сряда, 25 април 2012 г.

Зеницата на Вселената


ЗЕНИЦАТА НА ВСЕЛЕНАТА
/пътепис за Белинташ/
КАМЕЛИЯ МИРЧЕВА

Тайната на всяко едно пътуване се състои в това, човек да се научи да изживява всеки миг – тук и сега. Да успее да подреди по пътя мълчанието си, за да може след това да намери точните и правилни думи, с които да го изрази.
Тайната на всяко едно пътуване се състои в това човек да успее да стане едно цяло с природата, да се слее със скалите, дърветата и тревите и да бъде цял със себе си и със света.  И после да погледне себе си от друг ъгъл. Защото само, когато човек успее да се освободи от своето Его, може да усети любовта и чрез нея да проумее тайната и смисъла на живота си. 


Пътищата и днес и в древността са свързвали и разделяли хората.
Пътищата в древността са били и граници на племенни и култови различия. За пътищата са се водели ожесточени войни, спорове и дълги битки, защото само тези, които са владеели пътя са имали просперитет и богатство.
Пътищата…и границите?!...Границите и мостовете?!...Тук, в Родопите, всичко изглежда нереално, величествено и могъщо. 

Докато пътуваме към селото си мисля за езикът на човешката радост и болка, за човешкото щастие и страдание и за онази тишина, скрита зад мълчанието или крясъка. Мисля си за онази лекота, която кара човека да стане част от всичко наоколо.
Има ли някаква тайна, която може да разкрие пътя на мислите?!...
Човек  привлича всичко, което влиза в живота му чрез силата на образите, които ражда умът му. Човешките мисли винаги се превръщат в реалност.
Човешките мисли могат да направят човека свободен или да го оковат в граници. Граници, които поставят дистанцията между него и различните други, с които няма какво да си каже или не би могъл да общува. И не защото не  ги приема, а просто защото мислите, представите, идеите и направените избори са различни…Проблемът не е в различието, а в това какъв път си  избираш ти самия и как ще го извървиш. Дали по пътя ще споделяш радостта на другите или ще ги нараняваш…Всъщност, няма проблем, просто различните хора живеят в различни светове.  

Виждаме селото. То е тихо и спокойно и много обезлюдено.
Село Мостово е разположено е в рида Добростан, на средата между Кръстова гора /1418м./, Караджов камък / 1448м./ и Белинташ /1226м./. Твърди се, че селото е в центъра на един голям енергиен триъгълник.
Днес, тук живеят 79 човека. Около селото са разположени махалите: Чуката, Корджувци и Чотровци и селата Врата и Ряката.
То се намира в средата на квадрат от четири свещени места – Юрта, Белинташ, Караджов камък и Кръстова гора. Името му идва от естествения каменен мост, който се намира на самия вход на селото. Реката е издълбала пътя си в голяма, масивна скала. 

Мисля си за водата?!... Водата, която измива  мърсотията ни и поддържа живота ни…За онази вода, която променя камъка и го превръща в мост. Водата и човека?!...
Човек не би могъл да стане част от света, ако не знае кой е, от къде е тръгнал, какво е преживял и научил.
Човек не би могъл да цени другите, ако не цени себе си. Не би могъл да се радва и да цени  живота и света, ако не цени това, което притежава.
По пътищата на България човек може да открие собствените и тези на народа си чудеса. Защото независимо дали осъзнава или не, човекът винаги е част от вълшебството на живота. Всяко нещо е всичко. Любовта съществува. Мъдростта също. И злото и доброто не съществуват извън човека. 

Родопите?!...Огромни лица, скални структури, трапецовидни ниши, издълбани линии в скали, гори, странни скали...Често те вървят в комплект с пещери, естествени или издълбани от човешка ръка...Някои от тях имат форма на човешки очи, които гледат към небето. Други имат площадки на трудно достъпни  места и са забележими само от огромни височини. Много изследователи  свързват сложните конфигурации по тях  с астрономията. Предполагат, че врязаните в скалите и платата линии са своеобразни  календари.
Общото между всички тези скали и места е, че те винаги са групирани и между тях има някаква видимост.
Дали тези структури са система от светилища, не може със сигурност да се каже, но е факт, че са дело на хора със забележителни астрономически, металургични и строителни познания?
Дали тези образувания са носители на шифрована информация, закодирани ли са послания в пиктограмите, това са въпроси, на които науката тепърва ще търси отговори?!...
Има допускания, че преди 9000 г. нашите древни предци са оставили в Родопите код към мините си. 
Някои изследователи твърдят, че дадените съчетания на знаци показват наличието на рудни жили и на места, в които е имало металодобив, разработван през неолита /VІІ-VІ в. пр.н.е/ и достигнал  разцвета си през халколита. /V-ІV в. пр.н.е/.
Малко и недостатъчно знаем за хората от онази епоха. Какви са били, как са стигали височините на скалите?!...Много въпроси и малко отговори.
Единственият категоричен и неоспорван факт е, че за да направят всичко това, те са притежавали доста  знания и умения и са можели да откриват, добиват и преработват метали. За това, че са владеели  сложни технологии на обработка на металите говорят откритите у нас тракийски съкровища.


