събота, 2 ноември 2013 г.

В ЦАРСТВОТО НА ЕРКЮПРИЯ




В   ЦАРСТВОТО  НА  ЕРКЮПРИЯ
пътепис за Чудните мостове
Камелия Мирчева

Една легенда разказва, че в стари, прастари времена Родопа планина била прочута с красотата си девойка.
Толкова красива била тя, че дори боговете се надпреварвали да спечелят сърцето й. Но бог Хемус бил особено запленен от нея и за да я запази за себе си и да скрие красотата й от очите на другите богове я обградил с огромни каменни грамади. И когато разбрал, че не може да я опази вкаменил девойката й я превърнал в планина.
Разказват, че песните на Орфей, легендарния тракийски певец огласяли родопските склонове и омайвали птици, животни и хора.  
Омир нарича Родопите „снежната планина на траките”.


Друга легенда разказва за един горд тракийски цар и неговата красива царица.
Тяхната любов била толкова силна, а властта им толкова могъща, че те дръзнали да се равняват с боговете и започнали да се наричат Зевс и Хера. Когато узнал за това великият бог Зевс се разгневил много. И в гнева си  ги превърнал в две планини- Хемус и Родопа, а между тях поставил обширна низина, за да могат да се виждат и да жадуват да се докоснат.

За мен Родопите са легенда и вълшебство, магия и величие, непреходност, нежност, сила,  суровост и неземна красота.
За мен Родопите са не само поетично видение и вдъхновение, а съдба.
Съдба, която ме прави свободна и ме докосва до безсмъртието.
Съдба, която ме води към родопската песен и към най-синьото небе.
Родопа планина ми дава сила и вдъхновение. Силата идва от гласа на родопските чанове, от зеленото на горите и тревите, от песента на водата и приказките на гората, която разказва древни легенди.
Винаги когато се докосна до Родопа планина попадам в един магичен свят на  приказки, вълшебства и легенди, който ми помагат да преоткрия себе си.

Пътуваме към билото на рид Чернатица, където се намират Чудните мостове - един невероятен и уникален скален феномен, разположен на 35 км. северозападно от гр. Чепеларе и на 5 км. от село Забърдо.

Пътят е тесен. Околността е невероятно красива и живописна.
Чудните мостове представляват три естествени мраморни моста, разположени са на 1450 м. надморска височина в подножието на връх Голям Персенк, Западни Родопи. 



Разказват, че преди много, много години многоводната река Айдарска е създала дълбока карстова пещера. Таванът на пещерата се срутил при земетресение, а  реката отнесла падналите каменни отломки и така се образували двата моста.






Горният мост е широк 15 метра и дълъг 96 метра. Дебелината на свода му е 20 метра. Мостът се извисява над пропаст с широчина 45 метра и дълбочина 43м. Височината му варира от 14 до 43 метра.


Започва с три  различни по-големина отвора и зъвършва с един, който е най-високият пещерен отвор в страната ни.

На около 150 - 200 метра по-надолу е вторият мост, който представлява дълъг 60 метра тунел. Отворът му е по-широк в началото и постепенно се стеснява. След него водата на реката изчезва в дълбините на земята, за да се появи отново по- надолу, след километър и половина.

Наричали мостовете Еркюприя, името преведено от турски означава скален земен мост.
В близост до втория мост е входа на Ледената пещера, в която дори и в най-горещото време се задържа лед. Малко по-нагоре е входа на Голямата пещера. В нея са открити съдове, датирани от 5-6 в. пр. н.е.


Всичко наоколо е красиво, величествено и високо. Чудните мостове са разположени на 1450 м. надморска височина.

Една легенда разказва, че преди много време в землището на село Забърдо се появил незнайно как и от къде змей. Змеят започнал да опустошава земите и добитъка на хората. Набезите му били страшни.
Събрали се хората и мислели какво да правят. Най- накрая решили да надхитрят змея. Натоварили едно магаре с прахан, запалили я и го изпратили срещу змея.
Той глътнал магарето, заедно с праханта, която бавно се разгорявала. Обезумял звяра. Отчаяно се мъчил да се спаси. Сврял се в хралупата си сред огромните скали. Там намерил смъртта си, но след нея останали мостовете. Казват, че мраморните мостове са белите кости на змея.

