петък, 22 юни 2012 г.

Вратата на Богинята


ВРАТАТА НА БОГИНЯТА
/пътепис за едно пътуване до скалното светилище в Бузовград/
КАМЕЛИЯ МИРЧЕВА


Взаимодействието между Човека, Живота, Вселената и Космоса си има своите закономерности. И независимо от това дали ние ги осъзнаваме или не, те съществуват.
Няма нищо случайно, всички събития и срещи си имат причини и обяснения.
Всеки човек се ражда с неограничени възможности да бъде творец на живота си, да го изживее щастливо и да се развива, но малцина се възползват от тези безценни дарове.
Всеки човек сам създава ситуацията на собствения си живот и тя винаги е  в резултат от усилията, постоянството и от делата му...
Човек поражда, насърчава и допуска нещата, които се случват в живота му. И това е еднакво валидно и за хубавите и за не дотам хубавите събития.
И щастието и гневът са навици. Всяка болка, пречка, неуспех носят послание, което засяга живота ни. Просто трябва да се научим да проумяваме и да четем посланията на Вселената, на Космоса, на природата, на хората....


С тези си мисли пътувам днес през Долината на тракийските царе. Гледката е приказна и невероятна.

В южната част на Казънлъшката котловина, в полите на Средна гора и съвсем близо до левият бряг на река Тунджа, само на 5 км. от гр. Казанлък  е разположено едно селце. То се казва Бузовград  и в  него живеят 2400 души. Тук мирно и кротко си съжителстват християни  и мюсюлмани. 

В селото има църква и джамия. Строежът на църквата започнал през 1928 г., но поради недостиг на средства бил завършен едва  след 14 години  в 1942г.
Предполага се, че джамията е строена преди повече от 200 години, но писмени данни за това кога и как е построена липсват.
Мюсюлманите, които живеят в селото са шиити и сунити.


Землището на Бузовград има древна история. Територията му през далечните епохи е влизала в различни държавни образувания.
През ІV – ІІІ в. пр. н. селището е било в територията на Одриската държава на тракийския владетел Севт ІІІ.
По времето на Филип ІІ и Александър Македонски става част от Македонската държава.
След това дошли келските племена  и основали своя държава със столица Тиле /предполага се, че е около днешното село Тулово/. Последният келтски цар Кавар сякъл монети в Кабиле и контролирал долината на река Тунджа. Това се случило в периода от 278 г. до 218г. пр.н. е.
После селището е включено в територията на Византийската империя.
Находките /керамика, монети и останките от две византийски църкви/, открити в крепостта Бузово кале датират от времето на император Юстинян І, царувал от 527 г. до 565г.
Византийският император Юстинян, роден в  Тауризиум  /градче, близо до днешно Скопие/ е човекът, възкликнал през декември 537 година „Соломоне, аз те надминах”. Това се случило при освещаването на Новопостроената вселенска патриаршеска катедрала „Света София” в Константинопол, която в продължение на цяло хилядолетие, до 1520 година е била най-голямата църква в света.


През 815 година, по времето на сключения от хан Омургаг 30 годишен мирен с договор с Византия селището е в територията на България.
В периода от 1282 до 1304 г. землището на Бузовград е било в пределите на феодалните владения на деспот Алтимир, брат на българския цар Георги І Тертер.
След това дошло времето на новите завоеватели - турците. Историците спорят дали турският пълководец Лала Шехин превзема казанлъшката долина през 1363 г. или през 1371 г.
Една легенда разказва, че когато турските пълчища нахлули в долината ужасеното население се скрило в крепостта „Бузово кале”. Обсадата на крепостта  била дълга и продължила цели  7 месеца.
Защитниците проявили невероятна смелост  и героизъм. Комендант на крепостта бил Буз войвода. Седем месеца крепостта била непревземаема, докато турското командване не прехвърлило от Албания Али паша, който се славел с това, че успявал да превземе всяка една крепост, като открие източника й на вода и го унищожи.
Али паша успял да плени едно дете и научил къде е изхода на тунела, чрез които защитниците на крепостта се снабдявали с вода и храна. Поставил толкова  стражи там, че и пиле не можело да прехвръкне, без да бъде убито.
Гладът и жаждата  сломили хората на Буз войвода. Ден след ден силите им ставали все по-малко и тогава войводата наредил скришом през нощта хората  да напуснат крепостта и да се изтеглят на юг, в Средна гора. 