Днес пътувам към едно магично и неповторимо място, пълно с много въпроси и малко отговори.
Непосредствено над село Врата, като вечен страж стои скалният монолит Белинташ. Днес в селото живеят около 30-тина човека, като само в четири от къщите са останали местни хора. Другото население е персонал, обслужващ къщите за гости и хора, построили си вили в този приказен край.
Казват,  в село Врата е портата към Белинташ. 


Скалното плато Белинташ  се намира на 1260 м. надморска височина, на 30 км. южно от Асеновград. Самото плато е разположено в каменна чаша с площ 5 декара.
Подходът към него минава край скален олтар с изсечени стъпала и ниши. Върху скалата на подстъпа е изсечен графит, за който се предполага, че може да е част от надпис, знак или друго изображение. Изсечените около двайсетина  каменни стълби, които  водят към платото Беланташ са датирани около V в. пр.н. е. или  2000 години преди строежа на Хиопсовата пирамида. 

Белинташ има  отвесни високи южни, северни и западни склонове, които достигат височина 50 – 60 метра. Платото е осеяно с множество щерни.
Някои са пълни с вода, а за други  се предполага, че са служели за извършване на огнено - винени обреди от тракийските жреци, които наливали вино в огъня и по пламъците извършвали гаданията и предсказанията си.
Платото  е дълго 300 метра и широко около 45 метра. Скалата е дълга около 200 метра по посока изток – запад и е широка около 20 метра, по посока север – юг.

Площадката на скалата е равна и гладка. Камъкът е топъл. Изглежда сякаш изсечен с нож. По скалата има странни геометрични фигури, канали и три дълбоки кладенеца. Казват, че дълбочината на кладенците достига над 2 метра. Кладенците са  обработени правилни цилиндри с невероятно гладки стени.

Някои автори твърдят, че Белинташ /Беленташ, Беланташ/, преведено от тюркски означава „камък на мъдростта”. Други смятат, че означава „бял камък”. Трети са категорични, че името Белинташ означава „камък на войната”. Свързват това с продължилата дългогодишна война на бесите за връщане на отнетото им от одрисите светилище.
Има и автори, които тълкуват името Беланташ, с което местните хора наричат платото, като „небесният камък на Бог”. 


Казват, че от Кръстова гора в древността се виждали запалените от жреците на Беланташ огньове. От много стари времена е запазен обичай в деня на есенното равноденствие поклонниците в Кръстова гора да застават и да чакат знак от изток, където се намира Беланташ.
Когато знакът /запаленият на Беланташ огън/ дойдел, на Кръстова гора палели също голям огън, който се виждал от другите светилища и така на другият ден всички знаели, че „огънят е запален”. Празникът започвал, тъй като това означавало, че светът ще го има още една година.
Светът ще го има. Древните хора, може би са знаели, че мислите, които пращаме и думите, които изричаме създават бъдещето ни?!...Може би са знаели, че човек не е безпомощна жертва на собствените си мисли, а владетел на своя ум?!...

Смята се, че Белинташ е едно от големите древни светилища в Родопа планина, посветено на бог Сабазий. Тук през 1972 г. е намерена сребърна плочка с неговия образ.
На плочката  е изобразен Богът, седнал на трон, заобиколен със змии. Древните траки широко са прилагали лечението със змии.
В региона около село Врата са запазени спомени за змиелечение. Според тях лечебните процедури  се извършвали в началото на слънчев ден. Болният се обливал с изворна вода, която преди това е „обмивала” специално уловената на Еньовден  змия.
Отровата от змията е била изваждана, а тялото й е запазвано по специален таен начин. Тялото на змията се поставяло в решето над главата на болния. Лечението се е извършвало на определени места, считани за свещени и е било придружавано с много тайни  ритуали.

Траките са били вещи и в лечителското изкуство с музика и билки.
Тракийските божества са властелини над света и природата. Те са символ на единството между подземните, земните и небесните светове.
Траките приемали, че Свещеното дърво на живота било разделено на три части: короната - символизирала небето, стволът – стъблото, а корени – подземния свят.
 Сабазий  е дре­вен бог на жи­ва­та при­ро­да, на чо­ве­ка, на здра­­вето и на про­дъл­же­ни­е­то на ро­да.  В митологията на траките той е прародител на египетския Озирис и гръцкия Дионисий. Свързват го и с еврейския бог Саваот.
Змията е символ на мъдростта. Някои древни култури са смятали, че змиите са символ на  живота и зачатието.

Траките почитали Слънцето, като върховен бог, а бесите са го наричали  Сабазий. Сабазий, според някои автори означава и Спасител.
Сабазий олицетворява умиращата и вечно възраждащата се за нов живот природа.

