неделя, 15 януари 2012 г.

По стъпките на една икона

По стъпките на една икона
/Пътепис за Гложенския манастир/
Камелия Мирчева

Това пътуване започна с  една легенда и един спомен.
Легендата върна спомена, а той провокира едно пътуването до едно приказно място, заредено с история и много силна енергия.

ЛЕГЕНДАТА
Било 1224 година. Величие и могъщество царели в Българската държава. Цар Иван Асен ІІ /1218-1241г./ управлявал мъдро. Границите на България отново достигали три морета, а  с добре премислените династически бракове държавата била укрепена и в нея царяло спокойствие и сигурност. Силната централна власт спирала вътрешните борби и междуособици. В държавата царял икономически подем и културно развитие. 
Иван Асен II е първият български владетел за когото е известно, че е сякъл собствени монети. Той е и единственият средновековен източноправославен владетел, с изключение на византийските императори, който е сякъл собствени златни монети.


По същото това време Георгий Глож бил киевски княз, който намерил убежище в България, тъй като бил прогонен от земите си от татарите.
Българският цар Иван Асен ІІ не само, че му дал убежище, но му дарил и земите, в който сега се намира Ловешкото село Гложене.
Връзките между Иван Асен ІІ и княз Глож си имат начало и то е започнало през  далечната 1207г. 
Синът на Иван Асен І и племенник на цар Калоян Иван Асен ІІ бил принуден да напусне България през 1207 г. Тогава  убиват цар Калоян и  законният наследник на българския трон Иван Асен ІІ е принуден да избяга, за да се спаси от преследванията на узурпатора на трона - Борил.
Намира подслон в Русия, където престоява цели 10 години, след което се връща през 1218 г. в България и е провъзгласен  за цар.
Когато  Княз Глож дошъл в България донесъл със себе от Киевско-печорската лавра икона на „Свети Георги Победоносец”.  Първото селище, което князът основал било наречено Чирен пазар.
Основал той селото и започнал да строи манастир „Свето Преображение”в местността Градището.
Сред като храма бил готов поставили в него иконата на „Свети Георги”. Но стените на манастира започнали да се напукват. Колкото и пъти да ги възстановявали, те отново се напуквали. Нямало никакво обяснение за това.


През 1230 година княз Глож, заедно с 5000 души войска, водена от него, подкрепил Иван Асен ІІ  в битката при Клокотница.
В резултат на тази победата при Второто българско царство достигнало до невероятен апогей не само заради голямото си териториално разширение, но и за това, че била възстановена и Българската патриаршия.
След  победата при Клокотница България станала най-силната  и влиятелна държава на Балканския полуостров.
Когато княз Глож, след битката се прибрал в земите си и пожелал да отслужат литургия в чест на победата над Михаил Комнин при Клокотница. Отворили вратите на манастира „Свето Преображение” и  видяли, че стените на църковния храм отново са напукани и че иконата на Свети Георги Победоносец била изчезнала по необясним начин. 


Докато се чудели и умували как е възможно това, монасите от манастира забелязали странна светлина  на  източният склон на планинския рид Лисец. Интересно място е този рид. Намира се на 870 метра надморска височина, под високият 1095 метра връх Камен Лисец.
Когато монасите  стигнали до светлината с изумление видели, че тя идва от отражението на слънчевите лъчи върху сребърния обков на иконата. 
А самата икона била на най-високата скала на върха. Монасите прибрали иконата и я върнали на старото й място в манастира. Но какво било тяхното учудване, когато на следващата сутрин, иконата по най-необясним начин отново била открита на скалата на връх Лисец. 


Тогава княз Глож приел тайнственото бягство на иконата за знак, че там на непристъпния рид, трябва да се изгради манастира.
Първо построили храма. Той бил еднокорабен, покрит с каменни плочи. Висок около 3,5 метра. В югозападният му край била издигната висока кула. Манастирът е граден цели 23 години. Материалите са качвани на гръб върху непристъпната местност.


Това е легендата, а споменът...
Към спомена ме върна един сън. Сънят се повтаряше няколко поредни нощи. Имаше различни варианти и един общ момент - думите  „само, когато се научиш да мислиш като звезда, тогава желанието ще се сбъдне...”
Сънувах през нощта съня, а сутринта се събуждах с някакво усещане за несвършена работа и по цял ден се мъчех да си върна спомена.
Чудех се кой и кога ми беше казал тези думи. Бях сигурна, че съм ги чувала в някаква реална ситуация, но не можех да си спомня.
Беше едно невероятно лято, с едни такива звездни юлски нощи, каквито има само в Лесидрен.
И тогава на 11 юли – денят, в който християнството чества  Света равноапостолна княгиня Олга се сетих и за легендата и за спомена


И двете бяха свързани с Гложенския манастир.
Той се намира на 12 км. от гр.Тетевен, в близост до с. Гложене. До манастира може да  се стигне с кола по тесен асфалтиран път, като се мине през село Малък извор. 