Най-старото писмено сведение за селото датира от ХV в. Тогава селището се наричало Каладжъ Армаганкьой. Среща се и в други писмени източници  като Текьой. Предполага се, че името означава „самотно, усамотено село”.
Селото било заселено първоначално с тюркмени, които към края на ХV век вече си имали обособена махала. Напълно отделена от нея била турската махала, в която имало един общ харман, наречен „Беглишки харман”, но постепенно всяко семейство си изградило харман и оттам дошло името „Арман махала”, което после станало Арманкьой и означавало село на хармани.
Постепенно името  Арманкьой се трансформирало на Армаган. Под това име селото е отбелязано в турски данъчен регистър от 1676г.
Името Армаган се запазва до 1906г., когато селото се преименува на Бузовград, на името на легендарния Буз войвода, защитникът на Бузовата крепост.
В началото на ХVІ в. в селото се заселват и български семейства. Те построяват своите къщи  покрай дерето на Селската река.
Френският пътешественик Поайе през 1859г. отбелязва, че селото е имало 12 български къщи, 20 – турски, 40 тюркменски и 1 чифлик. Селото било бедно, малко и неугледно. Преди Освобождението се заселват преселници от чирпанския край.
До Съединението, селището е в пределите на автономната област Източна Румелия. След Освобождението тюркмените и част от турските семейства го напускат и в него постепенно се  заселват български семейства от съседните села, както и бежанци от Одринско.
 През 20 години на ХХ век в Бузовград започват да работят три розоварни.


Днес селото е тихо, спокойно, чисто и приветливо.
Една възрастна жена любезно ни показва пътя към Мегалита. До него от покрайнините на Бузовград се стига пеша за около 40-50 минути. Пътеката е добре обозначена и лесно проходима, въпреки   няколкото  стръмни участъка. 


Според археолозите датировката на мегалита „Вратата на Богинята” е от 1800 – 1600 г. пр.н. е.
Предполага се, че съоръжението е използвано и за култови ритуали, но основното му предназначение било за поддържането на календара на древните траки.
Смята  се, че то е служело за астрономически наблюдения. 


Тук, при Вратата на Богинята, слънцето три пъти в годината целува земята, като неговият лъч минава през портата, отвора на мегалита. Това се случва в дните на пролетното, лятното и есенното равноденствие.
Предполага се, че тракийските  владетели са  следяли чрез своите жреци това, което се случва на Небето.
Древните са успявали да разгадаят и прочетат знаците, които им праща Небето.Те са разглеждали света, като жив организъм, като хармонично единство, подчинено на определени закономерности. 


Според тракийския орфизъм първоначално съществува Великата Богиня – майка.
Тя е Вселената. Тя самозачева и ражда своя първороден син, който през деня е слънце, а през нощта – огън /персонифициран като Загрей или Сабазий/.
Великата Богиня – Майка  олицетворява вечния кръговрат – на умирането и възраждането. Тя е многоименна и многолика. Въздухът обгръща Земята, но оплождащата сила при орфизма е Водата, която в същото време е и пречистваща.
Тогава се ражда Енергията. Енергията е син на Великата Богиня – Майка. Енергията е Огън и Слънце.

Според орфизма, Космосът става завършен, когато Първородният Син се съедини с Великата Богиня – Майка. Този безплътен акт се извършва сутрин при изгрев слънце или при залез, когато слънчевите лъчи пронизват Земята.   
Тогава се ражда Синът на Сина, който изпълнява обреда на смъртта и възраждането, който е сбор от женското и мъжкото начало и тяхното единство и разум. 


Траките считали тялото и душата за неразделни и единни. Платон пише, че траките вярвали, че: „Очите не могат да бъдат излекувани, ако не се излекува главата, нито пък главата, ако не се излекува тялото, но и тялото на свой ред не може да се излекува освен заедно с душата”.
Траките вярвали във възраждането на душата и на тялото в същия образ.
Те не вярват, че умират - пише Херодот - те вярват, че мъртвите не умират, а че слизат в царството на подземния свят, там, където  боговете ги канят да седнат, поднасят им празничен пир и ги оставят да пируват вечно, увенчани с венци...”