Историята на откриването на сребърната плочка с образа на Сабазий на Белинташ е обвита с мистериозни събития.
Намират я баща и син, овчари - Киро и Асен Караджови. Те били от Курдджиева махала и имали нива. Имотът им се намирал над пътека, която минава от северната страна на Беланташ. В горния край на имота стърчал наклонен камък с човешки ръст.
Киро и брат му Борис обработвали нивата си. Докато Киро почивал, чул странни шумове. Разказал на брат си за тях, но той не му обърнал внимание.
На следващия ден Киро отишъл с баща си на мястото. Завалял дъжд и те се скрили под стърчащия навън камък. Когато бащата погледнал нагоре, видял странен предмет.
Откъртил го с ножа си, но едно от ъгълчетата се отчупило и останало в камъка. Когато се върнали вкъщи Асен скрил намереното в дувара. 

Скоро Киро се почувствал зле и починал в болницата в Асеновград. Бил само  на 39 години. Роднините свързали смъртта му с находката и продали плочката на известният иманяр  Лазар Стоев от Баните. След преминаването през различни хора плочката накрая попаднала в милицията и е предадена за изследване и проучване.

Гледам света от Белинташ. Докосвам небесния камък на Бог. Той е топъл и дружелюбен. Добронамерени и усмихнати са и хората наоколо. Може би защото тук Бог се навежда към човека, целува го и пише върху скалите?!...
Пише, за тези, които могат да прочетат и усетят словата му.
Човекът е дошъл на Земята, но не като гост, а като ученик, който трябва да научи уроците си.
Мисълта е условие за проява на човека, но човек е вън от своята мисъл. Защото, ако човек може да разговаря с душата си, ще научи велики неща. Ако не може да разговаря с душата си, ще остане невежа. На умният и малко е достатъчно, а на глупеца никога нищо не стига.
Първата крупна кражба на археологически находки от Белинташ датира още през 1868 г. Дело е на трима неизвестни французи.
Привлечен от многобройните легенди, през 1919г. в Белинташ дошъл и цариградският консул.
За произхода на загадъчните скални ямки по повърхността на скалата има много версии. Едни ги свързват с това, че са използвани за живеене, други – с ритуалите.
Любопитен е факта, че по време на равноденствието на Слънцето, ако човек застане на Белинташ ще види слънчев лъч, който тръгва от Сини връх, откъдето изгрява слънцето  и свършва над Караджов камък, където слънцето залязва.

Говори се, че някъде в скалата е скрита древна библиотека със запазените знания на траките.
Има и предположения, че скалата е древна площадка за кацане на летателни апарати и изсечената координатна мрежа в нея е служела на пилотите за ориентация.
Твърди се, че изсечените в скалата линии съответстват с части от звездното небе и че на Белинташ има място, което се свързва с Живата енергия. То има формата на издълбана в скалата леща, в края на която има четири отвора /ниши/, съответстващи на посоките на света. 
Казват, че тук, на Белинташ в древността са поставени чисти кристали, които са направили мястото в специфичен портал, кристално-енергийна информационна решетка, част от живият организъм, които представлява Вселената.
В легендите за атлантите се разказва, че хората са зареждали огромни кристали със съзнанието си. Такъв кристал, зареден от колективното съзнание можел да захранва цял град. Казват, че Атлантида потънала именно поради злоупотребата с тази енергия.
Всичко на земята има кристална структура – живите организми, водата, скалите.
Вярва се, че ако човек застане с определена последователност в последователност ще се пречисти и зареди с енергия. Говори се, че тук,  на това място, има кристална енергийно – информационна решетка. Легендите разказват, че тя е поставена при посещението на извънземни същества на Белинташ.

Има предположения, че скалният масив се е образувал след изригването на древен вулкан, чийто кратер е съседният връх - Караджов камък.
Въпреки твърденията, че Белинташ е вкаменена лава, никой не отрича следите от човешка дейност – кръгли дупки, улеи, кладенци, ниши, надписи...
Общопризнат факт е, че улеите, дупките и кладенците в скалата не са естествени образувания.
Дали образуванията са звездни карти, използвани от хора, живели преди хиляди години?!...

Твърди се, че скалата има невероятно силно енергийно поле. Местните хора наричат мястото Беланташ и не обичат много, много да говорят за него.  Може би заради иманярите, според които тук се пазят неземни съкровища. Твърди се, че ако оставиш на скалата изтощен мобилен телефон, той се зарежда за часове.
Никола Боев, дългогодишен изследовател на Белинташ и автор на книгите: „Белинташ разкрива хилядолетни тайни”,”Белинташ – светилището на бесите”, „Блясъкът на Белинташ” и „Свещеният лес на бесите” е убеден, че Белинташ е светилището на бесите, посветено на Бог Сабазий, което е играело роля на своеобразна слънчева обсерватория.


Уфолозите твърдят, че това място е антена, чрез която извънземен разум и същества контактуват със Земята.
Болните идват в Белинташ с надеждата за изцеление. Древните хора, живели по тези места вярвали, че ако се потопят във водите на двете щерни, пълни с дъждовна вода, ще придобият необичайно знание, мощ и сила. Хората от околностите вярват, че ако човек в определени дни в годината намаже болна част от тялото си с тази вода, то тя ще го излекува.


Астрономите смятат Белинташ за древна обсерватория и виждат в изкопаните ямки и издълбаните линии звезден атлас на повече от 6000 години.

