ИЗВОРЪТ НА НИМФИТЕ

ИЗВОРЪТ НА НИМФИТЕ

/пътепис за „Светилището на Афродита” край село Каснаково/

Камелия Мирчева

Това е историята на една любов, на една легенда и на един извор с лечебна вода. Това е историята на едно пътуване до място, населено с нимфи и много тайни.

Това е история на една вечна и непреходна любов, която преминава през времето и пространството и остава завинаги. Това е една много, много стара история за любовта и за душата на един извор до село Каснаково, превърнат в светилище на нимфите. 

Една легенда разказва, че за да избягат по време на турското робство, дядо Руси и семейството му се заселили в долината на Банска река, на мястото, където сега се намира селото. Заселниците заорали мястото с бразда във формата на „каснак” /кръга на ситото за пресяване на брашно/. Хората от съседните села  наричали преселниците „откъснатите” и постепенно името на тяхното селището станало Каснаково.

Това място в миналото е било пресечна точка на две важни транспортни артерии: ВИА МИЛИТАРИС / Via Militaris/ - пътят, по който са се придвижвали римските военни части и пътят, който е свързвал Старопланинските проходи с Източните Родопи и е осъществявал връзката с Егейското  крайбрежие.

На половин километър от село Каснаково, община Димитровград  и на около километър и половина северозпадно от село Клокотница в местността „Гяур бунар”[1]  се намира Изворът на нимфите /Светилището на Афродита/.

  В близост до светилището се намира  пещерата „Кирковата дупка”. Според преданието в нея се е укривал Теодор Комнин, след като е разбит в битката при Клокотница от цар Иван Асен.

Някога на това място е имало изграден и параклис „Свети Спас”, който е разрушен през 1970 г. и от него в момента от него няма останала следа. Но всяка година от незапомнени времена жителите на съседните села организират събор в чест на Спасовден и правят курбан край изворите, тъй като се смята, че тяхната вода е целебна.

Възнесение Господне, Възнесение Христово или Спасовден е празник, свързан с възкачването на Исус Христос на небето. Празнува се винаги в четвъртък, 40 дни след Възкресението и 39 дни след първият  ден на Великден. Спасовден е свързан и с много езически традиции, една от която е ходенето по росен. 

На поляната край изворите през пролетта никне билката араксосан /росен, самодивски цвете/. Росенът е диво,  отровно, но и лековито цвете, което цъфти през май и юни.

Расте на определени места. Според народните вярвания, то е цветето на русалките.

Русалките са митични жени, които обитават потайни горски поляни, реки и извори. Според народните поверия това са душите на починали девойки и млади родилки.

Русалките са считани за сестри на самодивите и са се появявали само веднъж в годината, по време на Русалската  неделя. Тя е между Спасовден и Петдесетница.

Идването на русалките е пораждало редица забрани. Имало е поверия, според които през Русалската неделя не се спи на открито, не се преде, не се тъче и не се работи. Смятало се е, че който работи през тази седмица, ще разсърди русалките и те ще му пратят неизлечима болест. Вярвало се е, че ако човек носи в себе си стрък пелин, мащерка, чесън или орехови листа,  ще се предпази от среща с русалките. 

Русалките изливат роса над нивите на Спасовден. От това колко роса са изляли зависи дали ще има плодородие или глад.  Преди тази си дейност, в тайните доби срещу Спасовден,  русалките са набрали цветовете на росена и са изплели венците си. Докато берат цветовете, те са радостни, празнуват и са милостиви.

В народните вярвания и обичаи Русалската седмица е свързана с редица обредни действия. На сутринта след Спасовден, още преди изгрев слънце се е режело дълго парче от стеблото на селим  /девесил/. Кухото стебло на девесила се е напълвало с олио или зехтин и заедно с билките калоферче, пелин, орехова шума и седефче се е носело за освещаване в църквата. От сместа в стеблото се е давало на бездетните жени. Вярвало се е, че това ще помогне за зачеването и раждането на дете.

