Колко е трудно да бъдеш българин

КОЛКО Е ТРУДНО ДА БЪДЕШ БЪЛГАРИН

/пътепис за едно пътуване до село Аврен, Крумовградско/

Камелия Мирчева

В ранната септемврийска утрин на 22.9.2012 г. пътуваме към едно родопско село, разположено само на 4 км. от гръцката граница и на 20 км. от Крумовград. Селото се казва Аврен и в него живеят 500 души – християни и мюсюлмани. 

 Пътувам за Аврен с потомци на тракийски бежанци, членове на Тракийското  дружество „Одринска епопея” в гр. Стара Загора и Тракийските дружества в с. Опан, с. Бял Извор и с. Тракия.

Пътуваме за Аврен, за да се поклоня пред паметта на жени и деца, станали жертви на една нечовешка жестокост.

Всяка година в последната седмица на септември в селото се провежда традиционен Тракийски женски събор, поклонение, в памет на  42 жени и деца от село Манастир, жертви на кланетата през 1913 г. Съборът е съчетан с честването  на селищния празник на Аврен. 

                                 

Петра Мечева[1] разказва: „През ноември 2000 г. в Кърджали се проведе заседание на клубовете на жените тракийки от Пловдив, Бургас, Хаско­во, Стара Загора, Мом­чилград, Крумовград и др. На входа на Тракийския дом се срещнахме с Димитър Андонов, тогава кмет на с. Аврен, община Крумовград. Той ми разказа за ужасяваща трагедия на 42 жени и деца, стана­ли жертва на геноцида над тракийци през 1913 год. Това предизвика у мен голям интерес. Още повече, че през 2001 г. предстоеше провеждането на Вто­рия конгрес на Тракийския женски съюз в България. Тогава посетих за  първи път  Аврен. В центъра на селото имаше ве­личествен паметник, висок над шест метра.  От четирите страни на паметника имаше надписи. На  южната му страна прочетох: „През есента на 1913 г. 42 жени, девойки и деца от с. Манастир, Гюмюрджинско, бяха отвлечени от турския башибозук и след жестоки изтезания зверски избити в землището на с. Аврен в местността „Дуванли”. Нека този паметник напомня, че националните вражди са гибелни за народите, а братското сътрудничество — тяхното светло бъдеще ". На северната страна на паметника са  изписани имената на избитите: Петра Петкова Драганова — 22 г. Мата Кирева Папазова — 44 г. Калина Кирева Папазова — 18 г. Кольо Кирев Папазов — 12 г. Вълчо Кирев Папазов — 9 г. Нада Стамова Кисьова — 50 г. Вълчо Стамов Кисьов 10 г. Митра Стамова Кисьова — 8 г. Мара Стамова Мурджева — 28 г. Кирчо Стамов Мурджев — 6 г. Райна Стамова Мурджева — 2г. Злата Стамова Мурджева — 45 г. Кирчо Стамов Мурджев — 13 г. Ангел Стамов Мурджев — 8 г. Тонка Стамова Мурджева — 4 г. Злата Рапчева Джингова — 35 г. Гиньо Райчев Джингов — 11 г. Коста Райчев Джингов — Юг. Никола Райчев Джингов — 5 г. Кера Райчева Джингова — 3 г. Коста Гинев Джингов — 12 г. Руса Николова Джингова — 26 г. Вълка Николова Джингова — 2 г. Райчо Николов Джингов — 4 г. Митра Костова Дингова — 60 г. Вълча Момчилова — 60 г. Кера Стоянова — 50 г. Велика Петкова - 22 г. Злата Вълчева Трошанова — 23 г. Петра Вълчева Трошанова — 18 г. Елена Гинева Гъзъова — 24 г. Мара Дингова Шабанова — 40 г. Иван Дингов Шабанов —7г. Злата Вълчева — 45 г. Стойчо Вълчев - 12 г. Злата Георгиева Шабанова — 45 г. Бяла Георгиева Шабанова — 20 г. Митра Гергиева Шабанова — 25 г. Петра Стоянова Врангова — 60 г. Стана Стоянова Врангова — 15 г. Руса Стоянова Врангова — 23 г. Годината била 1913-а. Опиянени от победата, доволни от Лондонския мирен договор, но с амбицията за още сла­ва, българското правителство и цар Фердинанд пропус­кат златния шанс за България. Към най-плодородните земи на Балканския полуостров - Източна и Западна Тракия, за които векове наред близки и далечни владетели са во­дели битки, не проявяват никаква грижа, за да защитят завоюваното с толкова  мъка, кръв и човешки жертви.