Докато пътувахме към Гложенския манастир се връщах във времето на 1985 година.
Там, в една юлска нощ  беше скрит моят СПОМЕН и той е свързан с поредния кръстопът в живота ми. Току що бях завършила Художествената гимназия в Троян.
Бях на  19 години. Седях си в Лесидрен отчаяна, подтисната и депресирана и се чудех какво да правя с живота си. На кандидат студентските изпити се бях провалила тотално.
По онова време имаше един такъв изпит по обществознание, който не беше никакво знание за обществото, а доста героично описаната история на БКП /Българската комунистическа партия/ и каквито и високи оценки да си изкарал на другите изпити, ако имаш „не” на този, просто не участваш в класацията. 


Тогава бях бунтовно настроена, учех в Художествена гимназия, а там свободата беше по-голяма, отколкото в другите училища.
Имах амбиции за живота си, бях изпълнена с една такава увереност, че  не бих могла да се проваля на никакъв изпит.
Но  фактите бяха различни – провалих се и толкова.
Това ме бе докарало до пълно отчаяние. На 19 години смятах, че този ми провал  е най-лошото нещо, което може да ми се случи. С две думи - едва ли не, бе настъпил свършека на света.
На всичкото отгоре бях на първия кръстопът в живота си.
Изпитвах гняв – от едната страна високи оценки на изпитите по български, история и рисуване, а от другата „не”по обществознание.  
В крайна сметка предстоеше ми една пропиляна година, поне така си мислех тогава.
Бях объркана и тотално срината. Трябваше да реша какво да правя.
И тогава той ми предложи да отидем до Гложенския манастир. 


Идеята беше в Гложене да се присъединим към група с неговите колеги, студенти в Художествената академия,  която щеше да  се качи до манастира пеша по някакъв пряк път.
 „Това е пътят, по който са носили материалите за строежа на манастира. Той е стръмен и трудно проходим, затова си обуй удобни обувки и си вземи връхна дреха”- каза той.
Речено, сторено. Тръгнахме по обяд от Гложене. До манастира стигнахме на свечеряване.
По пътя се чудех какви са били тези хора  и колко ли вяра им е била нужна, за да мъкнат на гръб строителни материали по тези трудно проходими стръмнини?!...
Но когато пред погледа ми се откри манастира просто онемях. Изглеждаше толкова нереално и приказно. Бях изумена от залеза, природата, височината и всичко наоколо.
И тъй като пристигнахме късно останахме да нощуваме в манастира.
Помня още вкуса на манастирската боб чорба. 


Днес, след 23 години отново съм в Гложенския манастир. Гледката е все така невероятна. Тук като че ли времето е спряло. Няма скръб и печал. Тук просто си се качил толкова нависоко, толкова близо до небето и до Бог, че ако успееш да отключиш сърцето си ще усетиш раят.
Погледът ми се спира на панорамата, която се открива в подножието. Дишам въздуха  и усещам, че съм част от времето, че времето е в мен и аз съм в него. 


Знам, че сега отново съм тук и единствено днес миналото, настоящето и бъдещето са само миг.
Тук, на Гложенския манастир  времето сякаш е спряло в една точка, в която се събират и пресичат края и началото на едно минало и на друго бъдещо  начало.
Влизам в манастира и се връщам при онова миналото начало, започнало през юли 1985г. 


Тогава в една приказна нощ на юли, точно тук, на стълбите на Гложенския манастир, седяхме с един човек и гледахме звездното небе.
Говорехме си разни неща за великата мисия на изкуството, за Париж и Лувъра и тогава внезапно я видяхме – ярка, огромна, падаща звезда.
„Пожелай си нещо” – каза той.
„Пожелах си”- отвърнах тихо.
Почти шептяхме. Всички спяха – монасите, колегите му от Художествената академия. Беше  тихо и прохладно. Беше звездно и приказно, беше магично и нереално.
„Желанието ти няма да се сбъдне” – каза той.
„Защо?!”- попитах.
„Защото желанията се сбъдват, само когато се научиш да мислиш като  звезда”- каза той и се усмихна.
„Как мислят звездите?”- попитах аз.
„Не знам, когато науча това, може би ще открия закона на всеобщата карма и смисъла на собствения си живот”- думите му прозвучаха странно.
Той беше безумно талантлив. Беше мой приятел и се появяваше по най-странният начин винаги, когато имах нужда от някого. 


Тогава бях все още скандално млада. Все  вършех едни такива дела, с които исках да променя света, но последиците от тях объркваха и без това не до там подреденият ми живот.
Седяхме на стълбите в двора на Гложенския манастир и гледахме падащата звезда. Всичко наоколо бе нереално, сенките на дървета, луната, гледката. Всичко, изглеждаше различно, като че ли си попаднал в някакъв друг свят. И може би поради това усещане за нереалност  си говорехме странни неща. 


