Една невероятна легенда от Лесидрен

КОГАТО ОБЛАЦИТЕ ПОМНЯТ

Георги Павлов

     Върви си човекът сам през света……

   Върви си човекът сам през света. Носи със себе си болка, мъка, любов, радост, надежди…Изживява живота си завъртян  във вечен кръговрат – раждане и смърт.

Върви сам човека  по собствения си път  и оставя след себе си спомени, мисли, поколения, легенди и облаци...

    Всяко лято вървя и аз по една планинска пътека на Лесидрен и се качвам на  Кичера. Стигам на  Зъбъ - високата скала над селото и гледам залеза.

   От това място се вижда целият Лесидрен – площада, хората. Чува се глъч и шум от преминаващи коли, наоколо ухае на прясно окосена трева.

От дете идвам тук. Сядам на скалата, гледам селото и облаците. Рисувам картини и събирам мислите си. Тук облаците приличат на хора, а залезите са безумно красиви. Само тук облаците помнят и разказват...

 

  

...Тя била млада и невероятно красива жена. Безумната й смелост предизвиквала възхищението дори на най-непокорните балканджии. Косите й – били черни и дълги, а в очите й горял огън. Бабите в селото казвали, че много хубост не е на добро и се прекръствали, молейки се Бог да я пази.

  Живеели в тежки робски времена. Било тежко време. Тя била единствената дъщеря на богат българин. Казвала се Кичера и имала бял кон, с който препускала на воля. Не знаела що е страх. Вехнели и съхнели момците по нея, но тя препускала с белия си кон, вятърът развявал косите й и дните ставали по светли от красотата й. 

    Тогава селото се казвало Леседра. Било сгушено в планините и също така красиво, както и днес. Вековните букови гори, чистите извори, Кичера и скалата над селото, това било богатството на хората, които си гледали мирно и кротко добитъка, почитали Бога и се молели да отгледат  децата и внуците си. 

Не щеш ли в селото дошъл новият бей. Бил купил имоти и къщи в съседното село. Казват, че не бил лош човек, но имал син, от когото треперели дори камъните. Имало нещо в погледа му, горял огън в сърцето му, властен човек бил, каквото си пожелаел - го вземал. Не знаел що е милост и жал, като че ли в гърдите му вместо сърце имало камък.

  Видял синът на бея Кичера и  се влюбил в нея. Едни казват, че бил поразен от красотата й. Други разправят, че когато прелетяла с белия си кон покрай него изпаднал в ярост:

-  Доведете гяурката – извикал той.

 Хората мълчали и никой не помръднал от мястото си. Тогава Кичера обърнала коня си и застанала пред него. Погледнала го в очите и разбила сърцето му. Той я гледал втренчено, после се изчервил и й махнал с ръка да си тръгва. Полудял синът на бея, влюбил се. Изпратил баща си да поиска момата за снаха. 

  На българка да се оказва такава чест не било прието в ония времена. Тръпнели хората в селото. Баща й се поболял от мъка, извадил дълбоко закопаното хайдушко злато й и предложил да бяга, да я скрие някъде на сигурно място.

     - Аз от дома си не бягам – отсякла момата и върнала сватовете.

  Такова чудо не било ставало в онова време. Една жена да не се покори. Можели да я отвлекат и насила да я омъжат. Можели да направят каквото поискат с нея. Животът й принадлежал на по-силния, а по-силният бил синът на бея.

     Не я отвлякъл, но затворил църквата, опожарил нивите на хората, започнал да коли роднините й.

     Страх сковал хората. Мъжете гледали навъсено и точели ножовете си, а жените плачели за децата си.

  Тогава Кичера пратила вест на сина на бея, че иска да го види.

 Дошъл той применен, като за сватба.

- Ще стана твоя жена – казала тя, но искам ти и баща ти да ми дадете дума, че земята, която ще обиколя с коня си  от изгрев до заник слънце ще бъде свободна. Че по тази земя турчин няма да вилнее, да пали и да убива…Тази земя ще остане за хората на Леседра.

    Съгласил се беят.

    На другият ден, още преди изгрев слънце хората се събрали пред църквата. Нетърпелив бил и бейският син.

    Дошла и Кичера. Облякла била сватбената си премяна. Била още по-красива. Политнала с белия си кон. Препускала диво цял ден, без почивка, без отдих. Следяла слънцето и препускала. Без дъх останало селото. Оставало още малко и цялото землище на Леседра щяло да бъде свободно. 

    Слънцето бързало, вече залязвало. Тогава Кичера се спряла на онази скала, над селото. От нея се виждали къщите и хората долу. Спрял конят. Момата погледнала селото, погледнала залязващото слънце и пришпорила коня право към пропастта.

  Казват, че конят политнал от скалата. Казват, че видели усмивката на момата. Казват, че Бог спрял залеза, слънцето прегърнало коня и Кичера и ги превърнало в облаци.

  Онемели седели хората на мегдана. Дълго мълчал и синът на бея. После си тръгнал. Изпълнил дадената дума.

   През вековното робство Леседра била пощадена от пожари и кланета. Турчин, когато влезел в селото слизал от коня си и преминавал пеша.

  А хората нарекли на нейно име -  Кичера…

…Всяко лято се завръщам в Лесидрен. Години наред вървя отново и отново по обраслата планинска пътечка. Сядам на скалата и гледам залеза. Любувам се на облаците, слушам шума на гората и подреждам мислите си. 

  Странно, но  защо ли само тук мога да подредя представите и убежденията си. Тук мога да мисля  за подвига, за смелостта и героизма, за саможертвата, за измеренията на любовта, за красотата, за силата на дадената дума…

  И когато съм много объркан, и когато се съмнявам и колебая идвам тук. Понякога като че ли чувам тропот на копита  и виждам препускащия бял кон и Кичера. И тогава всичко си идва на мястото, тогава разбирам какво всъщност искам и как мога да го постигна. Преди много време, тук, на тази скала проумях, че човек винаги има много избори, но е важно да направи един и да се научи да живее с последиците от него.

 

  Всяко лято идвам тук, сядам на скалата и гледам залеза…В такива мигове вземам важни решения, пренареждам живота и целите си, осмислям компромисите и битките си…

    Защото знам, че облаците помнят и разказват. Защото знам, че някога,  там, в безкрайния ъгъл на времето, сред черните окови на робството живяла една млада, невероятно красива и смела жена, която е направила своя избор, точно тук на тази скала…

История на село Лесидрен

ИСТОРИЯ  НА  с. ЛЕСИДРЕН

Камелия Мирчева

     Хубавото разположение, обширните пасища, изобилстващата вода и вековните гори са били предпоставка още в дълбока древност да бъде създадено селище.

     Със завладяването на  днешните български земи от Римската империя Лесидрен и околностите попадат в провинция Тракия. Те са причислени към  градската област на Сердика /днешна София/, за което свидетелства латински надпис, открит в съседното село Български извор.

     Наличието на 12[1] тракийски могили по разклоненията на Васильовската планина говорят за много древен живот.