„Разузнаването е не толкова минало, колкото бъде­ще" - казва ген. Тодор Бояджиев. Точно това не прави българското правителство по онова време — не пуска в действие своето разузнаване, както то успешно е работе­ло по време на Балканската война. И още една грешка. Предоверява се на своите съюзници Сърбия и Гърция. Докато българската войска печели битка след битка по бойните полета на Тракия, те тайно сключват споразумение как да разпределят завоюваните земи. Румъния също има претенции. Турция, макар и победена - също. Всичко това става независимо от подписването на Лон­донски мирен договор, според който Беломорска и Од­ринска Тракия се присъединяват към България. Целта на цар Фердинанд е Цариград. Това негово  небла­горазумие коства скъпо на България. В началото на юли 1913 г. Междусъюзническата война  е в разгара си. Гърция, Сърбия и Румъния нахлуват в България. В същото време гърци и турци тайно се споразумяват за обезбългаряване на Беломорска и Одринска Тракия. За намеренията на Турция и Гърция българското правителство нищо не знае. Българската войска се изтегля от освободените земи и оставя населението без военна закрила. Българската администрация, установе­на в освободените земи на Източна и Западна Тракия си работи спокойно, неподозирайки, че българското насе­ление е подложено на нож, а селата — опожарени. В началото турци и гърци действат предпазливо и плахо, но щом разбират, че българите са беззащитни и че българската войска се е изтеглила към Македония, започват поголовна сеч и избиват де кого сварят. С дру­ги думи, извършва се небивал погром на всичко българ­ско по тези земи. Жертва в касапницата стават и тези 42 жени и деца от беломорското село Манастир. Населението на селото не се предава, геройски се брани от турския аскер. Но на 5 септември 1913 г., когато с. Манастир е нападнато за втори път, жителите му, знаейки за турските жестоко­сти, масово напускат селото и бягат кой накъдето види. Голяма част от хората се крият в горите и престояват там цели 25 дена. Хранят се с треви, дренки и каквото намерят из гората. Турците намират част от тях, 50 жени и деца и шес­тима въоръжени мъже. Водачът на турците Билел Чауш приканва жените да се предадат, но те отказват, знаей­ки какво ги чака. Започва жестока битка, продължила три часа и половина. Един от българите пада убит. Убити са и няколко жени и деца. Патроните на останалите българи привършват и те решават да пробият обръча и да потърсят спасение за жените и децата, като намерят българската войска и съобщят на властите в Гюмюрджина. Така останалите 42 жени и деца попадат в ръцете на турците. Цели четири-пет месеца тези манастирски жени и деца са укривани по турските махали и села, като към тях била проявявана нечувана жестокост. Близки и роднини, както и българската войска започват да ги из­дирват. Страхувайки се, че престъплението им ще бъде разкрито, турците решават да се отърват от тях, като ги унищожат. За този ужасен замисъл  избират потайно, скалисто място в местността „Мъгленик” в землището на с. Аврен. Завързват жените една за друга, доубиват ги с пръти и камъни и ги блъскат в пропастта за храна на ди­вите зверове, които ги разкъсват и довършват. Близките на изчезналите след много издирвания попадат на следи - дрехи, престилки и др., които ги отвеждат на мястото на кървавото престъпление. Събират останките от труповете и ги погребват в общ гроб. Това жестоко убийство става достояние на българ­ската общественост на едва 20 февруари 1914 г. Във вестник  „Мир", бр. 4150 е обнародвано  следното съобщение:„Около с. Аврен завчера са намерени в един дол трупо­ве на 37 жени, моми и деца, избити и изклани. Клането е извършено преди един месец. Цялото Гюмюрджинско насе­ление е ужасено ". На скалата, от която са хвърлени изкланите невин­ни жертви, днес има поставена паметна плоча, на която пише:"На това място 1913 г. са зверски избити 42 жени и деца от с.Манастир, Гюмюрджинско". Посещавайки мястото, човек се убеждава, че не случайно екзекуторите са избрали за кървавото си деяние точно него — отдалечено от населени места, тъмно, усой­но, зашумено. Погледнеш ли надолу от скалата, от ко­ято са хвърлени жертвите, те побиват тръпки — тъмна, дълбока и страшна пропаст, в която като че ли и днес се чува ехото от писъците на майките и децата. Човек неволно се вглъбява в мислите си: „Боже, Боже, стра­данията на невинните жертви са останали вечна тайна на тази земя и тези стръмни канари. Те са единствените неми свидетели на всичко, станало по многострадална­та земя българска!". И само мълчиш и недоумяваш! Жестокостта на поробителя се врязва в съзнанието на миролюбивите авренци, които също са дали скъпи жертви в кървавите събития от онова време. И у потомците назрява идеята в чест на жертвите да бъде издиг­нат паметник. Инициативата е подета през 1931 г. от тракийското дружество в Крумовград и активно разра­ботена от Мара Михайлова, „бялата амазонка", както я наричали, съвременничка на жертвите, изпитала също турския геноцид, бежанката от с.Чобанкьой, Гюмюр­джинско.