Водата течеше от чешмата до нас. Слушах гласа й и си мислех, че по скоро бих могла да се науча да мисля, като вода и тъкмо щях да му го кажа той стана и напълни празната бутилка с вода. Подаде ми я. Вкусът на водата бе чист и примесен с дъх на здравец.
Бях на 19 години. Нощта бе звездна и приказна, мястото невероятно високо, свято и красиво. И въпреки цялата, че бях сред тази прелест, аз изпитвах разочарование, гняв и безнадеждност. 


Тогава смятах, че единственото нещо, което може да подреди живота ми и да ми даде някаква сигурност е образованието.
Днес знам, че няма нищо сигурно, че животът  всеки миг ни променя и ни дава уроци. Днес знам, че всичко, което се е случвало в живота ми е ставало с моето участие или поради неучастието ми.
Но тогава следях с поглед траекторията на падащата звезда. Тя отнасяше моето желание.
„Няма защо да искаш, каквото и да е било. Достатъчно е само да изживееш и да потвърдиш случващото се. Тогава ще имаш настояще. Възможностите никога не свършват. Всичко, което ти трябва е в теб. Просто е. Когато дадеш име на желанието си и разбереш какво искаш, ти остава само- да направиш нещо, за да го реализираш.” – внезапно каза той.
„Лесно ти е на теб. Аз нямам бъдеще, защото през изминалите месеци много успешно  го провалих...”
Той ме прекъсна:
”Говориш глупости. Всеки човек има бъдеще и мечти, които може да осъществи веднага или да ги отложи за малко. Времето е в нас и ние сме във времето.”
 „Левски. Идвал е тук. Използвал е прохода.” – сякаш допълвахме мислите си.
„Представяш ли си какви времена са били? Обикалял е страната надлъж и на шир. Какви хора са живели?!...Имали са идеали, цели...Бих искал точно сега да тръгна през тунела, които е свързвал двата манастира...”- каза той и стана.


Изтръпнах от думите му. Познавах го и знаех, че като нищо ще тръгне.
„Тунелът е затрупан през 1928 година при земетресение...А колкото до хората, да, имало е като Левски. Те са вървяли с огромни крачки по своите пътища, но редом до тях са били и предателите...”- казах много тихо.
Предателите и предателството бяха една от темите, които често обсъждахме...
Той мълчеше, явно мислите му бяха другаде.
„А ако не го е предал поп Кръстьо?! Ако предателят е Марин поп Луканов, например?!...”- опитах се да продължа темата.
Той ме погледна  каза:
„Има ли значение кой е?!...Предаден и в това е позорът...”
„Има разбира се, представи си, че е Марин поп Луканов и неговите наследници след Освобождението и до днес управляват България?!..”
„Какво?!...”- излезе от унеса си той.
„Андрей Луканов е негов пра-правнук...”
„Тихо, за такива думи знаеш ли къде пращат?!...Но като се замисля, може би имаш право. Знаеш ли, че в Ловеч се говори за откритите  1360 турски златни лири в къщата им...При изкопни работи на къща – музей „Васил Левски”...”
„Каква връзка има музея на Левски и къщата на Марин поп Луканов?!...”
„Музеят е построен на мястото на къщата...”


Дълго мълчим, всеки унесен нанякъде. Става хладно, но аз треперя не от студа, а от мислите си за подвига, героизма, предателствата  и съдбите на предадените и на предателите.
Той съблече якето си, сложи го на раменете ми и още преди да му благодаря, сякаш прочел мислите ми каза:
„Няма нищо не наказано, винаги получаваш това, което си заслужил, просто е нужно време. Бог вижда и отсъжда на всекиго, според делата...Не бъди тъжна, виж каква красота е наоколо, просто я изживей с цялата й сила...”


Днес отново влизам в скривалището на Левски и  спомените ми за онази нощ и падащата звезда се връщат с невероятна яснота.  
Спомням си  думите му, изречени през онази нощ. Спомних си падащата звезда и  моето желание.
Чувствах се по един много особен начин. Бях, като безвремие и вечност до мига, в който в настоящето ме върнаха думите на сина ми:
„Прилича на непристъпен замък. Казват, че има таен камък, който е така  направен, че ако го издърпаш може ще се събори цялата постройка?!...Направили го за да не попадне манастира в ръцете на турците. Знаеш ли нещо по този въпрос?!...”
„Не” – отвръщам почти механично и докосвам стената в скривалището на Левски. 