Тази смес се е използвала и при лечение на болки в ушите. Останалите билки са се  поставяли между дрехите и чергите, за да ги предпазват от молци. През този ден се е правел  Русалския венец. В него са се слагали различни билки и треви. Първият венец се е изплитал от жена, която има живо първородно дете. То е носело венеца три дни на главата си, след което се е оставял да изсъхне. Сухите билки са се използвали за отвара при лекувани на обриви и на различни екземи. 

Росенът е любимото цвете на русалките. Той се среща много рядко и цъфти само през русалската седмица. Обичаят „ходене по росен” бил свързан с лекуването на трудно излечими болести. Срещу празника на Русалската неделя болните и бездетните жени отивали на поляните, при изворите,  където расте росена. Те носели зелена стомна и дар за русалките, който качвали на клоните на дърветата. Болните хора били водени от здрав човек, с който ставали побратими или посестрими. Ако болният е мъж, то трябва да бъде заведен  на „ходенето по росен” от жена, която става негова посестрима. Ако болният е жена, то трябва да бъде заведена от мъж, който става нейн побратим.

Побратимството и посестримството било смятано за огромна почит, която се съхранявала за цял живот.

Хората оставали на мястото до втори петли, след което мълчаливо си тръгвали, като се поръсвали с вода от стомната.

През деня в къщата на болният се е изпичала погача, украсена с определени символи.

Приготвяла се е печена кокошка и бъклица с вино. Всичко това, заедно с другите дарове за русалките /везан пешкир, риза или чорапи/ се е носело на росеновата ливада.

След извършването на ритуала и запяването на втори петли болните и техните побратими и посестрими си тръгват, като вземат със себе си само съда с водата. От водата пият в продължение на 40 дни на гладно.

Другите дарове оставят на поляната, за да ги вземат овчарите, които са любимци на русалките и самовилите, заради дарбата си да свирят изкусно на кавал. 

Другият целебен ритуал, практикуван през Русалската неделя е  свързан с русалиите – група от специално посветени мъже, танцьори, които обхождали селата и лекували чрез ритуален рисалийски танц, наречен „ватаф”. 

Водачът на русалиите се е наричал ватафин. Той наследявал знанията си за танца, билките и заклинанията от баща си.

Броят на групата е бил винаги от нечетно число. Русалиите носели тояги, дълги около 1,50 метра. Русалийските тояги са от явор, ясен или дрян. Те са заострени и подковани в долния край с желязо, целите са окичени и нашарена със специфични метални  предмети и определени символи и знаци.

На калпаците на мъжете имало венци от определени билки. Дружината носела гърне с ненапита вода и нова паница с оцет и скълцан чеснов лук.

Събраните в дома на ватафина мъже започвали да играят, докато той изнесася знамето, на което се покланят.

Знамето било от бял плат, в които са зашити различни билки. Ватафинът /водачът/ единствено имал право да решава кои мъже могат да участват в дружината. Те биват посветени от него в ритуала и в танца. Посветените мъже давали клетва да пазят тайната на придобитото знание.

След приключването на ритуала ватафинът прибирал и съхранявал тоягите до следващата година.

Интересен е факта, че русалиите са можели да лекуват само през Русалската седмица.

Знанията и уменията за танца и ритуала се предавали от баща на син. Водачът на русалиите е бил единствения посветен в пълните залинанията и знания за билките.

Танцът се е изпълнявал под звуците на специална музика. Русалиите танцували в кръг около болния, като постепенно се  е засилвал ритъма на движенията и темпото на мелодията. Чрез танца те отнемали болестта от човека. Към русалиите имало специални изисквания. Те трябвало да бъдат здрави, почтени, честни, добронамерени. Изисквало се да могат да пазят тайна  и да притежават още куп морални качества. 

По време на лечителския обход, който продължавал през целия период на Русалската седмица, русалиите не можели да говорят с никого, освен с хората в дружината и то само когато е неотложно. Веднъж, посветен човек в русалийските тайни, изпълнява ритуала поне 10 години от  живота си. 