     За пребиваването на римляните[2] има доказателство - намерени са глинени съдове и римски монети. На 6 км. Югоизточно от Лесидрен в местността Невишки дол е намерено сребърно кюлче. В непубликуван ръкопис на Въло Лечев „Сказание за Лесидрен, обреди, обичаи и песни” [3] четем:”… В местността Невишки дол от Стоян Петков е намерено сребърно кюлче, тежащо 2 кг. Кюлчето е предадено е за съхранение на Софийски исторически музей…”

През 1951 г. в местността „Припор” край с. Български извор, Тетевенско  в развалините на римска кула е открита плоча с надпис. От него научаваме, че териториите на днешният Тетевен и Васильовската планина през ІІ в. от н.е. са влизали в административните граници на гр.Сердика /София/, които на североизток са били защитени от редица крепости, кули и постове, издигнати около 151 г. от н. 

 

                                                              Надписът, открит край с. Български извор [4]

    Предполага се, че в Нивишки дол  е било разположено римското селище Невишграда. Открити са и следи от Невишкото кале, а високо в планината има останки от стар римски път. Там са били открити сечива, глинени съдове, бронзови, сребърни и златни римски монети. Предполага се, че калето е служело за стражева кула и наблюдателница. Под връх Васильов се намира гробница, която датира  от римско време. За съжаление в този край са правени много малко археологически разкопки и на тяхната база може само да се правят догадки за тайните, които крие тази земя.

         Имало е период, в който селото се е наричало Леседра. Според някои това име е свързано с името на римския пълководец Леседър   /Лесидър/, който е минавал по тези места.

    През Средновековието Лесидрен вероятно е бил част от владенията на деспота на Ловеч Иван Александър[5], преди да стане  цар. По време на деспотството му в Ловеч [6]и преди неговото царуване в Търново земите по средното и горно течение на р.Вит са влизали в административно отношение в границите на ловешкото деспотство. Това се потвърждава и косвено от турски регистър за данъка джизие от 1491 година. В него се споменават два вилаета /Ловча и Киево/. Известно е, че османските завоеватели са запазили през  ХV в. старата административна система на България.

         По южният склон и билото на Васильовската планина има две средновековни укрепления[7]. Едното се издига върху  хребета „Гущера” на 3 км. западно от центъра на днешното село Васильово. Хребетът е непристъпен от три страни, ограден е от дълбоки долове. Само от север камениста рътлина го свързва с другите върхове. През Средновековието  на билото му имало построено голямо укрепление. Стените му били изградени от ломен камък, спояван с кал.. Укреплението има четириъгълен план, дълго е 57 метра, страната от юг е дълга 12 м., а от север 5,50 м. Стените от изток на запад са подсилени с по три правоъгълни кули с размери 4 на 4 м. Между две от кулите към западната страна има триъгълна кула. По билото на планината, западно от връх Васильов в местността Тръса върху непристъпните скали има останки  от укрепено селище с размери 30 на 60 метра.

         След създаването на  Първа Българска държава територията на Тетевенска Стара планина и Васильовската планина е била включена в нейните граници до падането на България под Византийско владичество.

 Съществува предположение, че между сегашните села Лесидрен и /Помашка Лешница/ сега Кирчево е имало малко селище, наречено Биволарката. Името му се свързва с това, че жителите му отглеждали биволи. Започналото през ХVІІ век помохамеданчване принудило хората да напуснат селището. Някои отишли в с. Биволаре, Плевенско, други в с. Брестница, Белослатинско, трети в с.Драгана, Ловешко. Част от хората се заселили в сегашното землище на с.Лесидрен. В непубликуван ръкопис за  Лесидрен  Въло Лечев твърди:„Селото е основано около 1626 год. със заселването на 7  семейства от гр.Троян”…

Хипотезата му се гради върху сведения от архивите на кметството, турските данъчни регистри и спомени на местни възрастни хора. С течение на времето живеещите в селото родове се разраснали до 80. Според спомени на възрастни хора освен тези седем семейства от Троян тук се заселва и някой си Цвятко от Синьо Бърдо, Врачанско и Герчо Сърбина, дал началото на рода Сърбето. Заселват се и семейства от Тетевен, след опожаряването му през ХVІІІ век.  

      В „Енциклоредия на българските селища”изд. от 1938 г. е съхранен въпросник,  попълнен от Съби Бочев, директор на прогимназията в Лесидрен. В него пише, че е”дошъл и един сърбин, избягал от Сърбия понеже извършил убийство, на име дядо Герго, който дал името и началото на един род – Сърбето.”

       В картата на австрийския учен Карл Паукер от ХVІІ век селото е отбелязано под името Лискора.

       В Ориенталския отдел при Ръкописно-документален сектор на  Български исторически архив се съхранява регистър за „джизие” от 1619 г. в които пише:”Село Лесидере, спадащо към каза  Ловча - 2 ханета”, а в регистъра за „джизие” от 1639 г. се споменава „Село Лесидере, спадащо към каза Ловче - 5 ханета”.

       В кондиките на Гложенския манастир от 1852 година селото е отбелязано като „Леседри”. Под името „Леседра” и „ Леседрьi”е отбелязано в архивите на руската армия от Руско-Турската война през 1877-78 година.

      В „Стари селища и градища по реката на долина Вит” Иван Велков през 1927 г.на страница 21 пише:”Лесидрян е голямо село, разположено на р.Енча, приток на река Калник. Тук са дошли повечето пришълци от Тетевен, Троян и Шипково. Източно от селото се издига виисок стръмен връх Кичера с градище. Защитни стени е имало само откъм източната страна. От стените са останали само разхвърляни ломени камъни. От тук се открива поглед към долина, водещи за Тетевен, Васильовската планина, пътя към Помашка Лешница, както и на север. И тук се срещат доста могили. В долният край на селото в двора на К.Стефанов има могила, висока 3 метра. В долината, която иде от към Невиш /Невишки дол/ има могилка. В Дъбравата или Ибишов връх е разкопана една могила. Намерено е гърне с пръст и копчета. Към Калник била разкопана друга могила. Там също било намерено гърне, пълно с пръст. В Габрака под селото е разкопавана трета могила.

      В местността Червен бряг по пътя за Турски извор се вижда една прорязана могила. На запад от селото е известно, така нареченото Биволарско селище, което се е казвало по-рано Бреница. Тук са намерени фрагменти от стари римски глинени съдове. Малко северно от това селище в местността Драгина бил намерен каменен чук, дълъг 17,5 см., с дебелина 6,5 см. От това място се пази в Народния музей и друг каменен  чук”. 