И докато се любувах на красотата се поразговорихме за легендата с възрастен мъж, местен жител. Попитах го за змея и мостовете, и той ми разказа следното:
„ …Не е било змей, а аждрехан /ламя/. Зад тая, рошавата баирчина е Чукурукьой, /с.Забърдо/. От там до тук някога имало само един път. По него са минавали керваните за полето. Носели стоки натам и се връщали насам със жито. Добре живели, додето не дошла ламята. Не казват откъде се е появила.
Насуркала /настанила се/ се ламята в пещерата и де що мине човек или добитък го изяждала. Ламята била голяма, а люспите й святкали като от сребро. Тюфек /пушка/ я не ловял, щото люспите й били корави. Две педи бил сал /само/ нокътя на маленкия /малкия/  й пръст. Настанал голям глад, щото хората ги било страх по пътя да минат и да си докарат жито от полето. Та се събрали те да мислят що да струват. Заблъскали си главите как да се отърват от злото, но нищо на ъкъла не им дохождало. Тогава едно момчурле, сиромашко, въглищар  рекло:
- Ще убия аждрехана, но и ако вие се наемете да помогнете. Ще ми доведете едно магаре, ще  отбиете реката, а другото аз ще сторя.
Хванали се хората на работа, денем и нощем се блъскали и накрая отбили реката. Довели магарето, а въглищаря го натоварил със суха прахан. Взел чакмака /огнивото/, цъкнал и подпалил праханта.
Запял и подкарал  магарето право към ламята. Глътнала го тя, изчезнало добичето в гърлото й, но праханта се разгоряла в корема й. Замятала се ламята, полазила до реката да пие вода, но вода немало. Замятало се туловището й, заблестели люспите по него, задънило с опашката си, но вода от нийде немало.
От ноздрите на чудовището  изскочили пушеци и огньове. Заревала ламята от болки, издънила дерето, що канари потрошила докато се мятала.
Пукнала се ламята от огъня, нищо от нея друго не остало, остале само кюприйте / мостовете/…”

Гледам с различен поглед каменните мостове. Слушам ленивото бълбукането на водата в реката и дъхът ми спира пред цялата тази красота. Канаристите зъбери и вековните смърчови гори ме омайват и пленяват.
Дишам свободата си и усещам онзи тих вътрешен глас, който ме прави съпричастна с красотата и величието около мен.

Дишам свободата си и разбирам, че раят е в душата на човека и негово име е любов, а адът не е нищо друго освeн място без любов и красота.

25.06.2010 г.

Чудните мостове



петък, 24 май 2013 г.

МЕЖДУ ЗЕМЯТА И НЕБЕТО




МЕЖДУ ЗЕМЯТА И НЕБЕТО
/пътепис за Ягодинската пещера, връх „Свети Илия” и „Орлово око”/
Камелия Мирчева

Сред царство на пропасти, върхове и пещери, сред свежестта на много нюанси на зеленото и кристално чистия въздух в крайните ридове на Вейлишко – Виденишкия дял на Западните Родопи е разположено малко селце.
В него живеят 500 души, а красотата наоколо е толкова много, че ражда песен в душата.


Селото е Ягодина. То тихо и кротко се е сгушило в диплите на връх Свети Илия /1563 м./. На юг от него издигат снага връх  Дурдага /1693 м./ и Кокалов връх /1637 м./.
От запад на изток величествено се извисяват непристъпните скали на Буйновското  и Триградското ждрело.

Всичко наоколо разказва и пее. 
Разказва приказки и легенди с аромат на мурсалски чай. Пее родопски песни за подвига и славата, за теглото и мъката, за любовта и мечтите, за вярата и безверието.
Пеят върховете и хората с гласа на Орфей, а  песента им се слива шума на Буйновската река, която като изкусен ваятел е сътворила безброй красиви водопади и водоскоци.