Иманярите идват на Белинташ  с надеждата да открият много злато, тъй като тук все още витаят преданията за купища съкровища.
Известна е легенда, според която в Беланташ е зазидана златната колесница на Александър Македонски. Според нея на път за Персия той се отбил до светилището, за да чуе предсказанията на жреците. Те му предрекли победи и той подарил на светилището колесницата и много златни монети, сечени от него и от баща му Филип Македонски.
Според древните старогръцки и римски хронисти по нашите земи е имало две светилища на Дионисий – по-голямото се е намирало в Хемус /Стара планина/, а другото в планината Пангей /Родопите/. Дали Белинташ е това светилище?!...
Много автори предполагат, че Беланташ е прочутото в древността светилище на Дионисий. Те са единодушни, че племената /беси, сатри, дии, диобеси и др./, живели в Централните Родопи, където се намира и Беланташ, са останали независими до покоряването си от римляните през ХІ в. п. н. е.


През 2003 година археологически екип прави два сондажа на мястото и на базата на събраните керамични находки прави датировка, че светилището е било действащо през времето на каменно- медната епоха – V в. пр. н. е. Това прави светилището едно най-старите в Европа.
Според д-р Борислав Бориславов и археолози от Националния исторически музей Белинташ е племенно светилище на бесите, посветено на бог Сабазий.
Олтарът през който се преминава е доста внушителен. До върха на платото се стига по изсечени в скалата стъпала. Казват, че траките вярвали, че точно тук е мястото, което Сабазий е избрал, за да гостува на земята.
Сред находките при археологическите проучвания е каменната стена, датирана от ІІІ в. пр. н.е. Стената е била съборена, а камъните й са струпани под олтара на Белинташ. Открити са фигурка на женски идол, кремъчни пластини и части  от бронзови украшения. Открит е и древен камък с издълбани изображения, които могат да се окажат протописпеност.
На изток от светилището започва разпространението на мистериозни скални ниши.
Открити са фрагменти от олтари огнища, някои от които са украсени. Предполага се, че в пукнатините на скалата траките са поставяли даровете си.
В подножието на скалата е намерена керамика, датирана от каменно медната епоха.
Все още няма точна датировка на това кога е изсечен олтарът.
В местността Тарлъците, която се намира на около 1 километър от Белинташ е открита некрополна могила, в която се предполага, че е извършено погребение, през късната бронзова епоха. До могилата има запазено сухо дърво. Според легендите некрополите на траките се правели на високи върхове в близост до дърво.

Местни хора разказват за предания, според които  до Белинташ достигнали водите на потопа и на халки, в скалата е бил привързан Ноевия ковчег. Твърди се, че халките могат да бъдат видяни и днес.
При входа на платото има висока скала с форма, която много прилича на сфинкс. Наричат я „Стражът на Светилището”.
Дали е истина, че всичко там в Странджа, Сакар, Хемус и източните Родопи е огледално отражение на астрономически план, който включва божествените знаци на Слънцето, Луната и звездите?!...
Ще бъдат ли открити знаците, ще бъдат ли запазени и разчетени и кога?!...

Ще разкрием ли тайните и мистериите на Беланташ?!...
Естествена астрономическа обсерватория ли е Белинташ?!...
Дали е вярно, че Беланташ е било мястото, където древните хора са осъществявали връзка с Космоса?!....
През 1986г. за първи път са забелязали небесната карта в знаците на платото. В щерните има прибори за определяне на местонахождението на звездите. В очертаните скални ямки учени са открили съзвездията Малка и Голяма Мечка, Лъв и Ореон. В определени дати на годината Слънцето и Луната се отразяват в двата кладенеца.

Правени са опити да се проследи местонахождението на небесните тела преди  6- 7000 години.
Едва ли е съвпадение, че ако се наложат знаците, издълбани на Беланташ на съвременната карта ще маркират комплекса от светилища в тази част от Родопите – Долнослав, Драганица, Беланташ, Караджов камък и Кръстова гора.
 
Правени са измервания, според които голямата щерна, с диаметър 2 метра и 10 сантиметра и дълбочина 2,45 м. събира над 7 кубика вода. 


През 2006г. туристи откриват надписът от Белинташ. Сниман, документиран и проучван е едва през 2008 година. Дължината на надписа  е 70 см., а височината на знаците достига до 20 см. Съдържа 14, а според някои от проучвалите го 15 отделни издълбавания. Приема се, че е направен доста преди началото на новата ера.
Твърде много загадки има и в това, че надписът започва със знака  IYI . Този знак, свързан предимно  с прабългарите и техният върховен Бог е откриван и в други тракийски светилища.
Разчитането на надписът от Белинташ може би ще потвърди тезата, че  живелите в Родопите наши предци са имали писменост, по ранна от гръцката.
При археологическите разходки е открита антропоморфна керамичка фигурка, с фрагменти на женско тяло, датирана от ІІІ – V в. пр. н. е. Открити са и бронзово украшение, части от сечива  и керамика с вдлъбната украса.