Траките приемали  земния живот, като кратък епизод в преддверието към  другия, вечния живот.
Смъртта за тях е била Врата към другия свят, в който ще преминат тялом и духом.
Възраждането ставало чрез усъвършенстване, чиято крайна цел е обезсмъртяването.
Орфическите мистерии са обреди, чрез които приживе се постигало обезсмъртяване на душата чрез сливането й с Бога. Пътищата за сливане с Бога били тайни и явни, царски и плебейски.

Човекът достигал до  Бог по тайния път, чрез обредите, които се изпълнявали от посветените.
Древни автори твърдят, че Орфей е можел невъзможното. Когато той ударел с пръчица, увит в папирус камък, папирусът се развивал и отлитал, а камъкът оставал във въздуха, без да пада. Орфей можел да отнеме тежестта на камъка. Той можел  да строи камъка със звук, които наричали соника. Този звук бил лечебен.
Казват, че тайнствата са се извършвали на определени места, на които са изградени скални врати, където в определени дни се отваря пътя между светът на живите и светът на мъртвите. Когато вратата се отвори през нея преминават душите на мъртвите. Достъпът до вратата  е кратък, след това тя трябва да бъде затворена.
Мегалитът Вратата на Богинята гр. Бузовград от дълбока древност е считан за Врата към отвъдното. В деня на лятното слънцестоене на  21 юни край мегалита се събират много хора, които очакват слънчевия лъч да проникне в скалния отвор.

Тайнството за отварянето и затваряне на пътя между световете се извършвало с ритуал. Едва ли някой може със сигурност да каже какъв е бил ритуалът в древността, но за един ритуал, които се практикува и днес на Вратата на Богинята, ни разказа Иванка Найденова от Бузовград.
„От стари времена е запазено това. На 21 юни /лятното слънцестоене/ и 22 септември /есенното равноденствие/ хората от трите села – Бузовград, Розово и Долно Съхране се събират тук. Жените са омесили питки и носят мляко, мед, вино и вода. Избира се най-красивата питка и парченце от нея се поставя на олтара. Сипва се и от млякото, меда, виното и водата. Поръсва се с брашно. Казват, че тогава вратата се отваря. После се взема червен вълнен конец, който се опъва по права линия...Не мога да кажа защо се слага конеца, но така се е предавало...”

Относно същността и предназначението на мегалита има доста спорни и различни хипотези.
Една от тези хипотези е свързана с лечителските сили и енергии, които притежава камъка.  Камъните /както и всичко във Вселена/ са съставени от енергийни полета, които на места са много плътни. Както и всяка друга материя камъните излъчват определени вибрации: положителни, отрицателни или неутрални. Радиестезисти твърдят, че енергията, която излъчва Вратата на Богинята е съизмерима по сила с тази на Храмът на Рамзес ІІ  в Симбел и Пръстена от Атлантида.