Светилището „Изворът на нимфите” е известно за науката още от 1898г. Тогава хора от Каснаково започнали да копаят около скалите, за да разберат откъде идва водата.

Те разкрили трите басейнчета и подпорната стена. През 1923 година  били направени нови разчиствания около терена с изворите. Находките, които са намерени през тези периоди са безвъзвратно загубени. Част от камъните и архитектурните детайли били използвани за строежа на училището и старата църква в Каснаково и за изграждането на пътя за Хасково. 

Първите археологически проучвания започват през 1946 години и са извършени от Иван Венедиков.

Археолозите попадат на сграда пред светилището, снабдена с хипокаустична инсталация /подово отопление с горещ въздух/. Открити са мраморни облицовки и подови мозайки. В края на 80 години на по-високата източна тераса над светилището са открити монети от ІІІ в.

През 2002 година на същото място, при оран откриват голям брой мраморни облицовъчни плочки. През 2007 г. се правят нови археологически разкопки, които разкриват над източната тераса шест помещения с площ 250 кв.м. Две от тях са били с масивен хоросанов под,  а стените били декорирани с богата облицовка, от оцветени в бяло, сиво, зелено  розово мраморни плочи. По стените е имало и многоцветни стенописи. Сред находките са йониийски капител от пясъчник, мраморна женска глава от статуетка, голямо количество прозоречно стъкло, фрагменти от керамични съдове с лаково покритие, глинени лампи, монети и пр.

Според археологическите проучвания сградата е преживяла два строителни периода във времето от края на ІІ и средата на ІІІ в. Предполага се, че е опожарена изоставена около 251 г. по време на голямото готско нашествие в Тракия. 

Под основите на римската сграда са разкрити и проучени две жилищни помещения. Датирани са от периода на ранножелязната епоха  /ІХ – VІІІ в. пр. Хр./. Това е явен показател, че светилището е използвано от траките много преди завладяването на земите им от римляните.

Водата извира от варовикови скали с карстови процепи. При строежа на светилището скалите били изрязани дъговидно и надградени с подпорна стена, която достига до 2,40 метра височина.

Изворът на нимфите е единствиният нимфеум[2], запазен в България. В просторната подпорна стена  са издълбани  три ниши. В нишите са каптирани двата извора с три басейнчета, разположени в полуелипса и изградени от тухли. 

Третият извор е в средата и е оформен с полукръгъл свод, на който има надпис.

Надписът е издълбан върху лицевият свод над централния извор. Написан е с  гръцки букви и гласи: “На добър час! Тит Флавий Бейтюкент Есбенериос и неговата съпруга Клавдия Монтана направиха и посветиха извора на нимфите и Афродита.”

Трите извора са съединени с открит каменен улей, разположен край подпорната стена. Те се поддържат и свързват  от подземна система от глинени тръби. Предполага се, че освен трите извора с лечебна вода комплексът е включвал и няколко храма. 

Постройките били изградени около средата на ІІ в. от н. е и  са съществували до ІV в. от н. е.

Разкритата от археолозите източна сграда имала шест правоъгълни помещения, като централното завършвало на север с полукръгла екседра[3], която не се изявявала във външния обем на сградата. В нея е открит изработен ажурно от бял мрамор акротерий[4] с изображение на Нике-крилатата богиня на победата. Тя е стъпила върху главата на крилат сфинкс и в едната си ръка държи палмово клонче, а в другата венец.

Западната сграда се състои от две помещения, като по-голямото завършва с екседър на север.

Фасадата на светилището била  оформена с мраморна колонада от големи каменни блокове. Днес от нея са оцелели само основите.

Римската вила и нейния парк са проучвани през 2007 година. Тя била самостоятелна селищна структура, център на голямо земевладелско имение. То е включвало жилищата на собственика, жилища за прислугата, езически светилища, стопански постройки,  могилни, некрополи и други съоръжения.

Казват, че водата е лековита. Казват, че  тази вода  носи любов.