Легенди, предания, митове, факти. Тайнствени знаци, земна магия или космическо послание?!...Тук, времето спира.
Тук, на Белинташ, всичко се преплита и приема друго измерение и реалност. Реалност, която остава загадка и постепенно се превръща в нереално видение. Реалност, в която разбираш тайните на вечните и неуловими неща.
Тайната на възторга, изумлението и вдъхновението, чрез които съхраняваш и опазваш душата си.
Тайната на благодарността  и прошката, които носят свобода и издигат човека над ограниченията, над глупостта, завистта, злобата и дребните неща.
Тайната на умението да живееш тук и сега. Да живееш  с достойнство, пълноценно и почтено и в оскъдие и в изобилие и да се радваш на всеки миг от живота.
Защото животът е дар и времето на човека в него не е безкрайно, а определено.

октомври 2011 г.





понеделник, 16 април 2012 г.

Моят Бог е любовта


МОЯТ БОГ Е ЛЮБОВТА…
/пътепис за едно пътуване до „Каньонът на водопадите”/
Камелия Мирчева

Пътувам по един дълго отлаган път. Път, който трябваше да извървя преди пет години.
Пътувам в горещото юлско утро за сърцето на Родопите. Пътувам и  знам, че ще премина през една река, за да чуя песента на Орфей.
Песен, скрита в сърцето на един водопад.
Пътувам към „Каньонът на водопадите”, екопътека, която се намира на  5 км. от град Смолян, в северната част на село Стойките.  Пътеката е дълга 10 км., а най-високата й точка е 1800 м. надморска височина.

 Началото на „Каньонът на водопадите” започва в подножието на връх „Перелик”, и преминава през резервата „Сосковчето”, по течението на река Герзовска,  където са преброени 46 водопада, някои от тях съвсем мънички.


Пътувам обхваната от невероятен ентусиазъм и изведнъж, незнайно защо мислите ми се завъртат около малко известните думи на великият Платон „хора, които смятат себе си за прекалено умни, за да се занимават с политика са наказани да бъдат управлявани от глупаци”.


Платон, за когото се твърди, че по бащина линия е потомък на митичният атински цар Кодър и на месенския цар Мелант, а по майчина линия - на атинския законодател Солон.
Същият този Солон, живял около 634 - 559 г.пр.н.е е обявен за един от седемте мъдреци на Античността е записал в законите си следният член: "Ако в града има размирици и противоборство, всички свободни граждани са длъжни да вземат страна и да участват, под страх от глоби и други сериозни наказания. Човек, който по време на междуособици не се е присъединил нито към едната, нито към другата страна, се лишава от граждански права и не може да взема участие в живота на държавата." За този закон пише Плутарх в „Животописи”.
За Солон, легендата твърди, че Пития, жрицата на Делфийския оракул му предрекла  управлението на държавата и му казала: „Нямаш избор, предопределен си да застанеш на средата на кораба, избран си да изпълняваш длъжността на кормчия! Мнозина атиняни ще ти помогнат.”
Солон, най-прославеният политик на древна Елада, провежда редица реформи, който превръщат Атина в най-утвърдената демокрация на Античността. Отменя дълговото робство.
Солон прекарва 10 години в Египет в изучаване на тайните на египетските жреци  и той е първият преносител на информацията за Атлантида и нейната съдба. Знанието за Атлантида Солон е получил от египетския жрец Сонхис в храма на Нейт в гр.Саис, Долен Египет.


Всяка мисъл е послание и тя не идва случайно. Всяка мисъл е знак и част от друга мисъл. А всяка една мисъл може в един момент да се окаже велика истина, която би могла да преобърне света и живота на хората. Мисълта би могла да се превърне и в чудовище, което подхранвано от злобата, алчността,  страха и глупостта да унищожи част от света. Търся отговор защо точно днес, докато пътувам за Каньона на водопадите при мен идва мисли за Солон. Знам, че отговорът е някъде наблизо, но нещо  ми се изплъзва.
Солон, най-прославеният политик на древна Елада, законодателят, провел, редица реформи вярвал, че „няма по-голямо богатство от човешкия живот, а всичко друго е преходно и мимолетно”. Тези думи казал Солон  казал на Крез, когато царят на Лидия се хвалел с несметните си богатства. 


Солон, благодарение, на който Атина се превръща в най-утвърдената демокрация на Античността.  Свободните граждани можели да бъдат избирани в съда, ако са образовани и са положили клетва за безпристрастност. И съдът и съвета на 400 /аналогия на днешните парламенти/ се избирали с жребий, обхващаш всички отговарящи на условията свободни граждани. Предварително било съобщавано кога и къде ще се проведе следващото народното събрание. Специална стража удряла закъсняващите с камшик, напоен с червена боя. Тези, които пристигали с дрехи, изцапани с червено, плащали големи глоби.
Един от законите на Солон не позволявал на патрициите неограничено количество земя. След дълги години на управление и реформи съветът на 400 решил да направи допитване сред атиняните. Те се позовали на един закон на Солон, според който на базата на допитването съветът можел да го остави на власт или да го остракира /прати в изгнание/ от Атина за срок от 10 години. За потрес на Солон мнозинството гласувало за неговото изгонване. Когато Солон напускал града видял двама козари. Те не го познали. Той спрял при тях и ги попитал дали са чували за Солон. Те отвърнали, че благодарение на Солон те и семействата им живеят много по-добре. –
-Гласувахте ли?!.. – попитал Солон.
Козарите отвърнали, че са гласували да пратят  Солон в изгнание.
- Но защо? – недоумявал той.
- Защо ли?!... – отвърнали козарите. – Омръзна ни да слушаме възхвали за делата на Солон. Живота ни без Солон може да стане и по-лош, но поне ушите ни ще си починат от хвалебствените слова.
Солон напуснал и никога повече не се върнал в Атина. Преди да изтече времето на десетгодишното му изгнание, той починал в Сицилия през 559 г. пр.н. е.