Като журналистка Мара Михайлова обикаля Родопа планина, изучава бита и културата на тукашното население, на българите християни и българите моха­медани. Умее да контактува с това родопско население. Ползва се с голямо уважение и почит еднакво и от тур­ци, и от арменци, и от цигани, и от българи мохамеда­ни и българи християни. Тя е една от основателките на Тракийския женски съюз в България през 1933 г.

Запознавайки се с жестоката участ, сполетяла ней­ните връстнички от с. Манастир, Мара Михайлова не само подкрепя идеята, но и става инициатор и органи­затор на осъществяването й — да се издигне паметник в с. Аврен, в който да бъде запазена историческата истина за трагичната съдба на тези тракийски жени и деца.

В село Аврен се провежда събрание, на което се из­бира Инициативен комитет за строителството на памет­ника. Инициативата се довежда до знанието на София, до Централното ръководство на Съюза на тракийските дружества в България. Въпреки желанието и амбицията на всички се събират само 5304 лв. - сума недостатъчна за издигането на паметника. Събраните средства се вна­сят в БЗКБ—Крумовград.

Неосъществената идея не се изоставя, просто се отлага във времето. Минават 50 години, но хората на с. Аврен не забравят, че са дали обет пред майките и де­цата на Тракия да увековечат паметта за жертвите. То­гава държавата отпуска средства и за по-малко от две години паметникът е построен. На 17 октомври 1964 г. е открит.

На тържествения ритуал при откриването присъст­ват потомци на бежанци, представители на българска­та общественост, жители от с. Аврен и околните села, тракийци от страната. Стичат се съвременници на съ­битието, близки и роднини на загиналите, разпръснати из по градове и села, останалите живи след 50 години от с. Манастир. Събират се за поклонение и почит. И така заявяват на света, че нищо не е забравено, че поколенията помнят. Тракийският женски съюз на своя Втори редовен конгрес, проведен на 23 март 2001 г. в Созопол, взима реше­ние да организира Национален тракийски женски събор и с. Аврен.

Оттогава всяка година тракийки от цялата страна се събират тук в последните дни на септември — дните на разорението на тракийските българи, за поклонение и почит пред жената тракийка, която изгоря в пламъ­ците на борбата в защита на българската идентичност и вяра. За поклонение и почит пред тези жени, които излязоха по-силни от злодеите и не преклониха глава, а по­срещнаха смъртта, вместо да предадат народ и вяра. Те полетяха в пропастта с прекършени тела, но с непоколебим дух. Имената им, написани на паметника, вечно ще напомнят за тяхната святост...”

             

            Мисля си отново и отново за това, ”колко е трудно да бъдеш българин”. Думи, казани от една велика жена – тракийката  Мара Михайлова. [2] Думи, казани преди много, много години, но актуални и днес.