Докосвам камъка на мегалита и се опитвам да наредя известните факти и да ги свържа.
Годината е 1257 пр.н.е. фараонът Рамзес ІІ издига храм, посветен на боговете на Слънцето – Амон Ра и Ра Хоратхи. Храмът се намира южно от Асуан, на територията на Нубия, известна днес като Абу Симбел и е издълбан в твърдите скали. Предшестван е от полегата повърхност, от която чрез поредица от стъпала се стига до храма. Стъпалата са оградени от двете страни със статуи на Рамзес ІІ и каменни фигури на ястреби. Оста на храма е проектирана така, че на 21 октомври и на 21 февруари, съответно 61 дни преди и 61 дни след зимното слънцестоене, слънчевите лъчи да проникват в светилището и да осветяват три от скулптурите /на Амон – Ра, Рамсез ІІ и Ра – Характи/, а тази на Птах, Бога на подземния свят, остава винаги на тъмно.
Според вярванията на египтяните Ра – Богът на Слънцето и Светлината,  всеки ден се издигал в небето със своята ладия и осветявал цялата земя. А вечер се спускал в подземния свят.  Там водел нестихваща борба със силите на хаоса и мрака, като Ра винаги побеждавал и всяко утро се възраждал и издигал отново в небесния свод.
Орфей, един от най-прочутите мъдреци и учители на времето си, е пребивавал известно време в Египет. Там е  бил посветен в тайните знания на Египетските жреци за устройството на света и законите на Вселената. Или те са били посветени в тайнствата на Орфизма?!...
Съществуват предположения, отхвърляни от официалната история, че тракийската цивилизация е създадена от оцелели след Потопа атлански жречески и царски фамилии, които по стечение на обстоятелствата са се заселили в нови земи. По този начин са се формирали и други такива цивилизации, като Египетската, Вавилонската, Толтекската,  Шумеро-Акадската, Асирийската, цивилизацията на майте и т.н.
В древността Балканският полуостров е наричан „Жлеза на Времето”. Смятан е за един от Седемте сакрални енергийни центрове на планетата.
Защитниците на Теорията за торсионните полета, базирана върху допълнението на Ели Картън през 1922г. върху Теорията на относителността твърдят, че чрез торсионните вълни може да се пренесе информация със скорост много пъти по-висока от скоростта на Светлината. Твърдят, че чрез тях може да се влияе на биологичните процеси и на  електронните уреди и че има хора, който чрез пряк достъп до големи торсионни образувания притежават достъп до информация. Твърдят, че торсионните полета имат памет, че преминават през всяка среда на огромни разстояния, без загуба на информация и че могат да черпят енергия от „нищото”, а сигналите им да се възприемат от миналото, настоящето и бъдещето.
Твърдят, че торсионните полета са били известни на древните и те са ги използвали. Ако това е така, възможно ли е това да е свързано със строежа на пирамидите в Египет и с култовите съоръжения по света?!...Отговорът на този въпрос все още не е известен.
Но известно е друго. Годината била 1860. В Долината на царете, около пирамидите в Луксор египтологът маркиз Пиер Дагрейн по време на разкопки открива древен пръстен. Наричат го „Пръстенът от Атлантида”. На него са гравирани серия о геометрични форми – пирамиди и малки и големи правоъгълници. Изработката на пръстена била датирана преди повече от 4000 години. Твърдят, че пръстенът от Атлантида създава мощен универсален щит, който дава на притежателя си тотална физическа защита, помага му да развие интуитивни и ясновидски дарби, предпазва го от всякакви разрушителни сили и енергии. Светът научил за находката на пръстена едва през 1939 г. след смъртта на Хауърд Картър, който наследява пръстена от маркиза.

 Радиестезиста Желязко Танев твърди, че Пръстена от Атлантида излъчва вълни, които влияят на вибрационната атмосфера около този, които го носи. Тези вълни създават бариера, която предпазва този, които го носи. Нещо повече смята се, че пръстенът лекува и възстановява нарушените функции на различните органи, засилва имунната система и предпазва от болести.
Като че ли така подредените информации дават отговор на въпроса защо хората вярват, че мегалита Вратата на Богината лекува. Смята се, че енергията, която се излъчва от него има особено силно лечебно действие три дни след Еньовден.
Има още едно поверие, според което, ако слънчевият лъч, който преминава през отвора на Вратата на Богинята на 21 юни докосне някой мъж, то докоснатият ще се сдобие с нечувана мъжка сила и потентност.
Древните лечители са вярвали, че в и около човешкото тяло има няколко /според едни учения 7, а според други 9/ енергийни центъра – чакри. Чакрите са своеобразни „антени”, които са в постоянна връзка с Космоса и с финия свят. Когато чакрата е запушена или „замърсена” човек се разболява.
Наричат чакрите „колелата на живота”. Енергиите на Вселената се интегрират чрез чакрите във физическото тяло на човека. Всяка чакра е психичен център, ключ, който отваря и отключва позитивна или негативна енергия, породена от човешките чувства, емоционални реакции и мисли, които на своя сметка формират индивидуалните модели на човешко поведение.
Физическото тяло е отражение на духовното. Според древните учения душата си изгражда тяло, изгражда си „дом” в това си физическо измерение. Чакрите управляват тази физическа реалност. Те са зоните, чрез които човек опознава себе си и чрез които контактува със Космоса и Вселената. Седемте чакри отговарят на седемте цвята на дъгата и на 7-те музикални тона.
„Каквото горе, това и долу, каквото долу, това и горе”- това е вторият принцип от Кибалион на Хермес Трисмегист, древно египтянски мислител, живял близо 6000 години преди Христа. В този принцип е скрита истината, че винаги съществува съответствие между законите и явленията от различните нива на живота.
Факт е, че съществуват такива нива, които са извън възможностите на нашето разбиране, но когато осъзнаем и приложим закона /принципа на съответствието/ ние отключваме способностите си да надникнем зад булото на непознатото, да го усетим и приложим  към различните нива на материалния, менталния и духовния свят.
И докато днес умуваме защо са строени мегалитите и какво е тяхното предназначение, древните може би просто са знаели, че формите и предметите въздействат на живите същества по определени начини, чрез излъчваната от тях енергия.
Енергийните центрове и тяхното въздействие са били познати още от дълбока древност. Под една или друга форма знанията за тях и каналите на тяхното въздействие са се предавали само на малка група избраници, принадлежаща предимно към жреческото и шаманското съсловие.
Седя пред Вратата  на Богинята. Пред погледа ми се разкрива долината на тракийските царе. Виждат се и водите на язовир „Копринка”, погълнал, поради човешка глупост столицата на Одрискто царство  Севтополис, градът, построен от тракийският цар Севт ІІІ /330-297г.пр.н.е./
Казват, че мегалитът е разположен така, че когато се гледа залеза през отвора той съвпада с най-високата част на централното било на Балкана – връх Триглав.