„Този, който постъпва зле, не знае какво е добро, тоест ако човек знае какво е добро, той ще постъпва винаги добре”- това са думи на Сократ. 


И тъй като знам, че в този живот, няма нищо случайно, докато се любувам на приказната гледка по пътя, правя опити да подредя пъзела на внезапните си мисли и да открия връзката между Солон, Платон, Сократ и Орфей.

Годината била 407 преди новата ера. Тогава едва двадесет годишния Платон става ученик на Сократ.
Животът и учението на Сократ преминават под знака на надписът в Делфийския храм :”Опознай себе си”.
Според преданието, когато запитали жрицата на Делфийския оракул, кой е най-мъдрият човек, тя посочила Сократ, а той много озадачен от отговора й, съизмерил своята мъдрост с думите: „Аз знам, че нищо не знам”и с прозрението, че никой сам не би могъл да постигне истината. Защото истината се ражда не в монолога, а в диалога.
Защото истината е свързана с търсенето на отговори на въпросите, а диалозите разобличават заблудите.


Човекът за Сократ е нравствено същество и неговата мисия е да самопознае себе си и да превърне знанието си в добродетел. Той вярва, че само добродетелта може да донесе щастие.
Той, най-мъдрият сред атиняните имал смелост да критикува политическите и религиозните институции и това му спечелва много врагове. Годината била 399 пр. н. е. Тогава обявили Сократ в развращаване на атинските младежи и в ерес. 


Не успял да докаже невинността си 70 годишният Сократ е осъден на скалъпеният процес на смърт чрез отравяне. Приятелите, учениците и последователите му се опитват да го накарат да избяга в друг полис. Те уреждат бягството му, но Сократ остава твърдо на позицията си, че това ще обезсмисли целият му живот, тъй като бягството означава да се откаже от всичко, в което е вярвал и заради, което е живял.


Сократ с достойнство и с нечувана смелост изпива чашата с отровата /извлек от растението бучиниш, традиционно средство за умъртвяване през онези времена/. 


Платон описва осъждането и смъртта на Сократ в „Апология”, „Критон” и „Федон”.
Двадесет и осем годишният Платон предприема след смъртта на Сократ 12 годишни пътешествия. Първоначално пребивава в близкият до Атина град Мегара, където беседва с членовете на прочутата Мегарска школа, основана от един от учениците на Сократ. 

После Платон престоява дълго време в Египет, живее във Вавилон, Асирия, Финикия и Юдея. Изучава религиите, обществено политическите условия, запознава се с мъдростта на жреците. Най-накрая посещава Сиракуза, където властвал Дионисий Стари, особено жесток тиранин.

Платон вярвал, че справедливост  може да има, ако истинските философи станат управници или пък управниците да станат философи. Първият опит на Платон за създаване на идеална държава бил през 387г. в Сиракуза чрез зетят на тирана Дионисий Стари – Дион, който бил близък с питагорейците. Между Платон, Дион и Дионисий се заформили сложни взаимоотношения.

Тиранът поканил Платон на беседа, след която заповядал философът да бъде окован и продаден на пазара за роби. Платон бил откупен от свои приятели и почитатели и през 387 г. пр. н. е, вече навършил четиридесетгодишна възраст се завърнал в Атина.

В Атина основава философска школа, която нарича Академия и в която преподава в продължение на 20 години. Академията на Платон е първото учебно заведение, в което се преподават на студенти систематични знания. Тя става център на Античния свят, който в продължение на столетия се бори срещу материализма и безбожието. 


На шестдесет годишна възраст Платон отново пътува до Сиракуза, която вече е управлявана от Дионисий Млади. Дион прогонва Донисий Млади и се опитва да осъществи модела на „идеалната държава” с помощта на Платон. В следствие на заговор  Дион е убит и идеите на Платон за идеалната държава така и не се реализират.
Платон се завръща в Атина, където през 347 г. пр. н. е.  умира на осемдесетгодишна възраст.
Според Платон управляващите държавата трябва да притежават: мъжество, разумност, разсъдителност, великодушие, памет, справедливост, при което всичките качества могат да бъдат обединени от една-единствена дума – добродетел. Освен това е необходима, и “способност да спазват законите и обичаите на държавата”. Също така, управителят трябва да е религиозен, или благочестив. Най-добрата форма на управление, според Платон е аристокрацията, но не наследствена аристокрация или монархия, а аристокрация по заслуги или управление на най-свестните и най-мъдрите личности в държавата.  Платон пръв застъпва идеята за пълно равенство между двата пола.


