събота, 12 ноември 2011 г.

Антола

Поощрителна награда в Национален конкурс за пътеписи "Неизвестната България"

Антола
Ивелина Петрова

Карах бавно и оглеждах внимателно. Толкова години живях с тази мисъл и чак сега имах възможност да се докосна до това място. Оглеждах се внимателно и си мислех: „Дали това бе правилното място? Дали наистина беше вярно? Баба е ходила там, трябва и аз да го открия.“
Отбих от главния път и поех по черния път. Гледах и се наслаждавах на спокойствието. Първо минах сред златните жита, потопих се в тях. Спрях, слязох и отново огледах напред. Дали това беше правилния път? Какъвто и да е, ще продължа, ако не е той, ще пробвам в следващия.
Нали за това съм дошла, нали на това посветих отпуската си? Качих се и продължих.

Бях сама и въпреки всичко ме завладя едно особено чувство, едва ли не щях да сбъдна детската си мечта. Видях брезичките пред мен и спрях. Не вярвах, че е истина, но намерих мястото. Слязох и тръгнах към „Друска вълна“. Край мене беше приказно. Повдигах дългата си рокля и бързах. Потопих се в сянката на брезичките и си мислех: „Дали и Антола, така като мене си е повдигала полите? Дали и тя като мен е търсела нещо? Дали всичко това е било истина?“

Приседнах в единия край и започнах да си припомням всяка бабина дума:
Единствената царска дъщеря Антола живяла и растяла сред разкош в царството. Обгръщана от обич и внимание, тя се превърнала в чудна хубавица. И станала мома за женене. Видни ергени от далечни земи я искали, но царя все намирал повод да ги отпрати. Като всеки баща искал най-доброто за детето си. И измислил план за да я задържи възможно най-дълго при себе си. Издал заповед, която гласяла:
- Най-красивата девойка Антола ще стане жена на най-умния момък. От него искам да ми каже как да запуша езерото под двореца, което всяка пролет приижда и наводнява царските ниви.
След тази заповед царя заживял спокойно, защото знаел, че никой не знаел тайната на езерото. Само той знаел как може да се запуши, но не го правел с надеждата Антола да е до него, да му пее песни с нежния си глас, да изпълва със звънкия си смях двореца, да заслепява с красотата си народа.
Но Антола, като всяка девойка мечтаела да мине под венчило. Да се види в бяла премяна, да има силно рамо до себе си, да я наричат „мамо“. Имала си и любим, но не смеела да каже на суровия си баща. Добре, че царицата била мила и Антола споделяла радостта си с нея. Но царицата покорно мълчала. Радостта на девойчето била безкрайна. Летяла в облаците от любов. Но можело ли царската щерка да стане жена на един овчар? Можело ли забранената любов да стане явна? Добротата и тактичността на царицата били единствената възможност на горката Антола. Замолила тя майка си, да разбере има ли някаква възможност езерото да се запуши или цял живот Антола ще чака някой момък да измисли начин. Внимателната царица избрала угоден момент, когато царя е весел и спокоен и го запитала дали има начин да се запуши извора. Нищо не подозиращия цар разкрил тайната, която можела да затвори извора. Дори и капчица съмнение не се породила в него, че може да бъде предаден. Царицата само това чакала, бързо разказала на Антола добре пазената до скоро тайна. Окрилената Антола полетяла от щастие към своя любим, разказала му всичко и зачакала. На следващия ден овчаря отишъл при царя и му казал:
- Царю честити, измислих как да се запуши извора.
Царя не повярвал, че най-обикновен овчар може да измисли такова нещо, но въпреки всичко решил да го изслуша.
- И как млади момко може да стане това?
- Царю честити заповядай на твоите хора да запушат извора със сто килограма вълна  и сто килограма восък.
В главата на царя се породили съмнения, но въпреки всичко премълчал и заповядал да направят казаното. И извора бил запушен. Замислил се царя и разкрил предателството. Настанала истинска война в царския двор. Буреносния облак се стоварил върху Антола. Суровият цар издал нова заповед:
- След три дни на най-високите ниви ще заведем Антола. Моята единствена радост и утеха, моята единствена дъщеря, която ме е мамила дълго време. Всички хора трябва да присъстват.
Никой не знаел какво ще се прави там, но всички предполагали, че няма да е нищо хубаво.
В уречения ден пременили Антола в най-гиздавата рокля, най-красивата шапка и най-прекрасните обувки. Качила се на царската колесницата и конете поели по баирите. Пристигнала и всички нея чакали. Излязъл пред всички царя и казал:
- Антола тук жива ще заринем, за гдето предаде мен и моето достойнство. И всеки по един медник пръст от горе й трябва да изсипе.
И жива заровили Антола, сам-самичка в каляската с конете.
Никой след случилото се не видял повече овчаря.
А извора се превърнал в тресавище. Брезички растели в него и деца играели на воля. Нарекли го „Друска вълна”, подрусаш ли се от единия му край, виждаш как вълната се носи и отива до другия край.
И ако днес някой се качи най-горе над селото ще види могилата, където и до ден днешен царува Антола тя и любовта й към овчаря.
Истина ли е или легенда не зная, но аз продължих да търся „Друска вълна” и Антола, и спомените, и миналото...