Село Ягодина  има много древна история. Създадено е през V в. п.н.е. в местността Баракли. Три пъти е опожарявано. По време на турското робство името му е Балабан, а в някои турски регистри от ХVІ век се среща и като Балабанлар, Саръ Балабан и Дур Али Бей.


През 1912 година Любомир Милетич  пише, че селото спада към Дьовленската каза и  че населението му се състои изцяло от помаци. Стойо Шишков посочва, че то през 1913 година попада в Рупчоската каза. През 1913  година Ягодина е опожарена от българските войски, при потушаването на бунт инсцениран от правителството на  Гюморджинската република.

Само на три километра югозападно от селото се намира прочутата Ягодинска пещера. Наричали я Имамова дупка.
Една легенда разказва за онези времена, когато една след друга падали крепостите на Родопа планина под ятагана турския завоевател.
Планината горяла и плачела. Хората виели от болка и  страх. Камък по камък се късали от планината. Последният неин защитник бил Гордьо войвода, който след падането на Беденската крепост се укрепил в Бабин град, край Девин. 


След дългата и тежка обсада на крепостта, той се изтеглил към непристъпните скали на Триградското ждрело. Ордите на Ибрахим паша го преследвали. Последвало сражение. Турския паша, предводител на войската и зет на самия султан бил убит, а Гордьо ранен.
Разгневената башибозушка войска тръгнала към двете близки села и подложила на невиждано жестока сеч местното население.
Раненият войвода стигнал до връх Свети Илия, където се подслонил в Орловата пещера. Тежки били раните му, но това не му попречило всеки божи ден със сетни сили да размахва дизия родопски чанове, за да дава сила и кураж на хората и да възвести, че българският дух е все още жив.
Легендата разказва, че турския паша бил погребан, а по-късно, близо до това място в негова памет жена му издигнала джамия. Легендата разказва, че Гордьо войвода починал от раните си в Орловата пещера, но незнайно как чановете продължили да звънят и пеят от върха. 

Пеели чановете, докато планината потъвала в кръв и огън. Хората бягали. Едни се приютили във високите родопски гори, други в непристъпните пещери.
Много били убити. Населението на село Ягодина потърсило спасение в Имамовата дупка /Ягодинската пещера/. Седяли в пещерата хората, но свършила водата. Нямало и храна.
Подгонено от глада и жаждата едно момиче излязло да види какво става навън и да потърси вода и храна. Срещнало по пътя си баба, която през сълзи занареждала, че всичко е изгорено, хората са мъртви и живи, освен нея  няма останали.
Върнали се  момичето и бабата в пещерата, но били проследени от дебнещите наоколо турци. Те не посмели да влязат в дупката, но зазидали входа й и погребали живи скритите в тунела на пещерата хора.

Мисля си за чановете и за техния глас. Чановете не били просто звънци, които показвали къде се намира стадото, а душа. Душата на своя стопанин. И тази душа говорила, пеела, свирила, предупреждавала за опасности.
Чановете се изливали и правели в „дизи́я”, т. е. в комплект. Една дизия имала девет номера или девет гласа, съответствуващи на девет последователни музикални тона. Отделните номера са известни главно със своите турски названия: „бринджи́-деве” (първи глас), „екинджи́-деве” (втори глас) и т. н. или накратко „биринджи́й”, „екинджи́”, „юченджи́”, „бешинджи́”, „алтънджи”…
Освен „кабá” (чановете от нормалната дизия) се изработвали още тъй наречените „джури́ци” — комплект като първия, само че в по-горна октава. Селото познавало дизията на кой стопанин е.
Това с чановете си е било труден занаят. И макар да са изливани в едни  и същи калъпи, с еднаква сплав дори и еднаквите номера на чановете никога не издавали един и същи глас, тъй като значение за гласа оказва и повърхността и граповостта на стената, сребърните монети, които пускал в сплавта стопанина, атмосферните влияния и влажността на въздуха при изваждането на чана от калъпа.
Чановете, особено големите номера, били твърде тежки. Най-големият номер тежал 4-5 кг. Пълният комплект чанове включвал тридесет и шест разнокалибрени звънеца. Но по ония времена не били по джоба на всеки, а и през турско робство имало ограничения за броя на чановете в стадата на християните. И въпреки това, казват че гласът на една добра дизия чанове може да се чува в радиус 30 км. и ако на някой кехая  /овчар на голямо стадо/ му откраднели чан все едно било „да му откраднат сърцето и душата”.