Вървя към  водопада „Орфей”. Минавам през местността „Камен улей”, любувам се на вековните дървета, вглеждам се в  разнообразните каменни блокове, наричани от местните хора „Редените камъни”, „Ритлите”, „Капана” и сякаш времето спира. 
Времето спира, а мислите ми се връщат при Орфей и бесите.
Бесите били проницателите на траките, жреческото племе на сатрите, което владеело тайните. Те били пазителите на светилището на Дионисий, където се пазело записаното Орфеево слово. За това пишат Еврипид, Платон, Хераклит и Питагор.

Орфей?!...Синът на тракийският бог Еагър и нимфата Камиопа, живял, според гръцката митология поколение преди троянската война, някъде около 1400 г. пр. н. е.

Орфей?!...Авторът на една от поемите „Аргонавтика”, създателят на тракийският орфизъм, певецът с магичен глас, лечителят, жрецът, показвал пътя към безсмъртието или просто мъдрец, мислител, философ, пожелал да промени света?!...
Тракийските орфици вярват в безсмъртието. Чрез смъртта те преминават само в друга, отвъдна реалност. Основата в тяхната доктрина е идеята за самоусъвършенстването. 


Орфизмът променя  обществото на древния свят. Мнозина тръгват по стъпките на Орфей. Великият тракиец събужда света. Мъдростта му се предава в питагоризма, във вярванията на келтските друиди.
Цялата елинска теология е рожба на орфизма. Доктрината на Орфей става основа не само на елинизма, но продължава да оказва силно влияние в ранните векове на християнството. Ранните Християни са наричали Христос вторият Орфей. Основният принцип на орфизма е вярата във възкресението и безсмъртието на душата.

Митовете и легендите за Орфей?!...В тях тясно се преплитат тракийските розалии, гръцките мистерии и римските вакханалии.
Орфей, жрецът, магьосникът, надарен със свръхестествени способности. Мъдрецът, който вярвал, че „светът може да бъде завладян с лира, не със меч”. 


Орфей, създателят на петте принципа за управление на живота.
Първият е принципът за единство между духа и материята. Според него всичко е енергия с различни вибрации. 
Вторият принцип е на съответствието - каквото във видимия, това и в невидимия свят, каквото долу, това и горе.
Третият принцип е на противоположностите – всичко има положителна и отрицателна страна.
Четвъртият принцип е на движението – всичко се променя и развива.
И петият принцип на еволюцията. Според него, животът е спирала и се движи към все по-разширяващо се съзнание.

Мистериите са тайни ритуали, в които били посвещавани избраните и достойните.
Светилищата били места за контакти с висшите сили на духовния свят. Местата за светилища се избирали високо в планините. Там, където има вода /извор, река, езеро/, камък /скални масиви с пещери/, планински връх, поляна, голямо дърво /символ на живота/. Местата за посвещение били най-често в трудно достъпни места.

Музиката на Орфей омагьосвала всичко живо, а той призовавал „помощ за слабите, утешение за страдащите, надежда за всички”.
Орфей, богът, царят, жрецът на траките, който прорицал „моят гроб ще е единственият, който пее”.
Той бил против жертвоприношенията, насилието и войните. Вярвал, че бог е дал на хората пет важни дара: огънят, любовта, словото, музиката и пшеницата. Знаел, че любовта е единствената енергия, която движи света.

И въпреки всичко това вакханките го убиват и разкъсват тялото му на части.
Главата и лирата му хвърлят във водите на Хебър /Марица/.
Водите на реката ги отнасят чак до остров Лесбос. И тогава се случило чудото. Лирата на Орфей зазвучала. Цялата природа оплаквала смъртта му, в знак на скръб нимфите и дриадите разпуснали дългите си коси и облекли тъмни дрехи. На остров Лесбос зазвучала неземна музика.
Главата на Орфей заговорила. Тя отговаряла на зададените от жреците въпроси.
Музите събрали разчлененото му тяло и го погребали. Гробът му се превърнал в светилище. Разказват, че където била капнала капка кръв от тялото на Орфей пониквало цвете. Наричат го Орфеевото цвете, родопски силивряк, хаберлея. То е единственото растение в света, което изпада в анабиоза /мнима смърт/. Откъснато с корените си и държано дълго време в хербарии след засаждането му, то отново пораства и се раззеленява.

„Любовта... Мой бог е любовта… Отдай пламъка на сърцето, за да светиш… Познай себе си и ти ще познаеш Вселената и Боговете…”- думите на Орфей звучат наоколо. Те са част от шума на водата, трептенето на листата на дърветата. Те са навсякъде из целите Родопи.

Внезапно старинен каменен мост грабва погледа ми.
Прави впечатление сухата зидария, прилежно издяланите и вклинени един в друг камъни без спойка,  характерна за строежите на римляните. Казват, че тук е минавал стар римски път, който е стигал до билото на планината.
Кои ли са най-древните обитатели на тези места?!...Какви са били те?!...
Според старогръцки източници родопското светилище на Дионисий било издигнато на високият връх Зилмосос, а според съвременни трактовки и предположения това е връх Карлък.
Бил ли е по тези земи Орфей?!...Какво се е случило тук, през ІV – V, когато траките приемат християнството?!...