Докосвам камъка и си мисля, дали наистина в определени периоди се отварят порталите към хиперпространството? 
И докато мисля за миналото, настоящето, бъдещето, примката на времето и паралелните реалности погледът ми е привлечен от паметната плоча на скалата. На това място на 19 март 2006г., 18 дни след смъртта на Александър Фол ритуално е разпръсната част от праха му.
С това е изпълнено последното желание на траколога и изследовател на Вратата на Богинята.

Само на няколко метра от Вратата на Богинята се намира Бубакая /Бащин камък/. Легендата разказва, че по време на турското робство владеещия тези земи обичал да се качва на камъка и да съзерцава именията си. И от там останало името и на местността и на камъка Бубакая, което на български означава Бащин камък.

На около 30-40 минути път от Вратата на Богинята се стига до Мъжкия мегалит.

Дали тези камъни са смайващи еротични природни ваяния или са дело на човешка ръка едва ли някои би могъл да каже. Но си мисля, че и в двата случая са свързани с култа към Богинята Майка и не е случайно съседството им с Вратата на Богинята.

По пътя за Мъжкия камък се натъкнахме на  камъни, които страшно много приличаха на ръчно обработени.

Малко се знае за проучванията правени на мегалита. Знае се, че е имало експедиция, ръководена от Александър Фол, но публикувани и общодостъпни данни от проучването не успях да намеря.
Знае се, че през 1991г. екип от учени от Новосибирската академия на науките проучвайки други свещени места в България прави замервания и на Вратата на Богинята. Публични резултати също няма оповестени.

С  мистерии и тайни е обвита Вратата на Богинята. Редом с древните, скрито пазени тайни са и съвременните. Една от тях е свързана с това какво са открили и знаели археолозите? Свързано ли е това знание с последното предсмъртно желание на проф. Фол праха му да бъде разпръснат на три места, като едното от тях е Вратата на Богинята?!...Защо нищо не се казва по въпроса кои са другите две места?

Мисля си за историята и за историците?!...
Историята е въпрос на гледна точка. Тя винаги се е писала от тези, които притежават парите и ресурсите. Историята никога не се е писала от някои неподкупен бедняк, търсещ истината. В повечето случаи, от древността до днес се е творяла от някой спонсориран да я напише. Да я изрече с точните думи и факти, които да интерпретира по подходящия начин за  да изманипулира  посланията, които носи реалността.


Живеем в свят на мисловни и емоционални манипулации чрез медии, интернет и другите постижения на научно техническата революция. Манипулации и внушения,  които се осъществяват за секунди върху големи групи хора.
Свят, в който една шепа хора осъществяват своя контрол върху човечеството чрез глад, война и болести.
Свят, в който човекът се е превърнал в роб на самия себе си. Свят, пълен със информация, толкова смляна и добре поднесена, че притъпява възможността на индивида да я филтрира и анализира самостоятелно. И докато чакаме да бъдем информирани спираме да мислим самостоятелно
Факт е, че живеем в свят, в който едни народи унищожават други народи, под много хуманният претекст, че ги освобождават.
Дали са  митове  или реалности  теориите за големите заговори срещу  българската история, култура и цивилизация не бих могла да кажа, но едно е сигурно.
Само когато убедиш един човек, един народ, една нация, че са малки и незначителни и ги накараш да живеят дълго време според това убеждение, само тогава можеш да ги контролираш. Само тогава малцинството, без значение, кое и какво е то ще успее да контролира болшинството, ще успее да притъпи и унищожи неговия мисловен потенциал за управление на животаси.
Скриването и унищожаването на археологическото познание е първата  крачка към притъпяване и смачкване на вярата.
Следващата крачка е преднамерената промяна на реалността чрез историята.
Историята, поднесена на масовия потребител чрез разпилени и разхвърляни парченца и части, които никога не дават цялата картина. И тогава човек насочва погледа си само към дървото и спира да вижда гората. И тогава човек спира да вярва, че светът извън него е и негово творение. Той се научава да не поема отговорност и да не осъзнава собственото си участие в събитията от живота му.
Човекът е продукт на своето мисленето и неговият свят и живот се разпадат, когато той загуби своята идентичност и спре да вярва в ценността си.