Любовта?!...Може би точно в нея е магията на водата, която поддържа живота и единствена може да победи камъка с ласките си и да превърне неговия шепотен глас в музика. Изворът на нимфите е свързан с любовта. С онази вечна любов на един мъж към една жена. С вечната и непреходна любов, не само с тази на Тит Клавдий към съпругата му Клавдия Монтана.

За това кой е Тит Флавий Бейтюкент Есбенериос има две версии.

В първата се казва, че той бил тракиец, който приел римско гражданство, след 30 годишна военна служба. По онези времена, ако един човек служи толкова дълго време на Римската империя, бива възнаграждаван със земя и пари, достатъчни да се издържа до края на дните си. Разказват, че Тит Флавий получил тази земя. В нея имало древен  скален извор, почитан от траките.  Предания разказвали, че на това място всяка нощ танцували неземно красиви нимфи. Хората вярвали, че изворчето е целебно. Жените отивали там да пият вода,  да заченат по-бързо и да родят по-лесно мъжки рожби.

Във втората версия се твърди, че Тит Флавий, бил местен романизиран тракиец, който заемал важен пост в провинция Тракия и е изградил комплекса за свои и на семейството си нужди.

От направените археологически проучвания е видно, че Тит Флавий е принадлежал към аристократичното съсловие на романизираното местно тракийско население.

Двете му имена - Бейтюкент Есбенериос, споменати в надписа, доказват тракийския му произход. По онези времена част от тракийската аристокрация  била използвана за засилване на римското влияние. Това ставало, като на тракийски аристократи се  давали статути на римски граждани и високи ръководни постове в органите на местното самоуправление на градове в провинцията. Богатството им се обезпечавало чрез контрола на земеделското производство на големи територии земи.

Най-близките антични градове до Каснаково са били Филипополис /Пловдив/, Августа Траяна /Стара Загора/ и Хадрианопол (Одрин, Турция). Границите между тези градове не са ясно установени в различните им периоди, затова е трудно да се определи категорично към кой античен град е принадлежало имението на Тит Флавий.

Единственото безспорно нещо е, че семейството на Тит Флавий е било сред богатите в областта. Доказателство за това са вложените изключително много средства за мраморната декорация на вилата и парка, в който са били разположени нимфеума с трите басейна, банята и амфитеатъра, както и откритите  бронзови предмети и статуетки. 

Истината, относно личността на Тит Флавий, каквато и да е тя, не е толкова важна.

Важното е, че изграденото от него светилище е било достъпно за населението.

Комплексът посветен на нимфите и Афродита е включвал стопански, жилищни и религиозни и светски сгради. Имало е амфитеатър, храм и помещение за пренощуване на поклонниците.

Не знаем дали пленен от красотата на мястото или впечатлен и омаян от преданията за танцът на нимфите и за лечебната сила на водата, дали единствено воден от любовта към съпругата си или в желанието си да запази старото тракийско светилище, Тит Флавий решава да издигне храм, посветен на нимфите и на богинята Афродита?!... 

Летописецът Ариан  през ІІ в. във „Витиниака” /История на Витиния/ разказва за тракийската нимфа Траке. Тя можела да омагьоса и да подлуди някой /както правят самодивите/, но можела и да лекува с билки и заклинания.

 Според гръцката митология нимфите са покровителки на природата. Те са повелителките на природните сили, които отговарят за растежа и изобилието в растителния и животински свят.

Разказват, че неземно красивите нимфи обитават пещерите и сенчестите места край изворите. Това били тайните места, където тъкали пурпурни платна и имали власт над лековитите води.

Култът към нимфите прониквал и бързо се разпространявал  в Тракия, след като римляните я завладяли. Светилищата на нимфите се разполагали извън големите градски центрове в пещери или на открито в близост до извори. На оброчните плочки нимфите били изобразявани, като три голи, танцуващи девойки. Поклонниците принасяли на нимфите дарове – животни, плодове, вино, мед и рози. 

Според митологията нимфите били земни и водни.