Тя е топла, като днешния ден. Левски, винаги когато мисля за него изпитвам болка и преклонение, мъка и възхищение...
Внезапно в главата ми нахлуват мисли за някогашната манастирска църква.
Тя била с неповторим изкусно резбован иконостас. Прочути майстори зографи били изписали стените й. Била като перла и заемала видно място сред шедьоврите на българското средновековно изкуство. Но за съжаление през 1913 година, вследствие на земетресение се срутила. На мястото й през 1931 г. построили нова.
От старата черква се запазил тунела през който се влизало в сградата на манастира.
Запазила се е и иконата на „Свети Георги” и  част от олтарните двери на стария иконостас. Части от иконостаса са пренесени върху новия. 


През ХVІІ – ХVІІІ век в манастира било открито килийно училище. През 1857 и 1858 година са разширени и жилищните части, като през годините са реконструирани.
Васил Друмев, известният български книжовник и Търновски митрополит е бил заточен и осъден на „вечен затвор”по политически причини от цар Фердинанд в Гложенския манастир. В продължение на 15 месеца той е бил, като заточеник тук.
„Да бъде хранен само със солена риба и да му се дава малко  вода” такава била заповедта на Фердинанд. Монасите тайно  давали на митрополита провизии през незабележимия таен отвор в тавана на стаята и така той оцелял. Това се случило през 1893-1894 год.
„Престъплението” на митрополит Климент /Васил Друмев/ било, че произнесъл пламенна реч в защита на православието. С това си деяние  предизвикал гнева на католика Фердинанд.
Гневът на княза бил подсилен и от тогавашният министър председател Стефан Стамболов. Заточили митрополита, но след падането на Стамболовото правителство князът го освободил и реабилитирал.


Гложенският манастир е единственият манастир в България, който не опожаряван от турци, но за сметка на това  си го палят своите.
Връщам се отново в мислите си към личността на Васил Друмев. Той е един от великите българи. Роден е около 1840 година в Шумен. Завършва семинария в Одеса.
Автор е на първата българска повест „Нещастна фамилия” и на първата българска драма „Иванко, убиеца на Асен”.
 Учител. Книжовник. На два пъти  министър – председател на България.
 През 1855 г. година е избран за председател на новосъздадения Български червен кръст, а през 1879 заедно с Марин Дринов и Васил Стоянов основават българското книжовно дружество, което по- късно се трансформира в Българска академия на науките.


Докосвам  се днес през времето до изключителната личност на Митрополит Климент и си мисля за историята и хората, които я сътворяват.
Мисля си и за онези, които предават хората, бесят ги или ги пращат на заточение.
Васил Друмев, участник в Първа българска легия, съратникът на Раковски и Левски е  заточен от човек, на когото даже и в името няма една българска дума.
Този човек е княз Фердинанд Максимилиан Карл Леополд Мари Сакскобургготски и е роден в двореца Куборг във Виена.
Това е човека, довел България до две национални катастрофи – едната  след Междусъюзническата война 1913 и другата след Първата световна война.
Две национални катастрофи и стотици хиляди жертви, въпреки българските военни успехи на фронта.
Това е човекът, който през 1918 г. абдикира в полза на сина си Борис Търновски и напуска завинаги България.
И този човек е наредил Митрополит Климент да бъде заточен. Да бъде хранен само със солена риба и да му се дава малко  вода. Умът ми трудно побира подобни неща. Не проумявам защо в българската история и в историята на българите, като че ли няма някой български общественик, който да е получил уважение и почести преживе., който да не е оплют и очернен от някой новоизлюпен „герой на нашето време”.
“Нека лягам и ставам гладен, нека ходя гол и бос, нека ме гонят и оскърбяват — аз ще забравя всичко това, само ако мога частичка ползичка да принеса на отечеството си...”- звучат в ушите ми думите на Митрополит Климент и думите на Левски:”...Ако спечеля печели цял народ, аго загубя, губя само мене си...”


Става ми тъжно, заради онази пропаст, която разделя България и днес.
Чувствам някаква странна духовна самота.
Мисля си за звездите и за онези велики и достойни българи, които въпреки живота и делата си биват отхвърляни, мразени, клеветени, хулени, гонени, наскърбявани, предавани, бесени, обругавани, заточавани...
Мисля си за злобата, завистта, омразата, глупостта и властта. 


Влизам в църквата и се сещам, че днес е 11 юли. В този ден християнската църква почита Света Олга.
Света равноапостолна княгина Олга е българската княгиня Елена. Тя е внучка на цар Симеон Велики и съпругата на киевския княз Игор І. Майка е на киевския княз Светослав І и фактически тя управлява Кевска Рус от 912 до 969 година.
След смъртта си е провъзгласена за светица и се почитана изключително много в Русия и до ден днешен, заради огромните ѝ заслуги във формирането и духовното съзряване на нацията и държавата. Тя е сред първите руски светици, не само заради мъдростта и далновидността си, но и за това, че е една от първите разпространители на християнството в Киевска Рус. Като официална религия то е прието по времето на управлението на нейния внук Владимир І Велики.