Защото тогава реалността започва да изглежда като сън, като сценарии на филм или като нещо извън него. Човекът става все по-малко духовен и все по-завладян от притежаването на материални блага.
И тогава започва да вярва в собствената си власт и изобилие, до мига в който не осъзнае, че изобилие има само тогава, когато можеш да правиш неща, които ти носят радост.
Изобилие има само тогава, когато вложиш сърцето си в дейността, която вършиш и тя ти носи щастие.
Изобилието е свързано не с притежанието, а със знанието, че всеки миг можеш да създадеш следващ, в който да откриеш там някъде сред многообразието, собствената си истина и да я превърнеш в мъдрост.

26 юни 2011г.





сряда, 20 юни 2012 г.

Лесидрен, Лесидрен...


ЛЕСИДРЕН, ЛЕСИДРЕН...
ГЕОРГИ  ПАВЛОВ

Лесидрен се намира в полите на Средна Стара планина.  Селото е разположено на 420 м. надморска височина и е заобиколено от върховете Васильов (1495м.), Стъргон (1425м.) и Койнец (1155м.). Отдалечено е на 100 км. от София, а най-близките градове са Ловеч, Троян и Тетевен.
През селото минава река Енча, проток на река Калник, а на 5 км. се намира язовир „Сопот”. Той е четвъртият по големина в България. Дълъг е 7 километра и е широк 2 километра.



Лесидрен...
Историята на селото датира още от времето на траките. В околностите са открити предмети, датирани от неолита.
С траките е свързана една легенда и една местност. Местността се казва „Губе” и през 1985 г. по инициатива на режисьора Въло Радев в нея е построен Творчески дом на кинодейците.


А легендата?!...Тя разказва, че в древни времена по тези места живели траки. Когато римският легион, предвождан от Леседър, пристигнал тук, срещнал отпора на местното тракийско население. То бранело  земята си, а може би и минералните извори и сребърните си  рудници, търсени от завоевателите...


Легендата разказва, че в битката си с римляните траките изчезнали внезапно, потънали сякаш вдън земя, без да оставят каквато и да е  следа.
Дали това е свързано с тайните входове на пещерите, които изобилстват по тези места, можем само да гадаем. От траките са останали имената на няколко местности – „Фенац”, „Озрен” и „Губе”, а от описаните през 1927г. в „Стари селища и градища по реката на долина Вит” от Иван Велков няколко тракийски могили днес няма  следа.

 Една друга легенда разказва, че старото има на селото, Леседра е свързано с римския пълководец Леседър, който заселил хората си по тези места след „изгубването” на траките.
За присъствието на римляните говорят откритите в местността Нивишки дол римско гробище, останките от стар римски път и Невишкото кале.
Предполага се, че тук е било разположено римското селище Невишграда.
Предполага се, че калето е служело за стражева кула и наблюдателница. Под връх Васильов се намира гробница, която също е датирана  от римско време.

От местността „Губе” се вижда връх „Койнец”.
Една легенда разказва, че някога „живял овчар на име Койно. Качвал се на върха със стадото си и искал да разбере какво има зад планините. Красив бил момъкът и много женски сърца разбил, но не се влюбил в нито една мома. В стадото му имало малко мъжко агънце. Грижил се за него Койно, обичал го. Само пред него споделял мислите си и това, което го радвало и мъчело. Сляп бил Койно за шарените премени на момите. На хорото не се хващал, все замислен ходел. Единствено там, на върха бил щастлив. Там от високото виждал колко малък е света, в който се е родил и израснал. Седял на скалата Койно. Било лято, тревата ухаела, гората шумяла. Свечерявало се. Подвикнал на стадото. Звънците пеели уморено. И тогава Койно чул да блее любимото му агънце, там някъде около скалата. Върнал се, започнал да го търси. Подплашило нещо стадото. Затичали овцете и бутнали Койно. Полетял той от скалата. За последен път погледнал  света. И тревата пак ухаела така силно, гората шумяла и само  тъжно блеело малкото агънце. Не намерили тялото на Койно. Но всяка пролет там, където загинал разцъфтявали хиляди кокичета. Хората смятат, че Бог чрез тях връща живота на овчаря, за да види отново любимата си скала. И нарекли в памет на Койно върха Койнец.”[1]
Под скалата на връх „Койнец” има пещера, а малко преди върха се намира Койнишкото кале. Според някои това е било старо тракийско светилище.