Могилата и разкопките са до с. Ковачевец, общ. Попово, обл. Търговище.





















Чинърът - хранител на българския дух

Поощрителна награда в Национален конкурс за пътеписи "Неизвестната България"

Чинарът – хранител на българския дух
Десислава Димитрова

Има неща, до които щом човек се докосне, не може да не се възхити. Сътворения, които са съществували на земята столетия преди ние да дойдем на този свят. Не става дума за създаденото от човека културно наследство, а за сътвореното от природата.
Живея във Велико Търново, но желанието ми за пълноценна почивка ме доведе това лято на северното черноморие. Аз съм любител-планинар. Често посещавам и различни екопътеки и природни забележителности. Причината първата спирка от моята почивка да бъде град Варна е една статия от вестник „Ехо“, от която много се впечатлих.
Вниманието беше фокусирано върху защитени природни видове на територията на Варненска и Добричка област. Мисълта ми е за вековните дървета. Наричат ги старейшините на гората, въпреки, че някои от тях живеят в и в градовете. Вековните дървета са неми свидетели на много събития от историята. Има дори и такива обвити  в легенди и предания.

     През цялата човешка история вековните дървета са се радвали на особено отношение, а някои от тях дори са били обожествявани. Няма да крия, че когато достигнах до набелязания от мен обект, бях не просто впечатлена, респектирана и ...  Почувствах се толкова нищожна и малка, но и в същото време окрилена и изпълнена с някаква особена емоция.

Дървото, за което ще разкажа, заслужава огромно внимание, уважение и грижа, защото то има сериозно родословие. Става дума за вековния чинар от вида Platanus occidentalis. Този прекрасен и внушителен самотник се намира във варненския квартал „Аспарухово“ в двора на бившата текстилна фабрика „Асен Николов Семов“, известна още и като „Първи май“, а понастоящем е фирма „Галатекс“. Тя е в непосредствена близост до парк Аспарухов вал, където днес се намира историко-етнографски комплекс Прабългарско селище Фанагория. Отговаря на всички изисквания за защитен вид, т.е. има табелка, удостоверяваща неговия статут и фигурира в регистъра на защитените видове от 4 март 1969 година.
Според РИОСВ Варна чинарът е на 1036 години с височина 15 метра и обиколка на ствола 7,7 метра.

Семейство Чинарови включва 10 вида големи дървета, които достигат височина от 30 до 50 метра. Срещат се по-често покрай бреговете на реки, но и на по-сухи места. Видът  Platanus occidentalis  е характерен за Северна Америка. Издържа на студ и замърсители и основното му предназначение е за улично озеленяване. Достигат до 2000 години живот.
Учени от Чувашия и техни колеги от Международната академия по българознание, иновации и култура се събират на научен форум през 2010 година в град Варна и след приключването му засаждат чинар в близост до вековния в двора на текстилната фабрика.
Според изследователите на произхода на българите, дървото е на 1300 години и е засадено от хан Аспарух по случай основаването на българската държава. Този обичай се спазва и от хан Кубер, който засадил чинар в Охрид. Древният обичай показва, че навсякъде където българите са се заселвали са засаждали дърво от този вид, чието значение е „пратеник от Бога“. Това е твърдение на член на МАБИК.
По летописи на византийския хронист Теофан кан Аспарух  преминава река Дунав и отсяда в близост на 2-3 км от гръцката колония Одесос. Укрепява се като изгражда от източната страна изкуствен вал. Останки на част от него и в момента са запазени. Тук е била шатрата му. Kан Аспарух (Исперих) обявява нова българска държава, с първа столица „Варна“ (така е записано във френската енциклопедия), с името на съществуващия тук град още преди Потопа. Хипотезата, че Потоп е имало, както на много места на нашата планета така и по западните брегове на Черно море, вече научно се потвърждава. Потопът е погълнал една велика култура на Балканите. Градът Варна след Потопа лежи на дъното на езеро.