     В сборник „Република България”от 1947 г. на стр.367 пише: ”Старото име на селото е Леседра. Възникнало е преди около 300 години. Първоначално е било застроено на около 2 км.  от сегашното си място в местността Биволарката. Прогонени от турците част от селото се изселва в с.Бреница /Бялослатинско/, а др. слиза в долината, дето днес е селото. Името му Лесидрян е било дадено за това, че в околността има дрянови гори. Разположено е в красиво балканско дефиле в северните склонове на Стара планина, на 22 км. от Тетевен и на 8 км. от шосето София - Варна. В околностите му има 12 могили, които по всяка вероятност са служели за пътеуказатели. В землището му има каменовъглена мина, която до 1902 г. е била използвана и след това изоставена. Поминъкът на населението е земеделие, скотовъдство, овощарство и дърводобив. Лесидрян е първо в околията по производство на сливова ракия, сушени сливи и мармалад. В селото има кредитна кооперация и банка с горски отдел. Селото е слабо благоустроено. От 1946 г. насам то се е сдобило с електрическо осветление. Организирането му в благоустройствено отношение става тепърва и на първо време в проекта на общинската управа са включени следните мероприятия - постройка на здравен дом, общежитие с театрален салон, водоснабдяване и направа на шосе до общинската гора. В Отечествената война са взели участие 423 души, от които има 13 убити. Населението е подпомогнало партизаните и в резултат на това е дало 3 жертви убити /ятаци и партизани/”.

      През по-късните години селото се записва по общинските книжа под името Лесидрен. Много хора свързват това име с факта, че землището било обрасло с лески и дрянове.

      През 1801 год. когато турците подпалват Тетевен изгаря и част от Лесидрен. Настъпват болести и глад. Част от хората напускат селото. В спомените си за село Големаново, Видинско, П.Йончев  пише: “Част от  родовете в с.Големаново са дошли от с.Лесидрен, Тетевенско. Една от най - големите махали в Големаново и днес  се нарича Лесидренска”.

       В гр.Зайчар Сърбия се заселват преселници от Лесидренския род Нисторовци.

       Много хайдути са бродели из Лесидренския балкан през турското робство. Има запазени песни и предания за Дойчин воевода, от Нисторския род, за Бано Воевода[8], от рода на Чилингирите. 

       Една легенда разказва, че Бано хванал балкана след като убил един турчин, който се опитал да отвлече сестра му  Неда. Някои свързват сестрата на Бано с хубавицата Неда, която била влюбена в овчаря Койно.[9]

       В една стара народна песен от Лесидрен се пее:

                          ....че си ми я зачу Бано Воевода,

                              Бано Маринов от Лесидере...

Предположението ми е, че Бано Воевода, за когото разказват Лесидренските легенди е Бано Маринов Братанов, наричан още Воевода. Животът и делото му са сравнително проучени, тъй като са свързани  с историята на Тетевен. При проучването ми на повечето източници за него се пише, че е от Тетевенско.

За Лесидренския род Чилингирите, от които е произхождал и Бано войвода се знае, че са имали колиби в местността Скриботна. Част от рода се заселва в Лесидрен, а другата част в Тетевен.

За Бано Маринов Братанов /Воевода/ е известно, че събира чета от Орханийско и Тетевенско от 74 доброволеца и с помощта на комитета „Единство” заминава на 16 октомври 1878 година за Македония, където се включва Кресненско – Разложкото въстание. В книгата на Дойно Дойнов[10] „Кресненско - Разложкото въстание 1878-1879  четем:

 „.....На 27 октомври в с. Градево Баньо Маринов бил посетен  от двама пратеници, които му съобщили, че в Разложко навлизат турски войски и башибузук, които се готвят да нападнат въстаниците в Кресненската клисура и да прекъснат връзката между Градево и  Влахи. Баньо Маринов поискал  хора и оръжие „за да ги предвардим ние и да превземем Къс дервент /Момин проход/”. Все пак нападението било отлагано до  5 ноември. В това време главните сили на въстаниците водили неуспешно сражение при Градешница, Плоски и Белица и мнозина от доброволците пристигнали в района на Градево. Баньо Маринов, както пише в писмо до К. Босилков от 5 ноември 1878г. от с. Марево се опитва да ги върне във Влахи съгласно по предишните нареждания на въстаническия щаб, но”тие ми казаха, че ни един нема да утидем там, и ми казаха, че сами ще нападнат, сами на Разлог и без команда, и аз ся реших да ида и аз и тъй тази вечер на 5-ий заминуваме за Банско с 300 момчета”[11].

Същото потвърждавал в писмо до Босилков и известният отец Пахомий /дядо Цвятко/, който по това време се навъртал там.

Всъщност между въстаническото ръководство във Влахи и Бано Маринов се появява несъгласие и вражда още от първият момент. Тя се засилила и поради тактическите разногласия”.

 Според същия автор [12] „...След като достигна границата на „7 того, после пладне- разказва в спомените си Иван Грънчаров – четата тръгна, като видя пред себе си своите воеводи Бано Марнов и Тодор с голи саби и знаменосеца Димитър Кожухаров. На знамето имаше надпис: ”или смърт или свобода”... На 8 ноември Св. Архангел Михаил - рано сутринта, когато клепалото в Банско бие за черква, въстаниците обсаждат градчето, а една малка чета, начело с Бано Маринов и воеводите Тодор и Ангел тръгват към конака и внезапно го нападат. „ Турският караул – разказва участникът Иван Грънчаров – се беше прибрал в конака: нашите се намериха  в добри позиции, без да ги усетят турците. Ето, че първата пушка гръмна и двама часови на конака паднаха...Нашият главнокомандващ Бано Маринов ги убеждаваше да се предадат, но те не склоняваха. Ний на часа пренесохме нужния газ и запалихме другото общо здание на конака „... Обсадените в конака, като виждат безизходното си положение дават знак, че се предават. В писмо от Банско Баньо Маринов доизяснява случая: „От тия, които обитават Банско предадоха ни ся 34 души, на които зимахме оружието. Същият аскер, преди да ся преде уби 4 души Бански жители и то дружината ни 2 уби и трима рани. А и нашта дружина, от тех, сиреч от неприятелите ни, преди да ся предадат уби 4ма душ.”

По такъв начин първото голяма сражение в Банско завършва с победа и градът е свободен. Но въстаници и граждани освен от тъгата по убитите са попарени и от друго събитие - воеводата Баньо Маринов е тежко ранен в крака, рана, която по-късно му отнема живота[13]. Когато групата обсадени от 34 човека се предава в конака остават 3-4 турци, начело с някой си Буюклията, които на другия ден заявил, че ще се предаде само на Воеводата. Следва измама и престрелка, при която Бано е ранен. Раната се възпалява  и воеводата  бил откаран в Джумая.”

Във вестник „Марица” бр. 87 от 1 юни 1879 година четем:”...Въпреки лекарската помощ, която му била оказана в Горна Джумая положението на Бано Маринов се влошавало, а и паричните затруднения го подтискали. По време на изтеглянето от Джумайско с мъка намерил каруца да го откара в София. На 19 май Б.Маринов умира в София”.

       В друга народна песен от Ловешкия край се пее:

                   Хайдути се пишат по хайдушки села,

                   горо ле зелена, ти вода студена,

                   най-напред се писа Бальо от Угърчин,

                   после се писа Лальо от Лесидрен....

 За Лальо хайдутин не успях да открия никакви данни.