Спирам пред иконата на „Свети Георги Победоносец”. Паля свещица за здраве. Синът ми също пали свещичка.
„Това ли е иконата, донесена от княза?” – тихичко пита.
„Не, оригиналната икона, донесена през ХІІІ век от княз Глож  се съхранява в Ловчанската митрополия”- му отвръщам почти шепнешком.
Не знам защо шептим. В църквата няма други посетители.
„Знае ли се какво е станало с княза?”
„Казват, че е пожелал да бъде погребан тук. В черквата била намерена вкопана скална гробница, в която имало множество златни копчета и следи от богати одежди, но дали е погребан тук едва ли някой би могъл да каже.”
„Била ли си тук преди?!...”
„Някога, много отдавна. Бях на твоята възраст...”
„Ще ми разкажеш ли?!...”
Не ми се говори и затова тактично заобикалям въпроса. И точно в този миг се вглеждам в очите на сина си. Погледът му е спокоен и топъл. Той се усмихва разбиращо и тихо се отдалечава, като подхвърля:
„Всеки си има тайни...”
Думите му са неочаквани, но точно те ме карат да проумея защо съм тук, точно днес. Вече знам, просто трябва да споделя със сина си тайната за това как мислят звездите.


Гледам бялата черква на Гложенския манастир, запаметявам всичко наоколо и тайничко изтривам една малка сълзица, която напира в окото ми.
Тя е за един мой приятел, който преди много години ме научи да мисля като звезда. Той беше невероятно талантлив художник.
Години наред не го бях виждала. Чувах разни неща за него и добри и не съвсем...Не знам защо се случва така, но като че ли забързани в ежедневни битовизми, все не ни остава време да се видим с хората, които са ни близки. Все отлагаме за някакво бъдеще време, все бързаме...И понякога пропускаме всички възможности, тъй като става безвъзвратно късно.


Той си отиде от този свят много млад. Сърцето му неиздържало, докато поправял счупена керемида на покрива на дома си. Това ми казаха. Тогава не можех да повярвам, че това се е случило. После болката се сля с дългите години, през които не намерихме време да се видим. При случайните срещи набързо си казвахме по нещо и все бързахме, за къде ли?!...


Дишам  въздуха на Тетевенския балкан и бързам да настигна сина си. Някак си интуитивно той се обръща и спира. Докато ме чака прави снимки. Вече съм готова да отговоря на въпроса му.
Спирам до него и неочаквано дори за мен самата го питам:
„Знаеш ли как мислят звездите?!..”
„Да – категорично отвръща той и без да обръща внимание на изумлението ми продължава - много е просто. Когато имаш някакво желание, го превръщаш в цел. После обмисляш пътищата, по който можеш да стигнеш до нея. След това избираш един път и когато тръгнеш по него няма начин желанието ти да не се изпълни...”
„От къде знаеш това?!...”- го питам аз.
„Ти ме научи, не помниш ли?!...”

12 юли 2008г.
Лесидрен


P.S. На 3 август 2008г. в медиите бе разпространено следното прессъобщение: „ Игуменът на Гложенския манастир “Св. Георги Победоносец” Панкратий предизвикал пожар в манастира, съобщиха от Областна дирекция "Полиция"-Ловеч. Игуменът запалил канцеларията на манастира, след което, със собствения си джип "Опел Фронтера", избягал в посока село Голям Извор. В района на местността "Предела", Панкратий подпалил и автомобила, който е напълно унищожен. Междувременно пожарът в манастира е потушен от служители на пожарната в Ябланица и Тетевен...”


Пътеписа е от книгата на Камелия Мирчева "Мост между световете"














































сряда, 4 януари 2012 г.

Животът е прекалено кратък...


ЖИВОТЪТ Е ПРЕКАЛЕНО КРАТЪК...
интервю на Камелия Мирчева
с Александър Караджов


Той е роден на 25 март 1986 година в Смолян.  Определя себе си, като човек, особено силно свързан с планината. Затова и предпочита да се занимава с туризъм. Завършил е ПУ „П. Хилендарски”. Защитил е магистърска  степен „Мениджмънт на туризма”. Завършил е курс за професионални планински водачи.
Занимава се с алтернативен и екстремен туризъм, основно на територията на Южна България и отчасти на Северна Гърция.
В момента работи и като барман в заведение в Смолян, но предпочита да прекарва  всеки свободен миг сред природата..Практикува скално и спортно катерене, колоездене, каньонинг, риболов и фотография...А последната му страст е  търсенето и снимането на бърлоги на мечки и други диви животни. Занимава се  със спелеология. Членува в пещерен клуб „Перла” към ТД „Родопея” село Ягодина. Член на Българско дружество за защита на птиците. Автор е на множество пътеписи. Неговото име е Александър Караджов. Поводът за нашето запознанство бе национален  конкурс за пътеписи „Неизвестната България”.