Името Варна може да се открие в древните свещени книги на човечеството – Ведите. На санскритски “Варна” означава първично Начало, основа на социалния живот (“Ноевият Потоп” от Уилям Райън и Уолтър Питман, 2001г.)
Тук по установена традиция на древните българи от рода Дуло, на която и да е земя да се установят да живеят да засаждят любимия си вид дърво – чинар(на лат. Platanus), достигащ до 2000 годишна възраст. И сега през 2011 год. в гр. Варна, квартал Аспарухово, в двора в двора на бившата фабрика „Асен Николов Семов“ е запазен самотния стар чинар от преди 1330 години със спомена от времето на кан Аспарух, син на Кубрат. От това дърво са взети две издънки, които са посадени и облагородени при създаването на текстилната фабрика през 1905 година. Това ме осведоми любезен домакин от мениджърския екип на фирма „Галатекс“, наследник на фабриката на Асен Николов Семов. Той спомена, че на територията на фирмата се обмислят различни инвестиционни намерения, като те са свързани с начина на живот на вековното дърво. Идеята е да се направи площад, за да се олесни достъпа му.

Никога не съм си представяла, че наистина един природен вид може да оцелее толкова дълго във времето. Знам, че има неща сътворени от природата, които са съществували на земята столетия преди нас да ни има.
Вековните дървета са истинско богатство. Те са интересни и достойни за уважение, защото са надживели поколения българи. Техните корени са здрави и стабилни, оцеляват почти при всякакви условия и изпитания на времето, така както е оцелял коренът на българския род през вековете. Енергията на хилядолетния чинар във Варна наистина е невероятно мощна. Макар да е претърпял леко поражение, той се листи и зеленее и е готов да дари с живина и здраве всеки нуждаещ се. 


Известният народен лечител Петър Димков съветвал да се облягаме на такива дървета и да ги молим да вземат болестите ни дълбоко в земята и в замяна да ни заредят със своята витална сила.
Дървото чинар е било обект и в литературни произведения. От неговата мощна енергия е черпил сили и вдъхновение и поета Пенчо Славейков.


На раздяла с вековното дърво моят любезен домакин ми подари лист за спомен, да ми напомня че в живота има вечни и непреходни неща, които биха ми били упора и респект.
Чинарът е дървото хранител на българския дух, а той е  орисан с вечна младост и постоянно да възкръсва, независимо от превратностите и събитията на времето.
         А що се касае до историята, свързана с прабългарите – тя е чудесно представена нагледно в Прабългаско селище Фанагория, който се намира в парк Аспарухов вал в квартал Аспарухово на град Варна, и е единствения по рода си действащ музей на открито в страната.
Тук оживява по особено атрактивен начин българската история: представят се конни каскади, висша езда, ханът на прабългарите, гаданията на шамана и молитвата му. За всички, които не знаят или просто да си припомнят историята за нащите корени, здрави и силни, каквито са корените на стария чинар, посаден от кан Аспарух във Варна.


Живей, приятелю, живей

Поощрителна награда от Национален конкурс за пътеписи "Неизвестната България"

                                                            Живей, приятелю, живей!
Виолета Тодорова

 Има ли нещо по-зареждащо и по-омайно от природата; нещо по-красиво и даващо онова спокойствие на душата, за което и най-мъдрият философ не ще има думи?!..
Сякаш зеленият воал те обгръща и те пренася в едни нов и различен свят. Свят, в който разбираш по-добре себе си, лутайки се през лабиринта на собственото си Его, като обрулени листи преобличаш душата си.
На такова едно място ще те отведа, драги ми читателю!
Където ум да ти зайде, но око ще се отвори още по-широко и по-широко, та не ще се насити на пустия Троянски балкан.
Повеждам те, приятелю, най-напред през Терзийско, където местните са направили паметник на един виден българин - Захари Стоянов. Поседни и погледай - докъдето ти поглед стигне все зелено, все весело; все онзи зов към балкана като продънена камбана бие в душата ти..
Чуваш ли го? И байрякът се вее и кървавите въстания от ''Записките.."са все пред погледа ми. Хм, замисли се, приятелю, нали? Да, да и аз мислих, и аз страдах, защото, то таз наша българка душа без мъка може ли?! 