       В 1867 год. през Лесидрен минава четата на Панайот Хитов, която е посрещната и нахранена в една от колибите на Скриботна. [14]

       В 1871 год. в селото е основан таен революционен комитет от Левски. Според спомени на по-възрастни хора от селото сбирките са ставали в къщите на Марин Кьосов, Михаил поп Атанасов  и при калугерката баба Мария. Левски е отсядал и в къщата на Филип Фиков.

 

                                     къщата на Филип Фиков, в която се е укривал Левски

       В стенографски протокол от 10.12.1872 г., на които са записани разпитите на Димитър Общи от Извънаредната комисия на Високата порта председателствана от Турския бригаден генерал Али Саиб Паша са записани следните показания: „...Аз и Дяконът станахме и отидохме в Сопот. Направихме събрание заедно. В Сопот се настанихме в бащината къща на Д.Пъшков[15], там стана събранието. Оттам отидохме в с. Лесура и отседнахме в къщата на попа[16]. Там е станало събранието, обаче аз не присъствах. После станахме и отидохме в Тетевене...”

       Сава Стойков е записал разказа на Кольо Николов, излъчен на 3. 5.1978г. в предаване за Лесидрен по БНТ. Старият бъчвар дядо Кольо разказва: „..Дядо Фико е бил единият у когото Левски е спал няколко пъти, когато е минавал  през Лесидрен на път от Ловеч за Тетевен. В комитета са били около 80 човека. Обаче, когато става провала на Арабаконак залавят някой си Пандурски от Тетевен и жената на Абаджията, която е държала списъците с хората от комитета ги изгаря и тогава се заличава точно кой хора са били. Левски е оставил, тук, в Лесидрен пари в дядо Въло Маринов. Обаче, като го заловили парите изчезнали. След Освобождението дошъл Стамболов да ги търси, обаче така и не ги открили...”

        В книгата си „Сказание за Лесидрен”[17] Стоян Филипов  пише:”За първи път през 1987 год. на една научно – теоретична конференция[18] в София официално бе съобщено, че и в Лесидрен Левски е основал революционен комитет от 11 човека с председател – свещеник Михаил поп Атанасов”.

        След разбиването на Ботевата чета 12 четника минават през Лесидрен, където преспиват и биват нахранени на Панкоските колиби.

        На 30.Х.1899 год. по административен път селото е записано  като община.

През 1908г. Въто Петров[19] събрал по-будните Лесидренци  и учередили спомагателно дружество „Братеш”.  В Протокол №1 [20] на Протоколно книга  на Управителния съвет и общите събрания на земеделско спестовно дружество „Братеш” с. Лесидрен от 8.11.1908 г. до 25.11.1911г. четем:” Днес  8 мий ноември 1908 година жители на с. Леси-Дрян, околия Тетевенска, округ Плевенски, а именно: 1.Въто Петров, 2.Върбан Георгиев, 3.Васил Райков, 4.Васил Маринов, 5.Дончо К. Гръблев, 6.Дико Илиев, 7.Додьо Т. Нисторов, 8.Дойчин Танев, 9.Йото Цвятков, 10.Иван Дишов, 11.Краю Денчев, 12.Кольо Маринов, 13.Калчо Стоянов, 14.Марин Димитров, 15.Нинко Танев, 16.Панко Н. Ганкин, 17.Панко Р. Цоков, 18. Райко Петров, 19.Радьо Диев, 20. Стоян К. Гръблев, 21. Стоян К. Нефкин, 22.Стойко Дочев, 23.Тодор Д. Комитото, 24. Тодор Райков, 25. Христо Иков, 26.Дочо Маринов и 27. Христо Ст. Христов събрани в къщата на Въто Петров от с. Леси-Дрян да обмислят основанието на едно земледелско спестовно-заемно дружество и в съзнание на нуждата от такова, което ще бъде полезно за тяхното духовно и материално подигане се съгласиха да основат такова дружество, затова и събранието се обяви за учередително.

Председателското място се зае от Въто Петров, който определи за секретар Васил Райков, а за свидетели: Тодор Д.Комитото, Нинко Танев, Краю Денчев и Върбан Георгиев.

Господин Председателят, Въто Петров, като обясни ползата и значението на кооперативните сдружавания за земледелците, предложи основаването на едно  Земледелско-спестовно-заемно  дружество в с. Леси-Дрян, Тетевенска околия, което предложение се прие с абсолютно вишегласие, от показаните в настоящия протокол членове-основатели.

След това се прочете устава, който се разисква член по член и  го прие тъй както  е приложен към настоящия протокол и подписан от всички помянати в протокола членове.

Подир приемането на устава пристъпи се към избор на управителя и контролния съвет с тайно гласуване и се избраха:

1.      За членове на управителния съвет: Тодор Д. Комитото, Райко Петров, Въто Петров, Краю Денчев, Върбан Георгиев, Марин Димитров и Стоян К. Нефкин.

2.      За членове на контролния съвет: Васил Райков, Нинко Танев, Йото Цвятков, Стоян К. Гръблевски и Р. Цоков.

3.      За деловодител остава Управителния съвет да определи лицето измежду себе си, или пък да назначи той такова от членовете на дружеството или не, според чл.53 от устава.

4.      Определи се касиера на дружеството да представи …/не се чете/… гаранция от /1000 л./ хиляда лева съвета да представи и вложи на пазене в Българска земледелска банка …

5.      Възлага на Управителния съвет да направи всичко, каквото е необходимо за утвърждаване на устава от ловешкия окръжен съд, според наредбите от закона за кооперативните сдружения.

След горното стана частно преизбиране на дейностите в двата съвета, както следва.

В Управителния съвет:

   За Председател Тодор Диков Комитото

   Подпредседател Райко Петров

   Деловодител-касиер Въто Петров

   и съветници: Краю Денчев, Върбан Георгиев, Марин Димитров и Стоян К. Нефкин.

В Контролния съвет

   За председател Васил Райков

   Деловодител Нинко Танев

   и съветници: Йото Цвятков, Стоян К. Гръблев и Панко Цоков Ралчев.

За учередителни разноски всеки основател внесе на касиера по /2л./ два лева срещу членските си вноски.”

       Дружеството приемало влогове и е давало пари назаем с лихва. От основаването на дружеството до смъртта си през 1917 година за председател на Управителния съвет е избиран опълченецът от Шипка – Тодор Диков Комитото.[21]