 Господин Караджов, как бихте описали себе си в няколко изречения.
Определям себе си като рожба на природата, добър човек съм, ценя живота и създаденото от Господ. Реалист съм, на моменти съм непоправим песимист...Именно тогава, в тези мигове ми помага контактът с природата и търся спасение за душата си там. Обичам риска. Пристрастен съм към адреналина. Животът е прекалено кратък, а аз искам да опитам от всичко! 


Автор сте на много пътеписи.. Разкажете ни нещо повече за тях и за новите си творчески планове.
Постепенно осъзнавах, че след всяко мое пътешествие имам нужда да опиша подборно всички случки. И понеже не обичам да говоря особено много пред слушатели, реших да пиша пред читатели. Започнах нещо като дневници на пътуванията си, но видях, че хората проявяват интерес към това и започнах да се увличам. Всъщност хорският интерес ме зареди и подтикна да пиша. Бъдещите ми творчески планове са свързани на първо място с още  обиколки из Източните Родопи (диви  и неизвестни места, които не съм посещавал). Очаквам от тези пътувания да събера достойни за възхищение материали. За сега целта ми е само и единствено прекрасната България, като създавам основно пътеписи след пътешествията си. Мислел съм си и за писане на разкази...


Спечелихте награди от националния конкурс за пътеписи „Неизвестната България” – първо място с пътеписа си „Къде свършва България или...утопия за по-добър живот”, и три поощрителни награди с пътеписите „Докосване до пустошта или два неуспешни опита за изкачването на Баташки Снежник”, „Източните Родопи-една източна приказка”, и „Последите на Сабазий или как се стига до края на света”. Разкаже ни какви са впечатленията ви от конкурса, от организацията му и от творбите на другите участници.
 Поздравления за конкурса. Именно подобни инициативи в тези тежки за всички ни времена ни напомнят, че има останали Хора, Човеци като вас, организаторите. Повече от страхотно и достойно за преклонение е, че някой мисли за културата, някой търпи лишения в името на тази прекрасна инициатива. Иска ми се „Неизвестната България” да се превърне в марка, да подпомага популяризирането на нови творци.
Смятам, че се проведе един оспорван и до последно напрегнат конкурс, поради стойностните материали на всички участници.


Вече е факт и в електронен вариант, а и една бройка на хартиен носител  от първата Ви книга „Утопия за по-добър живот”, която включва 13 пътеписа, разкажете нещо повече за това.
За издаването на тази книга огромна заслуга има г-жа Камелия Мирчева, за което й дължа благодарности! Гордея се, че това издание е факт. Гордея се затова, че направихте всичко възможно творбите ми да се популяризират и да достигат до много хора. Мисля, че читателите ще оценят както творбите ми, така и Вашите огромни усилия за популяризирането им.


Писането на пътеписи е специфичен вид творческа дейност. Откъде тази любов към пътуването и после към прекрасното пресъздаване на разходката във формата на пътепис?
Любовта към пътуванията се зароди преди 6 години, точно когато започнах да изучавам туризъм и да се занимавам професионално с това. Всяко следващо пътуване ме пленяваше повече и повече и днес да пътувам, значи да живея. Неразделна част от мен е. А относно пътеписите – заслуга имат и родителите ми. И двамата са литератори и смятам, че генът си казва думата! 



Посетили сте много места и сте написали доста пътеписи. Голяма част от тях са публикувани в блога Ви. Кое е  най-впечатляващото място, на което сте бил?
За мен най-прекрасните места са некомерсиалните места. Неразработените туристически обекти. Непопулярните дестинации. Забележителностите, при които няма струпване на мутри, мутреси, силикон и джипове.


Роден сте и живеете в Смолян. Разкажете нещо повече за града, неговата история и забележителности.
Смолян е прекрасно място за живот. Цари хармония и спокойствие. Заслужено го наричат „Перлата на Родопите”. Градът и района могат да предложат всякакви атракции и занимания за туристите. Човек няма как да скучае тук.
Смолян има много стара история. Смята се, че „виновни” за създаването му са племената смолени, от които идва и името му. Около Смолян се крият големи съкровища и достижения на културата на траки, славяни и всички преминавали или живели в района племена. Жалко е, че винаги археолозите са изпреварвани от иманярите...Имаме си както природни, така и антропогенни забележителности – гори, езера, водопади, скални феномени, музей, галерия, прекрасен планетариум, уникални църкви и параклиси.


Разкажете нещо повече за професията планински водач.
„Професията на водача спада към най-красивите поприща, защото се упражнява върху късче земя, запазило девствеността си. Днес в градовете са останали малко истински неща – нощта вече я няма, нито студа, нито вятъра, нито звездите. Всичко е обезличено.
Но в планината е друго – каква странна среща на човеци и земни форми, потънали в мълчанието на забравата! Снежен склон, гладък като стъкло? Те го изкачват, оставяйки своя подпис – една нереална следа! Скала, красива като обелиск? Те не се подчиняват на земното притегляне и минават откъдето им се прииска. Това не е търсене на приключение – те живеят и вършат работата си така!” това са думи на  Гастон Ребюфа и те най-добре дават отговор на въпроса.