„Колко е трудно да бъдеш българин”?!... Колко е трудно да се запази българската памет?!... Защото и днес все още и свои и чужди хора заличават и тъпчат българската памет, подменят, присвояват и употребяват българската история.

Днес пътувам за Аврен, за да запазя част от паметта на моя народ и да чуя гласа му. Оня глас запазен в тракийската песен, съхранила душата му.

Днес пътувам за Аврен...

Една нация умира, когато й отнемеш паметта и традициите. Колкото и славно да е миналото на един народ, толкова безславно ще е бъдещето му, ако този народ не знае и не помни  своята история и корени. Когато един народ заличи паметта си, той губи душата си. Без памет няма народ. А когато човек загуби душата си, той се превръща във вечно странстващ бездомник.

Колко е трудно за българина да запази душата си?!...

       Един народ е обречен, без онези велики личности, които носят идеите и променят  представата на човечеството за самото него. Онези личности, които правят света в едно по-добро място за живеене.

       Историята е пълна с достойни и недостойни хора. Историята е пълна с безсмислено насилие и човешка омраза. Историята е пълна с манипулации и преиначаване на фактите. Историята е пълна с хора, които я контролират и употребяват. Историята помни и тираните и героите. Историята, твърде често, за съжаление е различна от народната памет. Народната памет пази в песните и преданията си това, което историята се опитва да скрие.

Колко е трудно за българина да запази паметта си?!...И колко му е невъзможно все още да извоюва и да запази свободата си?!...Защото свободата е памет и участ, потребност и призвание. Защото свободата е липса на страх от по-силния, от властимащия.

Мисля си за онези, великите личности, които са преобръщали времето. За необикновените личности, които са променяли историята и живота на хората.

Днес пътувам с преклонение и почит в сърцето си. Преклонение към онези велики български жени, знайни и незнайни. Към онези мъченици, станали жертва на нечовешко, безсмислено безумие. Пътувам с  почит към тези, които са съхранили и продължават да пазят паметта.

Старото име на село Аврен било Бели пран. Тук, някога, много отдавна е живеело предимно християнско население, но през годините на турското робство е преживяло масова ислямизация. Селото е било е разорено и след това отново възстановено, близо до руините на старото селище. Според Л. Милетич[3] през 1912 г. населението на Аврен се състояло от  християни и помаци. В края на 19 век има около 240 къщи, половината български /християнски/ и другата половина помашки /мюсюлмански/.

В района на селището са намерени следи от траките. Тракийски надгробни могили има в местностите „Юртата” и „Старото тюрбе”. За съжаление могилите са били разкопани и ограбени. Край село Аврен има открити и  средновековни некрополи.

През 1889 г. жителите на селото се включват в борбата за църковна независимост, а в началото на 20 век се изграждат тайни революционни комитети на ВМРО. Първото училище в селото е открито през 1896г. През 1925 г. се основава Читалище „Народни будители”, което развива културно-просветна дейност и до днес.

Пътуваме към Аврен. Към селото, в което днес мирно и кротко съжителстват две църкви и една джамия.

Годината била 1866. Тогава започнал строежа на най-старата църква в Аврен „Свети Пророк Илия”. Това станало с разрешението на турските власти и благодарение на Мильо и Гого Славилови. Църквата е завършена и осветена на през юли 1870 г. В двора й имало сграда, в която от 1878 до 1928 г. се е помещавало училището. Днес сградите на църквата „Свети Пророк Илия” и на старото училище са обявени за паметници на културата.

Джамията е построена само за няколко месеца през 2002 г. със средства от ислямската фондация „Крал Фахд”.  