        ТОДОР Диков Комитски /Комитото/ е роден през 1846 година.  Неговият внук 93 годишния Борис Денчов /роден през 1914 година/ през 2007 година ми разказа:”Върнал се дядо Тодор една вечер вкъщи и заварил майка си, че плаче. Попитал я защо плаче и тя му рекла:” Минаха Тодоре, двама души турци и повлякоха биволицата, ама тя се дръпна и избяга и те се ядосаха и набиха брат ти и му съблякоха дрехите и ги взеха”. „Накъде тръгнаха?”- попитал дядо. „Към Барашките колиби” – отвърнала тя. Хукнал дядо след тях. Настигнал ги и ги убил. Взел дрехите на брат си и си дошъл в село. Ама като си дошъл се сетил, че могат да го хванат и се скрил срещу Балван в пещерата. Дошли турците и хванали майка му. Започнали да я карат през село с един тупан и я карали да вика: „Ела си, Тодоре, нищо няма да ти направят”, ама тя вместо това викала: „Викат, че нищо няма да ти направят Тодоре, ама ти бягай”. Тайно си дошъл през нощта дядо, простил се с майка си и избягал в Румъния. Дядо ми у разправял, че там се е запознал с Ботев. След Освобожданието брата на Ботев- Кирил е идвал  при дядо в село.  От баща ми знам, че дядо е помощник на сопотенеца Димитър Пъшков. Дядо се е бил в Опълчението на Шипка. Бил е в 4 полк.[22]След Освобождението е станал кмет. Учил е в началото и учениците от І до ІV отделение, докато им намерят учител.  От баба Неда[23] знам, че дядо отишъл на една седянка. И там имало някакъв ергенлак от друго село дето не давал на момите да сядат, ами ги карал да стоят прави. Първата вечер дядо си замълчал и нищо не казал, ама на втората вечер отишъл облечен с комитските дрехи и със сабята. Оня пак рекъл:”Да не виждам седнала мома. Жените требва да седят прави.” Дядо само го изгледал и му рекъл:” В Лесидрен имаме друг обичай, жените си седят седнали”  и нагрял в огъня сабята. Поогледал се оня, па си плюл на петите и повече не дошъл в село. Имаше снимки на дядо с четническа униформа, ама останаха в старата къща. Къщата беше продадена и не зная дали има  нещо  запазено от тях...

    ...Дядо докато бил кмет казал на поп Михаил:”Ще издам едно нареждане - на Гергьовден плешките от агнетата и кожите да не се вземат от сиромасите”. Поп Михаил му отвърнал:”Това е грях, Комито, то е Божа работа и тъй е писано от всички да се вземат.” Дядо го погледнал па му отвърнал:”Ако има, грях, то на мене нека да се пише. Ама това е заповед и ако не се изпълни ще хвърчат глави…

… Преживе баба Неда[24] беше спряла Гето Кретлев и му рекла:”Давам ти, Гето, 5 лева, като чуеш, че съм умряла та да дойдеш на гробищата и да кажеш няколко приказки за това кой е бил мъжъ ми и какъв е бил, та като ме копаят и Тодор да споменеш”. След една година, когато баба почина Гето таман си бил впрегнал кравите и тръгвал да оре. Чул камбана и попитал кой е умрял. като разбрал, че е баба разпрегнал добитъка и рекъл на жена си: „Нема да работим днес, починала е баба Неда и още лани ми е платила да приказвам на гробищата.” Когато Гето дойде на гроба помня, че застана отпред и говори и за баба и за дядо Тодор.”

       В Окръжен държавен архив гр. Ловеч /фонд 393 К опис 1/ е запазена протоколна книга на  Земеделско спестовно дружество „Братеш” с. Лесидрен от 1928 година.  От нея става ясно, че кооперацията  до 1932 година развива стопански дейности, като плодосушене / построяване на собствени  сушилни/, млекопреработване /закупуване на маслобойни машини/ и търговия  /открит е потребителски магазин, на принципа които повече купува от магазина получава и повече дялови дивиденти от печалбата/.

       Около 1930-1935 година дружеството построява сушилна в с.Орешак, която по-късно преустройват в мандра. През 1937 г.дружеството притежава 2 манифактурни магазина, които се помещават в частни къщи.

        През 1912 година в Балканската война на фронта са изпратени 120 войници от Лесидрен, а в І Световна война са воювали 350 души, от които загиват на фронта 93. В тяхна памет е построен паметник на местността Губе, на който  са изписани имената им.

      Според  справка изготвена от Централния военен архив гр. Велико Търново загиналите жители  от с. Лесидрен през войните  1912 – 1913 и 1915 – 1918 година са следните:

1. [25]редн.Марин Христов Гергьов на 28 год. загинал на 10.08.1915г.
2. неслужил Армед Метев Балев на 28  год.  загинал на 18.09.1916 г. при …/не се чете / Добруджа
3. редник Стойко Маринов Дръмчов на 25 години , загинал  25.08.1916 г.
4. мл.под.Денчо Диков Лиосков 25 год, загинал на 9.9.1918 г. при с. Беренци , Битолско
5. редник Дачо Денчов Дачов на 25 години, изчезнал безследно след битка на 42 пехотен полк
6. редник Кольо Краев Сяюв на 25 год., изчезнал безследно след битка на  16 пехотен полк
7. редник Найден Колев Иков 25 години, загинал  на 6 .09.1916 г.  край село.../не се чете/, Силистренско
8. редн. Кольо Богданов Иванов на 24 години, убит на 19.10.1915 год, южно от село …/не се чете/, Лясковско, Сърбия
9. редн. Стоян Танев Катрачов, на 25 год. убит на 19.10.1915 год, южно от село …/не се чете/, Лясковско, Сърбия
10. редн. Тодор Петров …, на 24 години, изчезнал безследно
11. редн. Лило Вълов Димитров, на 25 години, убит на 9.12.1916г. край с…/не се чете/, Добруджа
12. редн. Ралчо Стоянов Шонталски на 24 год. загинал  на 5.10.1915 год.
13. несл. Георги Христов Абаджиев на 26 г., загинал на 18.05.1917 г.
14. Върбан Чернев Мусев на 26 години
15. редн. Въто Тотев Гетов на 23 години, загинал   на 4.10.1915 г. в Сърбия
16. редник Дико Андреев Лиосков на 23 години, загинал   на 4.10.1915 г. в Сърбия
17. редник Крайо Драганов…/не се чете/ на 23 години, загинал на 3.07.1915 г.
18. редник Петко Танев Пенов на 23 години, , загинал на 5.04.1912 г.
19. неслужил Ахмед Алиев Дицов на 23 години,загинал на 1.09.1917 годин край Битоля
20. редник Филип Дойчинов Ванкин на 23 години, загинал на 31.10. 1916 година в Добруджа
21. ефр.Лальо Петков Златев на 23 години, изчезнал безследно
22. мл.подоф. Илия Райков Скиндарски на 23 години загинал през 1918 година
23. мл.подоф. Никола Колев Табаков на 23 години загинал на 22.10.1918 г.
24. ефр. Иван Мочов Иванов на 25 години загинал на 23.ІV. 1913 год.
25. неслужил Асан Мустафов Демирев  на 22 години, загинал на 4.10.1916 край с. Манчово, Македония
26. редн.Стойко Петров Касърски на 21 години, загинал на 16.07.1916 г.
27. редн.Цоко Ненов Вълов на 21 година, загинал на 28.2.1916г. край София
28. редн. Цоко Петров …на 23 години, загинал на 30.05.1918 г.
29. редник Стоян Въчов Стоянов на 20 години, загинал на 27.09.1916г. край Кайман Челе, Битолско
30. редн. Димитър Дочов Тодоров на 20 години, загинал на 27.09.1916г. край Кайман Челе, Битолско
31. редн.Цвятко Петков Тодоров на 20 години, загинал на 27.09.1916г. край Кайман Челе, Битолско
32. редн. Андрей Вълков Калчов на 20 години, загинал на 6.10.1916г. край с. Милчево, Добруджа
33. мл.подоф. Марин Димов Найденов на 22 год., загинал на 18.10.1918 г. при Горна Джумая
34. редн. Димитър Стойков Димитров на 20 год., загинал  на 29.11.1916 г. при с. Узун, Добруджа
35. редн. Петко Райков Цоков, на 20 години, загинал  на 31.10.1916 г. при с.Каменица, Сърбия
36. редн. Стоян Балев Георгиев на 20 години, загинал от раните си в болницата в гр.Ниш на 24.4.1917 г. 
37. редн. Недю Краев Стоянов, на 20 години, загинал на 1.12.1916г. на връх Каменица
38. редн. Мехмед Алезов Балиев  на 22 години, загинал на  7.9.1919г.
39. редн. Марин Мирчов Недев на 22 год., загинал на 11.7.1919 г. от раните си в армейска болница София
40. редн. Георги Добрев Табаков на 20 години, загинал на 26.11.1918г.
41. редн. Въло Стоянов Фиков на 20 години, безследно изчзнал през 1918 г.
42. редн.Васил Тодоров Райков на 18 години , загинал на 29.ІХ.1918 г. при Гюмурджина
43. редн.Цоко Добрюв Цоков на 18 години, загинал на 29.09.1918
44. редн. Мунко  Геков Мунков на 18 години, безследно изчезнал
45. редн. Дико Йотов Цоков на 18 години, загинал през 1918г.
46. поручик Никола Христов Бочев, на 32 години, загинал на 17.09.1018 г. край с. Дюна, Кичевско
47. капитан Димитър Гечов Муянски на 39 години, загинал на 29.09.1918г.  край Кичево /на снимката[26] /
48. редн. Стоян Маринов Райчов на 32 год. загинал през 1912 г. край Люле Бургас
49. редн. Бальо Райков Балев на 37 години, загинал на 10.03. 1913 г. край Чаталжа
50. редн.Стойко Димитров Мечкарски на 39 години, безследно изчезнал след битка през 1912г
51. редн.Петко Ралчов Панков на 32 години, безследно изчезнал след битка през 1912г
52. редн. Стоян Петков Денчов на 32 години, , безследно изчезнал след битка през 1912г
53. ефрейтор Дачо Мирчов Дачов на 26 години, , безследно изчезнал след битка през 1912г
54. редник Филип Фиков на 41 година, , безследно изчезнал след битка през 1912г
55. Иван Богданов Иванов,  загинал на 19.10.1915г.
56. Тотьо Тодоров Гетов, загинал на 29.10.1915г.
57. Марин  Колев Маринов, загинал на 26.6.1913г.
58. Лило Илиев Добрев….не се чете
59. Дико …. Касърски… не се чете
60. Дико Андреев Кретлев, загинал на 20.12.1916г.
61. Петко ……Есенкин, загинал на 29.03 1915г.
62. Цеко  Иванов Иков,, загинал на 20.02.1912
63. Лико Илиев Гетов,, загинал рез 1916г.
64.  Петко Тодоров Кайзерски, загинал на 29.10.1915г.
65. Тодор Диков Кметски, загинал на 29.10.1915г.
66. Найден  Вълов ….,загинал 20.9.1918г.
67. Цоко Вълов …, загинал на 20.02.1912г.
68. Кольо Найденов Колев
69. ред. Цоко Диков Гавазов убит на 13.12.1912г. при Чаталджа
70. Иван Богданов убит на 10.10.1912 г. при с.Кайна
71. Стоян Маринов, убит на 17.10.11912г. при Люле Бургас
72. Стоян Петров Калчев, убит на 15.11.1912 г. при Чаталджа
73. Петко Стоянов Есенски, убит на 24.06.1913г при Демир Хисар
74. Петър Мешков Митков, убит на 17.10.1912 г. при Люле Бургас
75. Стойко Димитров, убит на 16.3.1913г. при Чаталджа
76. Стойко Колев, убит на 14.7.1913г. при Бакър тепе
77. Марин Гачев Нядялков, убит на 11.8.1913 г. в София от рани
78. Марин Недялков , умрял на 9.7.1913г в София от рани
79. Митьо Димчев, убит на 11.7.1913г в Каменна скакавица
80. Йото Христов Цветанов, убит на 4.11.1912г при Чаталжа
81. Коце Марков Даскалов, убит на 9. 10.1912г. при с.Гечкенли
82. Денчо Петров Касърски, умрял на 8.8.1913г. в Дупница от рани
83. Драган Дойчинов Буков, умрял на 1.5.1913г в София от рани
84. Андрей Стойков Кретлев, убит на 16.10.1912г. при Люле Бургас
85. Бальо Райков Балев, убит на 16.3.1913г при Чаталджа

В книгата „Тетевен-минало и днес”[27] е посочено, че Въло Стоянов от Лесидрен е взел участие в четата на Христо Македонски в Сърбия през 1876 г. Освен Тодор Комитото като опълченец е посочен и Тодор Василев Колев, от Лесидрен, участник в ІV опълченска дружина и в боевете при Шипка и Шейново през 1877-78 година.

       През 1929г. Цоко Николов от Български извор /завършил е търговско училище/ събира по-заможните Лесидренци и образуват популярна банка, на която става директор. За помощник –директор е избран Вълчо Добрев. Банката имала 600–700 членове.

     След 1929 година председател на управителния съвет на кооперацията става Йото Марковски и заедно с Популярната банка започват съвместно строителство на дървообработващо предприятие - Гатера, което е пуснато в експлоатация през 1936 година.

       През 1943 година на 29 март Кредитна кооперация „Братеш” с.Лесидрен, Дружество „Единство” с. Помашка Лешница и Популярна Лесидренска банка доброволно се сливат, като приемат името Кооперативна банка с. Лесидрен. За директор на банката е назначен Вълко Андреев. През този период /1943г./ населението на Лесидрен е наброявало 3015 души.

  В Протоколна книга на селското общинско управление[28] четем: „Протокол № 4 на  общински съвет на  Лесидренска селска община, Тетевенска околия  от заседанието му на 9 март 1936 година под председателство кмета Йордан Ст. Досев и в присъствието на общинските съветници: свещ. Димитър Йотов, д-р Т. Мичри, Вълко Андреев и Върбан  Дочев… Господин кмета докладва, че реката, която минава през  селото слиза буйно и стихийно от планината, прави всяка година големи пакости, както на самото село и пътищата му, така и на полските му имоти. Особено в последните години стихията отнесе част от шосето Тетевен – Лесидрен – Ловеч, повреди и отвлече всичките мостове по него, а така също, с излизането си от коритото, буйната водна стихия отнесе няколко къщи от горната махала „Кузуря” на селото. През 1934 година държавата отпусна чрез Господин Луковитския Участъков инженер  сумата 50 000 лева за цимент, камъни и др. материали и с пътна тегоба, покупка и  общинска  трудова повинност се възобнови и насипа отнесената част от шосето, изгради се кей, подпорната стена край него на протежение 80 метра, направени са и 6 будни с подпори дебели пилоти. Но стореното е крайно недостатъчно. Често прииждащата, всяка пролет и лято и при най-малкото наводнение и дъжд стихийна вода, която мени коритото си и залива и рони всичко край своите брегове. Опасността от ново и то с още по-широки  размери голямо  бедствие от завличане и унищожение на шосето на голямо протежение, както и  възможното и бързо заливане и отнасяне  на цяла селска махала е явна и извънаредно голяма, ако не се продължи подпорната стена на още поне 110 метра и не се направи и хванат в скала и дувари крилата на новопостроеният сводов мост по шосето Тетевен – Лесидрен – Ловеч до самото село.