 Занимавате се с алтернативен и екстремен туризъм, основно на територията на Южна България и отчасти - Северна Гърция. Разкажете ни нещо повече за това.
Родопите, както от българска, така и от гръцка страна, са идеалното място за тези видове туризъм. Човек може да практикува каквото му се прииска – да кара колела, мотори, джипове, да язди коне или просто да ходи. Има добри места за катерене, много пещери, каньони. Важното е, човек да има желание за всичко това обаче! Аз гледам да запълвам свободното си време с най-разнообразни занимания...


Какво мислите за туризма в България и за българите като туристи?
Не мога да кажа, че в България има туризъм. Нито туристи. Богаташи и мутреси отиват за уикенда в някой луксозен хотел, ядат и пият. В момента абсурдната картинка е такава, че ние се гордеем, когато се каже, че страната ни е най-добрата дестинация за алкохолен туризъм и една от водещите за секс туризъм. До там ли го докарахме?!?... С това ли можем да се представим пред света? Страни като Гърция и Албания правят милиарди левове от нищо! Но имат желание и воля за това!
През годините у нас се създаваха агенции, комисии и какво ли не за туризма. Какъв е ефектът от всичко това? Много хора напълниха джобовете си. Нищо повече!
Презастроихме прекрасните си курорти. Не използваме потенциала, който имаме за алтернативни видове туризъм. А именно те могат да ни носят сериозните приходи. Защото чужденците си имат бетон. Ние не можем да ги впечатлим с тези грозни хотели. Те бягат от това и търсят нещо съвсем различно. Но кога ли ще го осъзнаем???...

Кои са местата които не сте посетили досега, а бихте искали да видите?
Ооо, наистина са много. Повечето хора не подозират колко райски кътчета в България ни чакат да ги открием. По-лесно ще ми е да кажа кои места съм посетил. Искам да видя всяко парче земя от страната ни. Напоследък ме привлича Североизточна България – Силистра, Тутракан, Дуранкулак...Там смятам да е едно от скорошните ми пътешествия.


Как бихме могли да съхраним българската природа, традиции, обичаи, фолклор и българщината.
С желание. Но за сега не се виждат мераклии, които да се заемат с това. То не е толкова непосилно. Но не могат един, двама, трима да се справят. Трябва да въвлечем цялото общество. Всичко е в наши ръце. Тъжно е, че забравяме за корените си.


Какви са предимствата и недостатъците на това един човек да живее и твори в Смолян?
По принцип това е въпрос на нагласа – опитвам се да не търся недостатъци, въпреки че ги има. Предимство е, че водим спокоен живот. Стрес почти няма. А и навсякъде около нас е гора. Само да реши човек, може да се впусне в приключения. Недостатък е липсата на културни мероприятия и нови контакти. Тук сме като „Забравените от небето”. Отнеха ни киното, отнеха ни театъра...Няма духовна храна...

Определено си падате  по екстремни неща - три поредни години посрещате Нова година на места, където други хора не биха си и помислили да бъдат, разкажете ни за това.
Обичам различното и нестандартното. Хората посрещат Нова година на топло до камината, с изобилие от храна и напитки. За мен 31 декември е момент, в който е редно да си дадем сметка за отминалите 365 дни. Дали сме били добри. Да обмислим постъпките си, грешките си, бъдещите си намерения. Това може да стане най-добре високо в планината, сред ветровете и студа. А може би това е и начин да изкупим греховете си чрез лишение. 


Практикувате спортове като скално и спортно катерене, колоездене, каньонинг, риболов и фотография...А последната ви страст е да търсите и да снимате бърлоги на мечки и други диви животни! Какво би ни разказал Александър Караджов за мечките, за спорта за хората и за бизнеса с всичко това?
Първото, което бих ви казал е, на 8.11.2011г. ме нападна мечка. Беше странно преживяване. Секундите ми се сториха часове. Интересно у хората е това търсене на адреналин и силно екстремни преживявания....Тъжно е, че се спекулира толкова много с мечките, отново в името на парите и интересите за бързо забогатяване. Мечки винаги е имало – и преди 100 години, и днес. И в миналото хората са се сблъсквали с тях, имало е жертви, имало е страдание. Мечката е най-интелигентното животно на земята. Днес, сто години по-късно, тя е пак там, в гората. Там е нейният дом. Но ние човеците станахме прекалено нахални и навлезнахме в територията й.
Медиите промиват мозъците ни прекалено много. Това е масовата психоза. Давайте да убиваме мечките, защото много зачестиха нападенията. Няма такова нещо. Лошото е, че в България е пълно с НЕспециалисти, а именно те определят съдбата на много мечки. Пак казвам, всичко това, което се случва с мечките е в резултат на „усилията” на определен кръг хора да ги унищожим (депутати, поставени от тях директори на ловни стопанства и дивечовъдни станции, и не на последно място – самото министерство на околната среда!). Защото там се въртят ужасно много пари. Бих споменал и конкретни имена – Нона Караджова, Емил Димитров и поне още две дузини продажници.
А мечката трябва да я има. Трябва да я спасим!