През 2008 г. по идея на  отец Боян Саръев се построява и новата църква „Свети Николай Чудотворец”  в Аврен. Строителството на храма е започнало още през 2003 година. Храмът е изграден предимно със средства от дарения. Сред най-големите дарители са  Георги Първанов, доц. Атанас Щерев, Стефан Данаилов, Ангел Коджаманов /тогава областен управител на Кърджали/, Димчо Михалевски / по това време заместник министър на рагионалното развитие и благоустройство/, фонд 1300 години България, Съюз на тракийските дружества в България, Тракийски съюз на жените в България. Кирил Вълков от Хасково дарява средствата, с които е закупена земята върху която е построен храма, дарява  и иконостаса. Арх. Станислав Луков от Кърджали дарява проекта. Много са хората, подкрепили тази кауза финансово и с доброволен труд / Тодор Милев от Хасково, Георги Гергов от Пловдив, строителната бригада на Митко Чорбаджиев и др/. Имената им  са записани в дарителската книга на храма. Църквата е осветена  на 20 септември 2008 г. от Негово Високо Преосвещенство Пловдивският митрополит Николай. Храмът „Свети Николай Чудотворец” е първата новопостроена църква в региона през последните 20 години.

Мисля си за великите българи, за техните дела, живот и съдбини. 

 

Спирам пред Певческата група на село Малък Девесил. Селото се намира на около 11 км. от Аврен. Състои се от четири махали - Бойница, Топлица, Тъжево и Чобан махле, в които живеят около 500 души. Една легенда разказва, че в началото всички живеели в Девесилово, но дошъл мор. Нечуван мор. И тогава трите деца на старейшината на селото, тръгнали в различни посоки със семействата и близките си. Там, където се заселил най-големия брат се образувало село Голям Девесил. Най-малкият брат дал началото на село Малък Девесил, а сестрата на село Девесилица. Днес в Девесилица живеят 96 души, в голям девесил -196, а в Девесилово 326.

Носиите на жените от с. Малък Девесил са автентични и невероятно пъстри, а песните им, просто трябва да се чуят и усетят. Носията се състои от аладже /сукман/, риза,  престелка /престилка/ и салте /елече/. Накитът на главата е специфичен и се нарича тура. Към него има кестек и подбрадник. Това са герданите, които всяка жена изработва сама. Кърпана се нарича дилбен.

Потъвам в шарената и пъстра тълпа на събраните в Аврен хора. Спирам се пред вокалната група към Тракийското дружество в Момчилград. Осемдесетгодишната Кера Станкова ми разказва: „Майка ми е била на 9 месеца, когато тръгнали от село Манастир, а баба на 22 години. Баба е убита край Арда. Труден живот е бил. Труден и жесток... "

Говоря с жените от тракийските дружества в Кърджали, Хасково и Крумовград.

Тържествената част на събора започва  с панахида и поднасяне на цветя пред паметника на избитите тракийски бежанци през 1913 г. 

Кметът на село Аврен Димитър Антонов откри тържествената част с думите: „Всяка година се събираме тук, без разлика на етнос и вероизповедание. Събираме се тук, за да кажем: ,,Не! Не на насилието и омразата. Казваме това, днес, 99 години след трагичната гибел на жените и децата от село Манастир в местността ,,Думанли"...Всяка година откривам празника на селото с молби, но сега ще започна с благодарности. Днес моите думи са изпълнени с благодарност и надежда, породени от две значими събития за Аврен. На 11 ли 2012 г. бе направена първата копка за изграждането на зелен център, съвместно с община Органи. Направена бе и първата копка на пътя до гръцката граница... "

Д-р Мехмед Емин Углу, бивш кмет на Органи и настоящ общински съветник на Комотини /Гюморджина/ каза: „Скъпи приятели, благодарен съм, че съм сред вас отново. Разстоянието между нас, от Аврен до Миртиски е само 12 км. Но, за да дойдем тук, в Аврен, изминахме 200 км. Ние вярваме в приятелството на всички нации. Сред хората не бива да има граници, които да ги разделят. Ние искаме да да можем свободно да си гостуваме... Искаме да няма сълзи на майки и деца, породени от глад и войни. Пътищата трябва да събират, а не да разделят хората... "

„ Само жените майки могат да разберат жестокото изпитание, на което са били подложени жертвите...Песните все още ни връщат към миналото, което не може да се изтрие. 42-те невинни жертви са защитили името си на българи и христовата си вярРи с цената на живота си са опазили достойнство и чест..."- каза Петра Мечева в приветственото ^!си слово и отново припомни искането на Тракийския женски съюз жертвите да бъдат канонизирани и обявени за светци.