Сред земните нимфи са дриадите /нимфи на дърветата/, лимониадите /нимфи на ливадите/, хесперидите /нимфите, пазителки на дървото със златните ябълки/, напеите /нимфте на планинските долини/.

Водните нимфи обитавали моретата, реките и езерата. Неядите са нимфите на сладководните води, потоци, езера, реки. Нерейди са морските нимфи. Океанаиди са нимфите на океаните и плеяди са водните нимфи, дъщери на титана Атлант и океанидата Плейона.

Сред семейството на нимфите били и музите, сирените и менадите.

Афродита е гръцката богиня на любовта и красотата. Тя винаги се появявала, придружена от свитата си с диви зверове.

Една легенда разказва, че някъде около ІІІ в. от н.е. император Октавиан Август подарява на Тит Флавий, в знак на благодарност за 30 годишната му вярна служба, земя около Каснаково. В тази земя имало старо светилище и лечебен извор. Местните хора разказвали със страхопочитание за нощните танци на нимфите край извора. Съпругата на Тит Флавий - Клавдия Монтана вярно и дълго чакала своя съпруг. Именно поради тази причина, Тит решил да построи Храм на Афродита, Богинята на любовта в чест на съпругата си.

Когато започнало строителството на храма Тит сънувал сън. Странен и чуден бил този сън. Пред него се явила неземно красива нимфа, която му предлагала любовта си. На другия ден Флавий се чудел що за сън било това. Сънят се повтарял всяка нощ. Военачалникът започвал да отслабва. Бил замаян. Продължил строежа, въпреки това.

Най-накрая дошъл денят на откриването на светилището. Събрало се множеството.

Хората празнували и в миг неочаквано и ненадейно се появила нимфата от съня на Флавий. Тя била неземно красива. Всички ахнали, преклонили се пред красотата й и паднали на колене пред божественото създание. Само тракиецът останал прав. Нимфата стигнала до него и казала с прелестния си, неземен и изкусителен глас: „Ела при мен и аз ще те даря с неземна радост и безсмъртие. Ела при мен и ще станеш равен на боговете.”

Сърцето на каленият в битките воин трепнало. За миг той се поколебал, но сякаш събуден от сън, категорично промълвил:

„О, най-красива от красивите. Безкрайна е твоята щедрост, неизмерима е красотата ти, но аз оставам при жена си, която ме чака вярно и предано цели 30 години, докато аз воювах.”

Когато чула тези думи нимфата се вкаменила пред смаяните погледи на хората.

Казват, че дълги години каменната нимфа пазела храма и прославяла любовта.

юли 2012

---

[1] В превод от турски кладенецът на неверниците

[2] Светилище, посветено на нимфите. Обикновено се е изграждало до източници с вода. най-често е представлявало полукръгло здание с колонади. Обикновено нимфеумте са били на изграждани на повече от един етажа.

[3] Ниша, вдъбнатина в стената на сграда за поставяне на статуя или ваза

[4] Акротерият е архитектурен детайл, статуя. Намереният в „Светилището на нимфите” акротерий е изложен в централната експозиционна зала на НАИМ – БАН, гр. София

По белите улици на златния град

По белите улици на златния град

/пътепис за Златоград/

Камелия Мирчева

Това е една история за силата на човешкия дух, за храбростта, за подвига и неговото величие и за човешкото достойнство.

Това е история  за една невъзможна любов и за това как един човек се превръща в песен, а песента – в легенда.

Това е една приказка за белите улици и къщи на златния град, който в древни времена  се е наричал Беловидово, после  - Дъръ - дере, а след 1934 година – Златоград.

Казват, че името Даръ-Дере идвало от просен дол, заради просото, което се сеело  в района, но означава и „врата на водата и изобилието”, тъй като самият град е заселен по течението на две реки.

Градът има много древна история. В региона са открити следи  от древни рудници и монети от ІV и ІІІ век пр.н.е. В околностите му има тракийски и средновековни крепости.