Казват, че между сегашните села Лесидрен и Кирчево е имало малко селище, наречено Биволарката. Името му се свързва с това, че жителите му отглеждали биволи. Започналото през ХVІІ век помохамеданчване принудило хората да напуснат селището. Една част от тях се заселили в землището на Лесидрен, а другата в Помашка Лешница. 


   Една друга легенда разказва, че някога живял леседренец, които отглеждал биволи. Незнайно как се родило едно биволче, и то не какво да е, а със сребърни рога.
   Пораснало красиво животно, за чудо и приказ. Един ден стопанинът му забелязал, че го няма в стадото. Тръгнал да го търсил. Търсил го три дни и три нощи. На четвъртия ден се качил на местността, наречена по-късно „Бивола” и започнал да вика: „Бивола-а-а…, бивола-а-а…, нема ми бивола-а-а…”
   Чул го друг лесидренец, който пасял добитъка си на връх „Койнец”.
  Поогледал се той и тъй като времето било много ясно погледа му стигнал чак до плевенския пазар. Видял, че там продават добитък и рогчетата на биволчето блестяли от слънцето.
  Съобщил това на собственика на бивола със сребърните рога. Качил се той на  връх „Койнец” и от там видял, че  проблясват на пазара рогата на неговото животно. Натъжил се, но нямало що да прави. Изведнъж ехото понесло „Бивола-а-а…, бивола-а-а…” и от там останало и до днес името на местността.


Дали така е било или не, едва ли някои може да каже, но в картата на австрийския учен Карл Паукер от ХVІІ век селото е отбелязано под името Лискора. В кондиките на Гложенския манастир от 1852 година Лесидрен е отбелязано като „Леседри”.
В  регистър за „джизие” от 1619 г. селото се споменава, като  Лесидере. А в Разпитите на Димитър Общи пред Високата порта ,  в протокол от 10.12.1872 г. е споменато, като Лесура.
Настоящото име на селото Лесидрен се свърза и с наличието на много лески и дрянове в околностите.

В Лесидренския балкан има много красиви местности със странни имена, има и много легенди свързани с тях.

Всяко лято, когато съм в Лесдидрен  вървя и по една планинска пътека. По нея се качвам на  „Кичера”. Стигам на  Зъбъ - високата скала над селото и гледам залеза. 



От това място се вижда целият Лесидрен – площада, хората. Чува се глъч и шум от преминаващи коли, наоколо ухае на прясно окосена трева.
От дете идвам тук. Сядам на скалата, гледам селото и облаците. Рисувам картини и събирам мислите си. Тук облаците приличат на хора, а залезите са безумно красиви. Само тук облаците помнят и разказват…
Разказват легенди. Прекрасни легенди, които знам от майка ми, а тя ги знае от нейната баба. Легенди, разказвани от поколения наред в семейството ни. 