Тук, в Родопа планина пее всичко – хората, чановете, пещерите и върховете.
Пеят и разказват…

Още пред самия вход на Ягодинската пещера ни лъхна хлад. Нещо невероятно приятно в горещия августовски ден.
Температурата в пещерата е постоянна и целогодишно се запазва. Първото усещане е за студ и тъмнина, но след това пред очите се откриват приказни гледки. Подземният ни преход трае около един час при температура 6 градуса.


Пещерата е на около 275 000 години и е дълга 10 км. това е третата по-дължина пещера в България.
Разположена е на десния бряг на река Буйновска. Проучванията й започнали през 1963 г., а през 1972 -1986 година се извършва повторно картографиране и се откриват нови галерии и участъци.
Ягодинскта пещера има пет нива, три основни и две междинни. Третият е етаж е благоустроен като туристически маршрут, в който е изградена 1100 метровата туристическа  пътека. Входът и изходът към него са изкуствено прокопани тунели. Естественият вход на пещерата е на първия етаж. Там е открито древно жилище, обитавано през ІV в. пр.н.е.
Предполага се, че то е било дом на майстори грънчари, които са вадели глина за изработване на съдовете от коритото на Буйновската река. Съдовете са изпичали в пещи, а обитателите на жилището са го напуснали след срутване причинено от земетресение. Това  енеолитно жилище е единственото запазено в Европа в естествения си вид. Намерени са  керамички съдове, керамични пещи, овъглено жито, хромели /ръчни мелници/, тежести за вертикални станове.

Пътеката, която минава през пещерата предоставя възможност да се види един невероятно красив, подземен свят. Усещането не би могло да се опише с думи.


Преминавам през сложната плетеница от лабиринти, галерии и зали.
„Срутищната зала” има най-големите размери – дълга е 33 м., широка 25 м. и висока 11 метра. Пещерната украса е невероятно. Хиляди различни по цвят и големина пещерни образувания приковават погледа. Най-големият сталактит в пещерата „Пещерния вулкан” смайва с височината си от 2 метра и широчина – 1,20 м.


Това е един различен свят, приказен и магичен. Свят, в които цари тайнствена красота, тишина, магия и величие. Свят, без насилие и предателства, без интриги, велики драми и трагедии. Тих и величествен свят.



Направо настръхвам, като си помисля, че всичко това се формирало за милиони години. Сталактити, сталанктони, пещерни бисери и перли, хеликтити, синтрови езера, леопардова кожа, дендриди и причудливи форми. Тук всичко е магично, приказно и уникално.  Само тук се срещат 22 вида пещерни образувания, от известните 28.




Хеликтитите са много крехки калцитни и арагонитни кристали, образувани по тавана, стените и пода на пещерата. Те са израснали в различни посоки и представляват приказна гледка в причудливи форми – влакна,  спирали. Някои от тях наподобяват приказно обагрени цветя. Тук сред невероятно прекрасните хеликтити на Ягодинската пещера усетих отново истинската същност на любовта. Любовта и благодарността, които те правят  свободен. 