Според турски регистри през  1516 г. в Дъръ-Дере живеели около 200 души -12 мюсюлмански и 28 християнски домакинства, а през 1590 г. 950 души – 38 мюсюлмански и 150 християнски домакинство. Цифрата 153 християнски домакинства е упомената и в „Регистъра на неверниците от вакъфите на Султан Мурат ІІ” през 1614г. След масовите потурчвания през втората половина на ХVІІ и началото на ХVІІІ в Даръ – Дере останали непотурчени само 38 къщи.

Тук, в Златоград преосмислям идеите си за вярата и за цената, която плащаш, за да останеш верен на себе си. 

Древна е историята на града.  В района са открити останки от тракийска крепост, датирана  от І в. пр.н.е. 

През Средновековието градът се е развивал, като рударско средище. Главният поминък на населението било занаятчийството и търговията. Земеделието и скотовъдството били в ограничени размери, поради планинският характер на региона. В по-високите места са се отглеждали просо, ечемик, овес  и ръж.

И въпреки това, за мен истинската история на Златния град, започва преди около 200 години, защото именно тогава в Дъръ дере се е родило  в Долната махала едно момче, което нарекли Дельо…

Когато пораснал същия този Дельо станал толкова известен, че песните за него се пеели не само в целите Родопи, но и в Беломорска Тракия,  Мизия и по долното течение на Марица. Запели се даже в Америка и това го превърнало в безсмъртна легенда.

На 20 август 1977 г. от космодрума Кейп Кенаверъл във Флорида са изстреляни американските междупланетни станции „Вояжър 1” и „Вояжър 2”.

На техният борд имало уникални технически прибори и част от България – една песен. Тя е записана на златната плоча  в посланието към извънземни цивилизации. В нпосланието били включени 27 мелодии и песни, избрани сред прослушаните 25  000 музикални творби.

Комисията  слушала дълго време за да избере тези 27 творби, които оформят културният възход на човечеството. Сред тях са „Прелюдия и фуга в до мажор” , „ Трета партида за соло цигулка”, „Бранденбургски концерт” на Бах, творби на Моцарт, Бетовен, Стравински, Луис Амстронг и една родопската песен. Песента за Делю.

Тя е предложена от Алън Ломък - директор на кантометричен проект при Колумбийския университет, а е записана през 1968г. на фолклорния събор в Копривщица от Етел Райм Мартин Кьонинг, директори в етнографския център в Ню Йорк.

Песента „Излел е Дельо хайдутин”, изпратена в космоса е изпълнена от Валя Балканска, в съпровод на гайдаря Димитър Петковски. 

Всъщност кой е Дельо хайдутин?!...Мит, легенда, невероятен човек или просто момчето, родено в Долната махала на Дъръ-Дере, което поиска да промени света.

Да промени един свят, в които не е било лесно да останеш българин. Един свят, които поставя граници между хората, които се обичат и обрича любовта в невъзможност.

Един свят, в който нямаш много голям избор между вярата, народността си, между живота и смъртта, мракът и светлината, истината и лъжата, доброто и злото, красивото и грозното. Нямаш голям избор, защото правилата се определят от по-силния...Един свят, страшен и кървав. Свят, който те превръща в машина за оцеляване. Свят, който дори след двеста години не се е променил кой знае колко.

И въпреки това винаги има смисъл да променяш света. Това доказва именно момчето Дельо, родено в Долната махала на Златния град Дъръ –дере.

Как  и защо момчето Дельо, родено в долната махала се превръща в Дельо Войвода?!

Семейството му било бедно. Препитавало се с чепкане и предене на вълна, багрене на аби и шаяци. Дельо имал три сестри.

По онези времена, когато едно момче поотраснело го пращали при „чужди” хора, „да пояде чужд хляб, да научи занаят и да получи закалка в живот”. 

Когато Дельо навършил 15 години, го изпратили в Енидже /днес Генисия, Ксантийско/ да учи занаят при вуйчо си, известен и уважаван абаджия.

Енидже бил по онова време един от големите търговски градове, занаятчийски и административен център. 