Какво най-често може да Ви вдъхнови? Любими теми  за писане, ако имате такива.
Любими теми? По-скоро бих казал, че всичко, свързано с природата, ми е любимо...Една сърна, един изгрев, една птица, един малък камък...Всичко това ме вдъхновява. Ако имах възможност бих  променил в България разбирането и отношението на хората към дивата природа! Бих ударил „звънеца за събуждане”. Дошло е крайно време да променим културата си. Най-голямото предизвикателство към съвременния човек е да устои на изкушението да продаде себе си в името на материалното.


Липсва ли вяра в живота на съвременния човек?
Не мисля. Хората вярват!

Какво е Вашето разбиране за таланта и за талантливият човек?
Таланта или го има, или го няма. Не се придобива някога във времето. Талантът според мен е онова влечение, онзи вътрешен глас, в който много рядко се вслушваме. Успехът идва с признанието на хората. Ако хората те ценят и харесват, то значи ти си успял. Може би ви изненада, че не споменах пари и материални ценности, както много хора биха Ви отговорили. Аз съм едно ниво над тези неща.

Кои са най-важните за Вас ценности?
Добротата, откровеността, коректността, спазването на дадена дума...

Кое бихте определили като най-голямото зло?
Категорично: Злобата и завистта в хората!


Смятате ли, че времето, в което живеем е интересно и с какво?
Времето, в което живеем е по-скоро бурно и неподредено! Цари хаос, липсва ред и дисциплина! Бих обърнал въпроса Ви: Интересни са ми „ценностите” и „идеалите” на хората. Толкова е объркано всичко! За какво живеят хората – да робуват на колите и вещите си, да се карат и злобеят, да се надпреварват??? Но така минават дните ни...пропилени в безсмислени неща!

Определяте ли себе си, като щастлив човек и защо?
Смятам, че съм щастлив, безкрайно щастлив! Живея в хармония със себе си и с природата, човек, който успее да го постигне, е Щастливец. Нещо подобно на Алеко Константинов!

Кои са Вашите сбъднати мечти и за какво продължавате да мечтаете?
Определено най-голямата ми мечта бе да се занимавам с туризъм, да откривам и опознавам. Тя е сбъдната. Но продължавам да я развивам и надграждам.
За какво мечтая ли – мечтая един ден, дано да е по-скоро, да имам време само и единствено за хобитата си. Да правя това, което ме влече и удовлетворява. Тогава ще съм още по-щастлив!

Какъв компромис не бихте направили?
Компромис със себе си. Не бих изневерил на себе си. Не бих се продал. На каквато и да е цена!

Нещата, които Ви радват и натъжават.
Натъжава ме отношението на човеците към този Рай, който ни е подарен. Самозабравихме се. Унищожаваме всичко хубаво. Не мислим какво ще завещаем.
Радвам се, че аз, заедно с други приятели, които ме следват, правим полезни и смислени неща. Помагаме за опазването на природата.

Какъв е смисълът на живота според Вас?
Смисълът на живота лично за мен не се крие във вещите. Не робувам на пари и коли. Смисълът е в онези стойностни мигове, преживени в Природата, които ме зареждат и съживяват!


Любима мисъл, ако имате такава.
Човешките пътища не водят до никъде. Важното е да вървим!

Бихте ли могли с няколко изречения да опишете света, в който бихте искали да живеете?
Свят, пълен с добри хора. Без завист и злоба. Без високи технологии и постижения на човешия ум. Без този яростен прогрес, на който сме свидетели днес. Свят с по – простички неща. Надявам се един ден това да се случи. Да се върнем към природата, към първичното в нас.
Вашето пожелание към читателите
Пътувайте. Опознавайте. Влюбвайте се. Пишете. Няма нищо по-прекрасно от това!

5.01.2012 г.

Пътеписи на Александър Караджов можете да прочетете на 
http://www.alexanderkaradzhov.blogspot.com/

http://www.blogger.com/blogger.g?blogID=475517504513160068#editor/target=post;postID=7768853806677796575

http://www.blogger.com/blogger.g?blogID=475517504513160068#editor/target=post;postID=337394151581359217

http://www.blogger.com/blogger.g?blogID=475517504513160068#editor/target=post;postID=72359310830071770

http://www.blogger.com/blogger.g?blogID=475517504513160068#editor/target=post;postID=4600660271324695167