Историята е забулена в мрак и ревниво пази тайните си. Свещени скали, тайнствени олтари и водопади. Тук времето сякаш спира, за да ни пренесе някъде другаде, в свят, пълен с красота, в свят, който прави хората по-добри.

Величествените риолитни скали пренасят човека в друго време и в друго измерение. И той подвластен на великата природна магия преминава тихо и уважително и казва „добър ден” на всеки, който среща по пътя си. Да, хората, които преминават през „Каньонът на водопадите” се поздравяват и си пожелават лек път.

По екопътеката редом с вековните гори и сред невероятно красиви местности могат да се видят пет водопада с по-внушителни размери.
Първият тях е „Ропката”. Думата ропка е характерна за този край и означава  дупка, яма. Вадата е издълбала дупка в скалата и от там идва и името на  водопада.
Следва водопада „Казаните”. Името му идва от това, че водата се стича надолу и като че ли попада в казани. Красивите дървени мостчета, умело вместени в околната картина създават едно усещане на нереалност.

 Тишина, зеленина, вода и покой.
Над водопадите Ропката и Казаните се намират много интересни камъни, част от който наподобяват на амфитеатър, а други на пирамида с кули.
Следващият водопад е „Сърцето”. Името му идва от това, че водата пада във формата на сърце. 
Следват „Каскадите”. И водопада „Орфей”. Височината му е 68 м. Падащите по скалата водни струи наподобяват музикален инструмент.

Водата и гласът на Орфей?!...Или просто душата на песента, събрана във водопадите.
Водата, която измива мърсотията ни и поддържа живота ни. Водата, без която не бихме могли да живеем, събрана в сърцето на камъка.
Мисля си за водата, за съвършенството на природата и за свободата. За онази вечно мечтана и жадувана свобода, към която човек се стреми и която толкова лесно подарява или продава.Мисля си защо човек докато крачи по света и върви по своите пътища сам се завързва за толкова колове, които му отнемат свободата и радостта от живота. 

Повечето хора живеят с мисълта, че не биха могли да постигнат нещо повече. Треперят за работните си места и живеят в страх. Поставят си бариери и ограничения, просто защото не проумяват, че техните възможности са неограничени.
Повечето хора вярват в собствения си неуспех, без да проумеят, че даден неуспех не е провал, а урок, който трябва да научат.
Тук, пред водопада на Орфей, си мисля за ограниченото пространство, в което живеем. И в това именно е големия парадокс – научни постижения, развита техника и технологии и в същото време духовна пустота  и липса на радост и вяра.
Песента на водопада ... и хората край водопада?!...Може би песента на водопада е скрита дълбоко в сърцето на всеки човек. Но не всеки я чува.
Човеците вървят по различни пътища. Мислят различно. Обичат различно. Действат различно. И въпреки всичко това, имат много общи неща. Човекът е сфинкс с усмивката на Мона Лиза, който живее в собствената си реалност. И реалността му е такава, какъвто е самият човек.
          Човекът е Вселена. Вселена от чувства, мисли, постъпки. Човекът понякога е толкова труден за разбиране и непредсказуем.
          Човекът и неговата душа?!... Човекът и неговите стремежи?!.. Човекът и неговите амбиции?!... Човекът и неговите въпроси?!...Човекът и неговите мисли?!...Всичко това може би е част от душата на един водопад, който съставлява духът и гласът на Вселената.

          Човекът и неговите мечти?!... Болките и радостите на човека?!...И заложеният в него стремеж към усъвършенстване. Стремежът е особено важен, защото колкото по-високо се издигаш, толкова по-широк става твоя хоризонт. Защото колкото повече знаеш, толкова повече осъзнаваш необятността на човешкото знание.

         Душата на водопада е навсякъде около мен. Тя днес е гласът на Орфей, вплетен в гласовете и думите на Солон, Платон и Сократ.
Днес, тук, пред водопада на Орфей, открих отговорите и разбрах, че съм готова да приема прозренията на откритията си. Готова съм да извървя пътят, без очаквания. 


Защото човек е съвкупност от много дела. И от много избори. И от това  какъв е моят избор днес, зависи живота ми утре. Защото всяко нещо си има цена, последици, и опит, който може да се превърне в мъдрост или в безкрайно повтарящи се неуспехи.
Всичко зависи от всеки един от нас. Всичко започва и свършва във нас.

Легендата разказва, че когато Орфей разбрал, че ще бъде убит, той повел едно дете за ръка. Детето станало очевидец на смъртта му, видяло как изгарят книгите му, как унищожават светилищата му, как прогонват последователите му.
Детето видяло всичко това. Но то видяло и любовта, която прераснала в песен. И запомнило точно тази любов, която предало през хилядолетията на тези, които идвали след него.

„Моят Бог е Любовта… Помощ за слабите, утешение за страдащите, надежда за всички…” пее водопада на Орфей и днес.
     
27.7.2011г.