Работата идела отръки на Дельо и той много бързо напредвал в усвояването на занаята, но нещо все го теглело другаде – към игрите и състезанията, които си устройвали еничарите. В тези борби и състезания той показвал завидна ловкост и умения и често бил сред победителите. 

Дельо бил 18 годишен, когато едно заптие му зашлевило шамар, заради това, че минал покрай него наперено и не го поздравил. Честолюбив бил златоградчанина, съборил заптието в калта, обезоръжил го, предал незабавно оръжието му на излезлите пред дюкяните зяпачи и продължил по пътя си спокойно. Тази случка останала без сериозни последици за Дельо, именно заради застъпничеството на еничарите, с които се състезавал в устройваните от тях игри.

За живота от този период на Дельо се разказва  следната история. Било Велики петък и вуйчо му, докато затваряли дюкяна се закъхарил, че няма да може да иде на другия ден в черквата, тъй като не дошъл очаквания пратеник от Дъръ –Дере, който да му донесе чисти дрехи.

Още като чул тези думи Дельо се стрелнал по пътя към Златоград. През нощта потропал на вратата на вуйна си и я събудил. Докато тя опекла питка и приготвила дрехите, Дельо се видял с родителите и сестрите си и в тъмната нощ поел към  Енидже.

Сутринта пристигнал с все още топлата погача. Уплашил се вуйчото, добър човек бил той, но това не било подвластно на ума му, как Дельо за една нощ е минал пътя, който другите хора изминавали за два – три дена.

/Само за сведение на читателите, пътят от Енидже до Златоград е около 120 км., по преките пътеки около 80 км./

Поуплашил се вуйчото, сетил се, че такъв страх го хванало и когато се родил Дельо. Имало белег момчето, родило се с малка опашчица. А който бил белязан с този знак от него всичко можело да се очаква.  Та вуйчото след като не спал цяла нощ и много мислил какво да прави, на сутринта взел решение да каже на Дельо, че ще му плати двойно за досегашния труд, но да си търси друга работа.

Прибрал си Дельо парите, купил си нови дрехи и тръгнал за Златоград.

По пътя попаднал на засада от разбойници които му взели всичките 400 гроша. Взели му и новите дрехи и го оставили гол в гората, като му подхвърлили дрипите на един от разбойниците. Според народните предания, на този, който му взел парите Дельо казал:

„Халал да са ви парите, халал да са ви дрехите, но ако не ме убиете, добре ме запомнете”.

Дързостта му накарала единият да го попита защо им прави халал /подарява/ парите, когато те сами са си ги взели.

На тези думи Дельо отвърнал: „Ако знаех, че има занаят, като вашия нямаше да слугувам три години за 400 гроша”. Тръгнали си разбойниците. Дельо продължил по пътя си и не след дълго го срещнал един сувария. Сувариите били въоръжени турски конници, които служели на властта.

Престорил се Дельо на скитник, спрял суварията и го помолил за хляб. Седнали да похапнат, а Дельо все към пушката му гледал. Похвалил я, а поласканият собственик всичко му разказал за нея, как се пълни, как се стреля. Взел Дельо пушката му и станал хайдутин, т.е. свободен и въоръжен човек.

Прочул се със своята справедливост. Закрилял не само християните, но и мохамеданите от произвол и безчинства.

Не минало много време и беят на Караолан, Кюрт Ага изпратил писмо и 100 гроша на каймаканина в града. В писмото нареждал парите да бъдат дадени на роднините на Дельо, като знак на добри намерения, а те от своя страна да му предадат, че агата иска да го направи свой баш гавазин /телохранител/.

За тази случка и днес се пее песен. Според песента, когато Дельо пристигнал в широкия конашки двор, заптиета станали на крака. Поднесъл му каймаканина кафе, като на висок гост и му предал предложението на Кърт Ага. Като баш гавазин Дельо трябвало да организира охраната на дома на Агата, да ръководи стопанството му и да командва езидите /въоръжаната дружина на агата/. Това за ония времена било доста висок пост, който освен високата заплата носел и много други облаги. Дельо си помислил за това, че този пост може да помогне да се промени отношението към християните.