Сред официалните гости на Националния тракийски женски събор в Аврен бяха председателят на Националния съюз на тракийските дружества Красимир Премянов, Петра Мечева - председател на женската организация на СТДБ, Елена Алекова - заместник-председател на женската организация на СТДБ, Кирил Сарджев - председател на хасковското тракийско дружество, Ангел Коджаманов - член на Върховният комитет на СТДБ, Иванка Таушанова - областен управител на Кърджали, Мария Христозова - заместник кмет на Крумовград,   Димчо Михалевски-депутат от БСП и др.

Погледът ми се рее сред събраното множество. 

Спирам пред две жени. Жени с неопределена възраст и отрудени, уморени ръце.

„Ще манат гранците...Ще направят училището, но от де ще се вземат деца... Тук вече няма хляб. Младите се преместиха. Пръснаа се по света. Останаа само старите, дето нема де да идат...За нищо не ставаме веке...Молим се, дано Бог да ни помага и да ни пази...Ама и Бог ще се отвърне от нас, щото света се обърка...Миналата годин дъжд ни удави, тази сушата ни умори...Криви станаха ората. Много грях има, много грях и много мъка, но няма вяра.  А Господ е един...”

Мисля си за обезлюдените села, за унищожените от неблагоприятната суша посеви, за ниските добиви от тютюна - основният поминък на местното население. Мисля си за пъстрите и красиви носии, за тъгата в очите на жената и за човешките пътища и за онези отдавна забравени истини и територии. Мисля си за хилядите бежанци, прокудени от родните си домове и разбирам, че тук времето е спряло. Тук пейзажът е приказен и самотен, както и малкото останали хора.

Колко е трудно да останеш българин?!...

22.9.2012 г.

           

         

---

[1] Петра Филипова Мечева е родена на 16 май 1931 г. в гр. Тополовград в семейство на родители бежанци от Беломорска Тракия. От 1992 г. е председател на тракийско дружество „Одринска епопея” в Стара Загора и на Регионалния съвет на Тракийските дружества в Старозагорски регион. От 1997 г. председател на възстановения Тракийски женски съюз в България и  член на Централното ръководство на Съюза на тракийските дружества в България.

[2] Мара Михайлова  /Мара Тонева Бъкърджиева/ /1901 – 1989/. Родена на 28.11.1901г. в с. Чобанкьой, Дедиагачко.   Журналистка, писателка. През 50-те години на ХХ в. тя е първият и единствен местен етнографски проучвател на Източните Родопи. Оставя богато творческо наследство. “Моята задача не е нито политическа, нито пропагандна, нито комерческа, нито тщеславна. Искала съм само едно – да издиря, да разуча и опиша живота на населението в източните дипли на Родопа.” Главен редактор на в. „Арда“ и на в. „Тракия“. Автор на  книгите: „Село Чобанкьой“, „Кърджали“, „Писателите и войната“. Етнографка, фолклористка, една от най-интересните личности, свързани с Кърджали и Източните Родопи. Лична позната на войводата Таню Николов. Тя е първата жена, обикаляща Родопите на буен кон. Организира безплатни обществени кухни за бедни деца и старци. Преди 1944 г. я обвиняват, че е комунистка, след това е арестувана и обявена за фашистка. Все неудобна за властта, Мара Михайлова умира в Кърджали през 1989 г. Но още преди 9 септември във в. „Арда“ тя пише: „Да бъдеш българин, значи да съчетаваш всички отделни различия, разногласия и противоречия в един и същи фокус. Там да ги рафинираш. От тъмното, калното, ниското да изгрее едно-единствено слънце, което да има определен цвят и неговата грейка да се излъчва и топли еднакво всички... Ето колко е трудно да бъдеш българин!“...: „Човекът е преходен, народът е вечен... Лесно е да си партизанин, трудно е да си българин”

[3] Милетич Любомир. Разорението на тракийските българи през 1913 година. София, Българска Академия на Науките; Държавна Печатница, [1918]. с. 297.