Стоя омагьосана пред това природно чудо и изведнъж ме обзема носталгия по  загубената за повече хора неподвластна на времето красота.
Потъвам в мълчанието и тишината и си мисля за онази прекроена от човека реалност извън пещерата. За интерпретациите на света и смисъла на човешкия живот, който отлита толкова бързо. Мисля си за това, че все не ни остава време да осъзнаем себе си и да пресеем важните от маловажните неща.
Мисля си за онези паралелни реалности, които сам си създава човек  и живее живота си в атмосфера на страх, гняв и омраза.



Гледам цялото това съвършенство, поглъщам красота и слушам гласът пещерата.
Става ми тъжно за хората, който си вярват, че в съвременния свят не съществуват тайни. За хората, станали  роби на вещи и колекционери на скъпо струващи играчки, които са забравили, че красотата съществува и че тя принадлежи на всички, които имат очи и сърца да я видят.
 Давам си сметка, че съвременния човек е пленник на собственото си ежедневие и забързаност. Пленник, който докато се надбягва  с хилядите битовизми,  пропуска онази невероятна, сътворена от Божиите ръце красота, която единствена може да го пренесе в друг свят, да го докосне до Божественото и да му  дари усещането, че няма невъзможни неща.

Тук, в Ягодинската пещера усетих живота, като предизвикателство, като песен и като свобода.
Свобода?!...  За един тя може да бъде свързана със свобода на словото, за друг – със свободно придвижване и пътуване без граници, за трети с възможности на избор за реализация...Свободата има различни  измерения. За мен днес тя е едно пътуване към чудо, толкова велико като самия живот. 



Чудо,  което ми даде възможност да се случат и други, нови чудеса.
Вървя по пътеката и усещам душата на пещерата. Тя е скрита в камъка и в капките вода. Онази  вода, която единствена може да победи с ласките си камъка и  да превърне неговият шепот в глас и в неземна красота.



Онази вода, която достига до сърцето на вечния и силен камък и го променя.
С тези мисли спирам пред ПЕЩЕРНИТЕ ПЕРЛИ. Те са дребни, бели и жълтеникави топчета с големината на лешниче. Образуват се от капките варовита вода, която се натрупва около песъчинката и я порира, като постоянно увеличава размера й.
Тези перли с размери до 2 мм. се наричат оолити, а тези с размери над 2 мм. – пизолити. Извадените от водата пещерни перли се разлагат на прах. За образуването на една перла с размерите на грахово зърно са необходими 200 години.


Спирам пред нареченото от спелеолозите образование „Леопардова кожа”. То е уникално и наподобява кожата на леопард. Получава от образувани малки вдлъбнатини във варовика, в които се утаява глината. На тези места се образуват по-тъмнокафяви петна. 
Стените на пещерата са осеяни с дентрити - малки, разклонени скални образования, които много наподобяват мънички корали. Кораловите образования са се оформяли векове в малките езерца на пещерата.
Има някакво каменно тайнство в приглушената светлина, а скалните образувания излъчват магическа сила. Има нещо приказно и странно вълнуващо, като участие в приключенски филм.
Спелеолозите твърдят, че в една от залите на Ягодинската пещера живее Дядо Коледа, тъй като карстовите образования наподобяват на стареца и неговите джуджета.
Акули, каменни рози, Богородица и младенеца, Пижо и Пенда, крокодили, алигатори и какви ли още не причудливи форми е образувала природа.
„Неосъществената целувка”, така е наречен сталактонът, които се е образувал от сталактит и сталагмит, чието тегло е изчислено на около 3 тона.  
В една от залите има новогодишна елха, която се подменя на всеки пет години. Въздухът в пещерата така е консервирал дръвчето, че то изглежда, като че ли  все едно че е поставено вчера. 




В близост до дръвчето е ИЗВОРЪТ НА ЖИВАТА ВОДА. Казват, че ако някой пие чаша жива вода от извора ще живее толкова години на колкото е пещерата. Само че има едно условие, след като човек пие от водата не трябва да излиза от пещерата, а да остане там до края на живота си. Идеята да съм световно известен експонат след близо 300 000 години ми се стори много безумна и затова подминах извора. 