Легендите?!...
Кичера била млада и невероятно красива жена. Безумната й смелост предизвиквала възхищението дори на най-непокорните балканджии. Косите й – били черни и дълги, а в очите й горял огън. Бабите в селото казвали, че много хубост не е на добро и се прекръствали, като молели Бог да я пази.
Живеели в тежки робски времена. Било страшно време. Тя била единствената дъщеря на богат българин. Имала бял кон, с който препускала на воля. Не знаела що е страх. Вехнели и съхнели момците по нея, но тя летяла с белия си кон, вятърът развявал косите й и дните ставали по светли от красотата й.
  Тогава селото се казвало Леседра. То било все така сгушено в планините и все така красиво, както и днес. Вековните букови гори, чистите извори, Кичера и скалата над селото - това било богатството на хората, които се грижели мирно и кротко за добитъка си. Те почитали Бога и му се молели да отгледат  в мир и сговор децата и внуците си.
Не щеш ли в селото дошъл новият бей. Бил купил имоти и къщи в съседното село. Казват, че не бил лош човек, но имал син, от когото треперели дори камъните. Имало нещо в погледа му, горял огън в сърцето му, властен човек бил, каквото си пожелаел - го вземал. Не знаел що е милост и жал, като че ли в гърдите му, вместо сърце имало камък.
Видял синът на бея Кичера и  се влюбил в нея. Едни казват, че бил поразен от красотата й. Други разправят, че когато прелетяла с белия си кон покрай него изпаднал в ярост:
-Доведете гяурката – извикал той.
Хората мълчали и никой не помръднал от мястото си. Тогава Кичера обърнала коня си и застанала пред него. Погледнала го в очите и разбила сърцето му. Той я гледал втренчено, после се изчервил и й махнал с ръка да си тръгва. Полудял синът на бея, влюбил се. Изпратил баща си да поиска момата за снаха.
На българка да се оказва такава чест не било прието в ония времена. Тръпнели хората в селото. Баща й се поболял от мъка, извадил дълбоко закопаното хайдушко злато й и предложил да бяга, да я скрие някъде на сигурно място.
- Аз от дома си не бягам – отсякла момата и върнала сватовете.
Такова чудо не било ставало в онова време. Една жена да не се покори. Можели да я отвлекат и насила да я омъжат. Можели да направят каквото си поискат с нея. Можели, защото тогава животът на хората принадлежал на по-силния, а по-силният бил синът на бея.
Той не я отвлякъл, но затворил църквата, опожарил нивите на хората, започнал да коли роднините й.
Страх сковал селото. Мъжете гледали навъсено и точели ножовете си, а жените плачели за децата си.
Тогава Кичера пратила вест на сина на бея, че иска да го види.
Дошъл той пременен, като за сватба.
-Ще стана твоя жена – казала тя, но искам ти и баща ти да ми дадете дума, че земята, която ще обиколя с коня си  от изгрев до заник слънце ще бъде свободна. Че по тази земя турчин няма да вилнее, да пали и да убива…Тази земя ще остане за хората на Леседра и ще отвориш църквата.
Съгласил се беят.
На другият ден, още преди изгрев слънце, хората се събрали пред църквата. Жените плахо гледали и тихо се молели.
Нетърпелив бил бейският син.
Дошла и Кичера. Облякла била сватбената си премяна. Била още по-красива. Политнала с белия си кон. Препускала диво цял ден, без почивка, без отдих.
Следяла слънцето и препускала. Без дъх било селото. Оставало още малко и цялото землище на Леседра щяло да бъде свободно.
Но слънцето бързало и вече залязвало. Тогава Кичера се спряла на „Зъбъ”, скалата над селото. От нея се виждали къщите и хората долу. Спрял конят. Момата погледнала селото, погледнала залязващото слънце и пришпорила коня право към пропастта.
Казват, че конят политнал от скалата. Казват, че видели усмивката на момата. Казват, че Бог спрял залеза, а слънцето прегърнало коня и Кичера и ги превърнало в облаци.
Онемели седели хората на мегдана. Дълго мълчал и синът на бея. После си тръгнал мълчаливо.  Изпълнил дадената дума.
През вековното робство Леседра била пощадена от пожари и кланета. Турчин, когато влезел в селото, слизал от коня си и преминавал пеша.
А хората нарекли на нейно име местността -  Кичера…


…Всяко лято се завръщам в Лесидрен. Години наред вървя отново и отново по обраслата планинска пътечка. Сядам на скалата и гледам залеза. Любувам се на облаците, слушам шума на гората и подреждам мислите си. 


  Странно, но  защо ли, само тук мога да подредя представите и убежденията си. Тук мога да мисля  за подвига, за смелостта и героизма, за саможертвата, за измеренията на любовта, за красотата, за силата на дадената дума…
  И когато съм много объркан, и когато се съмнявам или колебая идвам тук.
  Понякога като че ли чувам тропот на копита  и виждам препускащия бял кон и Кичера. 


После слизам в Лесидрен.
Любувам се на природата, радвам се на щъркеловото гнездо на центъра на селото и решавам дали да прескоча с приятели до „Синия вир”, до язовир „Сопот” или просто да се насладим на поредната приказна вечер в  „Люспата”, едно от най-красивите заведения в региона.



[1] Легендата е от книгата на Камелия Мирчева „За Лесидрен и лесидренци”