С това ще се запази самото шосе, моста на него и цялата близка махала от селото.

След изслушването на доклада на Господин Кмета, мнението на общинските съветници и предвид: 1. Недостатъчността на отпуснатата сума за укрепване и завардване на шосето; 2. Голямата  и  належаща необходимост от продължение на 110 м. подпорна стена край самото шосе и направа двете крила на новия мост по шосето, които е близко до селото, без които работи сигурно е реката да измести коритото си, да залее и отнесе цялата селска махала и шосето на голямо протежение и направения мост да остане на сухо. 3. Необходимост от отпускане на най-малко сума от 140 000 лева за тая цел съвета единодушно реши: 1. Да помоли почитаемото министерство, чрез Господин Участъковия инженер и Тетевенски Околийски управител да се отпусне от Фонда „Обществени бедствия” сумата от 140 000 лева. за доизкарване на подпорната стена край шосето Тетевен – Лесидрен- Ловеч на още 110 м. направа на крила на новопостроения сводов мост по същото шосе, близо до селото и с това си осигури безопасността от водната стихия на самото шосе, моста и се предварди от отвличания на цялата махала „Козуря” на селото”…

      Във вестник от 1938 г., съхраняван в български исторически архив в статия „Село Лесидрен като летовище” се посочва:”Селото е център на община. Има 2700 жители-добри и здрави планинци, лесни автомобилни съобщения. Свързано е с телефон с околните села и близки градове”.

     В „Енциклоредия на българските селища”, издание от 1938 г. е съхранен въпросник, попълнен от Съби Бочев, директор на прогимназията в Лесидрен, в които  се посочва, че към датата на попълването /май 1938г./ „Селището има 2712 жители с 633 домакинства, 908 къщи, от тях българи са 2465 и други народности 247  души...Обработваемата площ е 18 070 декара. В селището има 1 тепавица, 2 дарака за вълна, 1 гатер кооперативен и 4 водни дъскорезници.” Посочва се, че ”има каменовъглена мина с черни каменни въглища. Експлоатирана е преди 10 години, но сега не се вадят въглища, понеже е отдалечено от ж.п.линия...В селото има всичко осем кръчми, три кафенета, четири бозаджийници и десет бакалници.”

      През 1930 година се засаждат сливи, а около 1935 г. вече били направени около сто сушилни.

      След 9 септември 1944 г. се откриват цехове: амбалажен, тъкачен, бояджийски, мебелен, кароцериен и за гумени изделия, в които биват назначени на работа 500 души.

      През 1941 г. е била завършена сградата на новото училище, в което учели 500 ученика. Учениците през 2000/2001 год. са около 70.

      Към 1945 год. е имало 350 колиби с плевни, сайвани, герани и сушини за добитъка, разположени в околност от 5 км. от селото. Обикновено хората живеели през лятото на колибите, а зимата се прибирали в селото. Постепенно къщите в селото се увеличили и през 1854 година били около 200.  

 На  снимката: 1946г. Тодор Вълов /Мравката/, Райна Додева, Крайна Цвяткова, Дойка Вълова, Христо Тодоров /от ляво на дясно/

   

       Първото земеделско стопанство, с председател   Филип Вълов Филипов е учредено през 1951г.

В Летописната книга на читалището пише: ”Няколко седмици след учредяването на кооперативното стопанство в страната се получиха извращения по учредяването на стопанствата-това даде възможност първото наше кооперативно стопанство да се разтуря преди да е почнало работа”.

Въпросът за изграждане на стопанство отново е поставен през 1956г. Тогава се учредява ТКЗС. За негов председател е избран Симеон Стойков Дойчинов. Първият кооперативен блок е  в местността „Дъбравата”, където с докаран от с.Малка Брестница трактор се изорава първата бразда.

       През 1959г.Лесидрен е обявен за Общински център, с район: с.Малка Желязна, с.Славщица и с.Помашка Лешница. Учредява се Лесидренски общински селски народен съвет с председател Филип Вълов Лилов.

       През 1950 г. била построена сградата на здравната служба и потребителната кооперация, сградата на Горското стопанство през 1959 год., а през 1970 год. - административната сграда на  кметството и сградата на читалището. През 1984 год. местните хора са работели в Промкомбината и цех “ Елпром”.     

                                                   1929 г.

                                                          Вълко Андреев

                                                            Тодор Христов Дийовски
Материалът е част от кингата на Камелия Мирчева "За Лесидрен и лесидренци"

Автор: Камелия Мирчева

kameliqmircheva@abv.bg

Авторско право © 2009  Камелия Мирчева

Графичен дизайн: Камелия Мирчева

ISBN  987-954-351-027-6

Издател: Арт клуб „Херос” Стара Загора

Първо издание

 2009

                                                                                     

---

[1] Град Ловеч, които се намира на 30 км. от Лесидрен е построен върху тракийският град Мелта, които вероятно е бил столицата на тракийското племе мелди и е играел важна роля на пътна станция между тракийските племена. Старата Ловешка крепост е издигната на плоска, висока и стръмна скала. Византийският император Лрофигенет споменава, че по времето на император Юстинян Велики /VІв./ Мелта /Ловеч/ е четвъртата по значение крепост в цяла Мизия. Във византийските хроники градът Ловеч се среща и под името Лобизгон. Градът се споменава през 1059 г. във връзка с похода на византийския император Исак І Комнин срещу  печенегите. През 1188 г. след три месечна обсада византийският император Исак ІІ Ангел признава пред стените на крепостта независимостта на областите, обхванати от въстанието, предвождано от братята Асен и Петър и с това се поставя началото на Втората българска държава. В средата на ХІІ в. за Ловеч говори и арабския пътешественик Ал Идриси, които го споменава като Лофиса.

3 Когато римляните колонизират Балканския полуостров на мястото на сегашният гр.Ловеч е създадена римска станция, а града е наречен Президиум. Града и околностите са имали важно стратегическо значение по един от главните римски пътища „Виа Траяна”, които е свързвал Бяло море с река Дунав.