В Ягодинската  пещера има и ритуална зала, в която доста двойки са сключили граждански брак. Има и „Стена на греха”. На нея посетителите се опитват да залепят монета върху глинестата повърхност, но само на невинните, според преданието се случва това. 

Езерото на късмета  е другото впечатляващо място. В него туристите хвърлят монети и все не успяват да оцелят от първия път. Местенцето е доста тясно и  монетата или се удря в стената или се връща обратно. Смята се, че това е лош знак, затова те повтарят хвърлянето до постигането на успех. Тук вярата в чудеса е особено осезаема, защото всичко наоколо е чудо.

Излизам от пещерата и отвън ме посреща горещият августовски ден. Но точно днес нямам никакво време да мисля за високите температури, защото ми предстои ново приключение – посещението на връх „Свети Илия” и  на площадката „Орлово око”.    


Върхът е разположен на 1563 м. надморска височина на север от село Ягодина. 


Пътуването до него е  по черен път, по който могат да се движат само  джипове.
„Площадката „Орлово око” стърчи 6 метра над Буйновското ждрело. Монтирана е на ръба на скалите  и оттам се разкрива, като на длан Родопа планина. На запад гледката се простира чак до Рила и Пирин, а ако имате добро зрение, на север погледът Ви може да стигне чак до Стара планина. На изток се виждат Чаирските езера  и източните части на Родопите. Площадката е изградена от стоманено – бетонна конструкция, която издържа три тона товар. Никъде другаде няма такава. Кръстихме я „Орлово око”, защото от тук се виждат две трети от Буйновското ждрело, Борино, Чала, Ягодина, а в далечината на юг планините на Гърция…” – разказва нашият шофьор докато ние се настаняваме в джипа.


Пътуването до върха  е около половин час.
Маршрутът е доста екстремен и повишава адреналина, но си заслужава. Постепенно пред погледа на човек се разкрива цялото величие на Родопите. 


Въобще нямах реална представа какво ме очаква на върха. 


Просто думите не могат да предат всичко, това трябва да се види, почувства и изживее.
Непрекъснатото изкачване по билото, усещането на камъчетата под гумите на джипа, спираща дъха ти красота, всичко е някак си величествено и напрегнато и въпреки всичко доминира еуфорията на онези родопски чанове и на безпределната свобода, които можеш да чуеш и усетиш в сърцето си  само тук. 



Прахът от гумите на джиповете се смесва със порива на вятъра и кристалния въздух те карат да усетиш живота в неговата цялост. И колкото по-големи препятствия преодолява джипа, толкова по-силен е адреналина и усещането за радост от преживяването на красотата с всички сетива.
Човек неусетно се слива с планината, с въздуха, със земята, с небето, с песента на родопските чанове  и самият той се превръща в песен.



Стоя на върха на Свещената планина.
Жадно поглъщам всичко наоколо – красотата, височината, въздуха, звуците.
Стоя на върха. Миг, а  може би цяла вечност сърцето ми се разтваря между земята и небето и се пълни с покой, тишина и глас. Гласът на Родопа планина. Той е топъл и дълбок. Той е събран в родопските чанове, във вятъра и в песента.
Гласът на Родопа планина се издига  все по-високо, достига сърцето ми  и бавно и постепенно разкрива тайните си.
Тайните за вечните и неуловими неща, чрез които можеш да придобиеш отношение към себе си, към другите и към света.
Тайните на възторга, изумлението и вдъхновението, чрез които запазваш Душата си чиста и цяла.
Тайните на прошката, признателността и благодарността, които носят свобода и извисяват човека над ограниченията, безумието, глупостта и пошлостта.
Тайната на личният избор и неговата цена.
Тайната на онова великото умение да живееш живота си пълноценно тук и сега,  в дни на оскъдица и в дни на изобилие и да се радваш на всеки негов миг.
Защото животът е предизвикателство и обстоятелствата в него разкриват само истинската същност на човека.
Защото животът е дар и неговото време не е безкрайно, а определено.

 28.08.2010