Но...да продължим по своя път. Отвеждам те в Чифлик. И пак онзи мирис на зелено и онези спокойни води, които сякаш носят светлината. Топли и нежни като женски ръце. Да, да ще те потопя. Не се бой-топло е и лековито. Казват, че всяка болка изчезвала от водата и ако можеше да говори, таз вода би ни разказала легенди.
Чувам разправят, че водата имала памет. Потопи се де...може пък ти да имаш късмета и да ти сподели нещо! Баба ми разказваше една легенда за чудна девойка, дето очите й били от злато. И аз все  недоумявах....Хм, как така от злато?...Не запомних името на таз приказна девойка, ама виж тез очи още ги сънувам. Едни големи, едни чудни очи като изпити кладенци. Та таз девойка денем и нощем все плачела-плитки от сълзи се стичали като тежки и изпрани прежди. Плачела за своя любим, който така и не се завърнал от Балкана.
Всички говорили, че самодива била изпила душата му, а той бродел немил и недраг из пещери и дънери. Чудната девойка всеки ден си миела очите с тез благодатни води и сълзите като река потичали и се смесвали с водите на Чифлика. И една сутрин още преди изгрев, когато тя разплела коси над  водите, оплела дългата си плитка-черна и вита като смок, който се овивал и падал до кръста й, тя измила очите си  и сякаш слънцето основало дом в тях.  Те светнали с чудна светлина, а във  водите  видяла образа на своя любим....
И до днес тази легенда се носи там, и аз още се чудя какви са тез златни очи и дали наистина е видяла образ на своя любим?...


Ако и тук не си се отпуснал, приятелю, то в края на нашия път ще те отведа в светата обител, в самия Троянски манастир. Тихо е, тихо е котенцата, които играят отвън дори не издават стон, само безмълвно боричкане...Отвори портите на душата си.
Да, да почти толкова широко, почти толкова, за да приемеш благодатта. Само тук човекът хвърля ненужната и тежка мантия на суетата и е гола-голеничка душата му. И една свещица мъждука-оназ тиха надежда, която ни хвърля в пороя на живота.
Аз бях там, приятелю, и ти беше с мен. Подарявам ти тази наслада и те моля-живей, приятелю, живей!!!




Чудото на Балканите

Поощрителна награда от Национален конкурс за пътеписи "Неизвестната България"

Чудото на Балканите
Анита Николова

Рилският манастир е най-голямото духовно средище на Балканите. Той се намира на 117 км от София и попада в Кюстендилска област, община Рила. Основан е през 30–те години на Х век от Иван Рилски, живял по време на управлението на цар Петър. Причината за изграждането на манастира остава неясна, но най-вероятно Св.  Иван Рилски нарежда изграждането на малък манастир, в който да се подслонят монасите. Според исторически извори през XIV век манастирът е бил разположен между реките Рилска и Друшлявица.
Духовната обител има богата история. Още в ранните периоди на своето съществуване той е бил даряван от цар Иван Асен II и Калоян I.
 Развитието му продължава и през следващите столетия, като през XIII и XIV век манастирът запазва своето бързо развитие. През този период е бил даряван от цар Иван Асен II и Калиман. След тях се установява практиката всеки следващ цар щедро да дарява манастира . Цар Иван Шишман (1371-1393) издава Рилска грамота на манастира от 21 септември 1378 г., която е подписана и подпечатана със златен печат .
През 1335 г. Хрельо Драговола обновява манастирските здания, построява нова каменна църква и кула, които са в чест на св. Иван Рилски и св. Богородица . През този период той се е превърнал в “светско гнездо“. Каменната кула, построена от Хрельо, е съхранила едни от най-ценните паметници на средновековното изкуство .
            Каменната църква се намира на мястото на днешния голям храм “Рождество Богородично “ и просъществува до 30–те години на XIX век.
            В манастира през 30–те и 40-те г. съществуват всички необходими условия за създаване на материални ценности и се активизира строителството, изкуството и литературата .
От грамотата на цар Иван Шишман съдим за състоянието на  манастира  през втората половина на XIV век. Тогава духовната обител представлява свързано звено с Търновската школа, което е предпоставка за усилена книжовна дейност.
През втората половина на XVIII век положението на Рилската обител се влошава твърде много поради насилията на турците. Опитите да се спрат похитителите се оказват напразни .
Рилският манастир е бил от онези манастири,  които се намират под юрисдикцията на Цариградската патриаршия, а сега той е мъжки. 
През XVIII век строителството в манастира засилва интереса на българите като жив спомен от българската държава. Дарените книги, надписи и предмети са доказателство за помощта и преклонението на народа .
Притокът на поклонници подтиква манастирските ръководители да осмислят план за разширяване на жилищните и храмови сгради. През 1774 г. те молят султана да разреши ремонт на старата църква, построена от Хрельо, която се използва за централен храм. На 29. 07. 1777 г. обновлението е позволено,  но със строгата заповед да се спазват същите размери, като храмът тайно е разширен .
            Изграждането на жилищните крила в манастира се осъществява на няколко етапа. През 1816-1817 г. се изгражда северното крило, 1817 – източното, 1819 – западното от майстор Алекси Рилец. През 1846-47 г. майстор Миленко изгражда южното крило и доизгражда големия манастирски двор .