   Пътят е тръгвал от река Дунав – Ескус /днешен Гиген/, минавал през Сторгозия /днешен Плевен/, от Троянския проход през Тримонциум /днешен Пловдив/ и там се е ввливал в диагоналния път, които е минавал през Белград за Византион /днешен Истамбул/

[3] Една малка част от ръкописа /15 страници/  се съхраняват в Читалище „Възраждане” с. Лесидрен

[4] Копие от надписа се съхранява в Историческия музей в гр. Тетевен

[5] Иван Александър произхожда по майчина линия от рода на българския цар Михаил Шишман /син е на деспот Срацимир и Елена, която е сестра на М.Шишман/, а по бащина линия от рода на Асеневци. Като деспот на Ловеч е женен за Теодора, дъщеря на влашкия воевода Иванко Бесараб. От този си брак има трима сина - Михаил Асен, Иван Срацимир и Иван Асен и една дъщеря Василиса. От  1331 г.до 1371г /40 години / е цар на България. През 1345 година Иван Александър изпраща първата си жена  Теодара в манастир /с името Теофана/ и се жени за еврейката Сара, дъщеря на венециански банкер, която преди свадбата се покръства и приема името Теодора. От този брак са родени: Иван Шишман /женен за Кира Мария , българка и втори брак с Драгана, дъщерята на сръбския крал Лазар/, Иван Асен, Кера Тамара / която по-късно става жена на турския султан Мурад І/, Кераца / омъжва се за Андроник ІV Палеолог, византийски император/  и Десислава /омъжена за влашкия принц Константин/. През ХІІІ и особено през ХІV в. Ловеч е един от най-големите градове крепости в Северна България и достига  завидно икономическо развитие. В документ от 1520 година градът се среща  с името Алтън Ловеч /Златен Ловеч/. Два века по- късно, през 1874 г. в доклад до руското командване се чете:”Ако армията на Ваше Величество успее да задържи Ловеч, това ще бъде благодат от небето, защото той е по-богат от много наши градове и населението с право го нарича Алтън Ловеч.”

[6] Ю.Трифонов, Деспот Иван Александър и положението на България след Велбудската битка сп. БАН ХVІІІ,1930г. стр.77

[7] Страници от миналото на Тетевенския край ,Изд. на Отечествения фронт , С. 1981

[8] Някои източници /народната песен, целият й текст е записан в раздел народно песенно творчество/ сочат, че става въпрос вероятно за Баньо Маринов Братанов. Семейството му е имало колиба на Скриботна. Той е  роден на 13 юни 1853 година,  участник е в четата на Панайот Хитов в Сръбско – Турската война. По-късно се прехвърля в четата на Сидер Грънчаров. Бил е в освободителния отряд на генерал Драгомиров. Като опитен разузнавач той е определен от командването да води отряда на полковник Давид Иванович Орлов за освобождаването на Тетевен. На І ноември 1875 г.руският отряд влиза  тържествено  в Тетевен. Водач на колоната е Бано Маринов Воевода.

[9] Неговото име носи връх Койнец, а на нея са кръстени Недините езера. Легендата е разказана в глава предания и легенди от Лесидрен.

[10] Позовава се на Г.Кацаров и Ив.Кепов, цит съч. д.№ 75 стр.49 ,  д.№ 84 с.53-54 и д.№101 стр. 58-59,д. № 103 стр.60

[11] Писмо на Б.Маринов до К.Босилков от 5.11.1878 г.

[12] Дойно Дойнов Кресненско разложко въстание 1878....д.№50 стр.169 и стр.170

[13] Лекува се в Горна Джумая, но положението му се влошава и по нареждане на княгиня Дондукова-Корсакова  е преместен е лекуван в София. Умира на 19 май 1879г., едва 27 годишен.

[14] Ако приемем факта, че Бано воевода е  от рода Чилингирите, които са имали колиби на местността Скриботна, която свързва Лесидрен с Тетевен  е същият Бано Маринов Воевода, това обяснява присъствието на четниците  там.

[15] Димитър Пъшков  Попниколов от с. Сопот /Ловешко/ е роден през 1840 година в семейството на свещеник. Учи в родното си село в Троянския манастир. Учителствал е в Тетевен, в с.Сопот и в Ловеч. Съратник на Васил Левски, временен дописник на в. „Право/ 1873/, един от основателите на Ловешкото читалище и активен член на Ловешкия Революционен комитет. След залавянето на Левски във връзка с Арабаконашкия обир е осъден през 1873 г. на вечно заточение в Диарбекир. След три години успява да избяга /през 1876г/ и до началото на Руско-Турската война живее в Букурещ.  След Освобождението живее в Ловеч, където е бил член на  Постоянна окръжна комисия и Председател на ловешкия окръжен съд. Няколкократен народен представител: Учредително събрание /1879/, Трето Велико народно събрание / 1886-1887/,  Пето, Шесто и Седмо 8 1887 – 1893/. Умира на 10 ноември 1926г. в Ловеч.

[16] Свещеник по това време в Лесидрен е бил Михаил поп Атанасов

[17] Филипов Ст. Сказание за Лесидрен Изд. „Български писател” С. 2006 стр.14

[18] не се уточняват повече подробности за конференцията

[19] Въто Петров е бил брат на Райко Петров, който е бил  кмет на Лесидрен. Живеел е в Ловеч и е бил е с високо за времето си образование. Разправят, че когато взели решение за учредяването на дружеството Въто Петров излязъл пред къщата, в която били събрани, погледнал балкана и казал” Братеш ще го кръстим, на тоя балкан”...

[20] Държавен архив гр.Ловеч фонд 393 к опис 1 ед.1

[21] Според църковен регистър стр. 159 Тодор Дяков Комитски е починал на  71 години на 12 март.1917 г.

[22]  Тодор Дяков е бил опълченец в 4 дружина на ІV Опълченски полк и е участвал в боевете при Шипка, Шейново и с. Тича, Сливенско

[23] Съпругата на Тодор Комитото починала  на 23.04.1941 година.

[24] Съпругата на Тодор Комитото

[25] Списъкът е изготвен въз основа на изпратени от Държавния архив  ксерокопия 3 листа от 1 до 68 номер по списъка /спр.ф. 39, оп.І, а.е. 96 л. 18-18гр./ и допълнителен списък  от номер 69 до 85  / спр. ф.39, оп. ІІІ а. е. 86, л.73-80/.справката  направена на  29.01.2007г.

[26] Снимката ми е предоставена от Дичо Банов. Тя е изпратена от кап. Муянски заедно с писмо до Христо Тантулски в което пише:”Драгий, Изпратих 100 лева, който вярвам, че сте получили. Не ми се сърди, че не ти пиша, защото от как ме раниха  съм неразположен да пиша често. Аз см в гр. Власотинци с ротата си, та изпълнявам и командирска длъжност. Тука природата е хубава. Трева зелена, вода студена, глад на кутийки. Сръбското население ще умре от глад.../Не се чете/...да се разтвори земята, те с драгост ще влезат в нея. Не мога да гледам малки дечица с бледи изпити лица като плачат за кора хляб.Грозна картина...” Оригинала се съхранява в Дичо Банов

[27] Димитър Стойчев „Тетевен – минало и днес” Издание „Читалище „Съгласие” Тетевен 1924 г.

[28] Държавен архив гр.Ловеч, Протоколна книга на селско общинско управление за 1936 г. фонд 167 к оп.1 ед.5