Рилският манастир е място за уединение на творци, създаващи нови произведения и преписи от Търновската и Атонските школи. В него са създадени “Рилски панегирик“ (1479) на Вл. Граматик, панегириците на Мардарий Рилски (1483 и 1509), “Шестоднев“(1480) на Йоан Златоуст, канони и жития на св. Иван Рилски (XV век), създава се житие с похвали за св. Иван Рилски от Д . Кантакузин (XV век), Рилска повест на Вл. Граматик . “Рилски панегирик” е сборник, който съдържа 111 съчинения и е завършен от Владислав Граматик, като той включва и своя оригинална творба “Разказ за пренасяне на мощите на св. Иван Рилски от Търново в Рилския  манастир “, като нейното написване има за цел да бъде в памет на светеца, който нарежда да се изгради Светата обител. В манастира се създава и килийно училище, чиято цел е да се осъществява обучение на местното население. В образователния процес се включват монаси от манастира, а също така и Неофит Рилски.


В Рилския манастир се съхраняват икони, сътворени през периода от XIV до XIX век, като най-често е рисуван портретът-икона на св. Иван Рилски .
            По време на турското владичество (XV-XIX век) Рилският манастир става център на духовно, културно и книжовно самосъхранение и възраждане на българския дух и народност . 
            XVI-XVII век в манастира продължава създаването на нови произведения и преписи, като след Освобождението на България Рилският манастир придобива нови права и поема възходящ път на културно и стопанско развитие .
Светата обител достига своя апогей между XII-ти, XIV-ти век, а подемът й е пречупен с идването на османските нашественици в края на XIV-ти век, което е последвано от нападенията и разрушаването на манастира в средата на  XV век
Завладяването на българското царство от османците в края на XIV век забавя развитието му с векове, променя съдбата и на манастира, той многократно е подлаган на грабежи и нападения и само усилията на българското население успяват да го запазят и възстановят след  всяко насилническо действие .
Пет века той е средище на верски и културен живот, като усилията на монашеското братство са насочени към съхраняване  на народното съзнание. В периода XIV-XVIII век  манастирът е многократно опожаряван. В него се формира книжовна школа, която поддържа връзки с просветно-религиозните средища в останалите източно-православни страни. Манастирът получава подкрепа и от руските и от молдовските войводи .
Манастирът е вписан през 1983 г. в “Листата на световното културно наследство“, която съдържа не повече от 200 обекта от целия свят. През 1961 г. Рилският манастир става част от ЮНЕСКО .

Посещавайки Рилския манастир, всеки един турист трябва да намери време, да се изкачи до гроба на св. Иван Рилски. На около 30 мин. пеша в източна посока от манастира се намира гробът на светеца заедно с малък параклис. Пътят преминава през местност с вековни дървета. Поверието гласи, че онези, които не могат да преминат през дупката в пещерата, където светецът е живял като отшелник, са грешници, а всички други са праведни. Всеки един може да напише на малко листче своите желания, които Ви уверявам, че наистина се сбъдват.
Вазов, подобно на мен, е бил запленен от красотата на Рилския манастир и местността, в която се намира. Именно поради това той е написал своето стихотворение “При Рилския манастир”, в което дава израз на своите чувства към Светата обител и българската природа: “Сега съм у дома,  в сърцето съм на Рила”.
Посещението на Рилския манастир не е просто една туристическа дестинация. Това е раят за вярващия човек. Святото място преизпълва душата и тялото с нови сили и оставя спомена за едно невероятно преживяване. Всеки един от нас трябва да посети този манастир, защото той ни зарежда с вяра и оптимизъм. Това е мястото в страната ни, към което никой не би могъл да остане равнодушен, защото в него са събрани красота, енергия и духовна сила.