Каймакънинът се опитал да уреди въпроса и за любовта му към Гюлсоме ханъм, но Дельо категорично отклонил тази тема., като поставил и своето условие, да се прогонят кърджалийте от региона. Кърджалийте били грабителски, разбойнически банди, които мародерствали из региона.

А Дельовата любов била невъзможна. За ония свирепи времена любовта между християнин и мюсолманка било недопостимо своеволие, което се заплащало с живота. По тази причина любовта на Дельо и Гюлсюмие била предварително обречена. 

Това е версията на песента, но действително била доста по-прозаична. По пътя, Дельо обезоръжил заптието, завързал го и го завел при Кюрт ага, на когото обяснил, че е направил това, защото се страхувал за живота си. Агата проявил разбиране към даденото обяснения и заповядал да ударят 10 тояги за назидание на  заптието, не само затова, че немарливо изпълнявал задължението си и допуснало да го вържат, но и за това, че си е позволило да прояви неуважение към Дельо, човека, лично поканен и то писмено от Кюрт Ага.

След като предложението било направено съвсем официално, Дельо приел службата при агата, тъй като бил наясно, че тя ще му даде законното право да носи оръжие и реалната власт да подобри положението на онеправданите. Дельо не се поколебал да постави и своите условия, а те били сестрите му да не бъдат потурчвани и да му бъдат предоставени пълни права на анянин /турски областен управител, с правомощия да надзирава местната администрация/.

Кюрт ага се съгласил с тези условия и дори добавил, че ще нареди да се отворят християнските черкви. За работата си Дельо щял да получава 30 гроша на месец, храна, дрехи и безплатно жилище. Отчет за работата си щял да дава единствено на Кюрт ага.

Договорили се, тъй като и двамата имали един общ интерес – разчистването на разбойниците, които безпрепятствено шетали по пътищата.

Една друга легенда разказва, че за да демонстрира Дельо силата си пред хората, които ще ръководи, Кюрт ага го накарал да отсече главата на едно магаре. Дельо без да се замисли замахнал. Блеснала сабята му на слънцето, но главата на магарето не паднала. Закискали се аргатите и езидите, зарадвали се на провала му.

Дельо невъзмутимо ги погледнал, бавно вдигнал крак и с него докоснал хълбока на магарето. То паднало разсечено на две половини през гърба.

Поел службата и нещата потръгнали добре. Въвел Дельо ред и справедливост, като не правел разлика между християни и мюсюлмани. Но постепенно интересите на Курт ага и Дельо започнали да се разминават. Агата искал ред, но само дотолкова, колкото да има облага от него. Конфликтът назрял, след като синът на бея, нарекъл Дельо „гяур кьопек” /невернишко куче/.

Дельо наплескал момчето, а агата го извикал за обяснение. Дельо не отишъл веднага, а казал, че ще иде при агата, като се нахрани. Кипнал агата и заповядал да го арестуват. Дельо убил двама от пратениците за ареста му, беят размахал бялата кърпа за прекратяване на акцията. Слязъл агата при Дельо, поискал прошка и сключили примирие. Но това обтегнало още повече отношенията им. Не му харесвало на бея, че трябва да се съобразява с Дельо. Гневен и ядосан бил агата, затова предложил на Дельо да се оттегли от службата доброволно. Обещетил го щедро и му оставил тескерето /разрешителното/ и за напред да носи оръжие.

Върнал се нашия човек в Златоград. Проявил нечувана дързост, минал на кон през града. По ония времена не било разрешено на неверниците да яздят кон през населени места. Първият срещнал ги мюсюлманин имал право да ги свали от коня и да вземе за себе си добичето. Такива били законите през онези години.

Не минало много време и при Дельо дошли нови пратеници – викал го на служба Алемин бей от Кузаба. Беят му давал 50 гроша заплата, пълна власт над подчинените му, а от Дельо се искало да пази живота на бея и на семейството му.

Тръгнал за Кузаба нашия човек, но по пътя бил нападнат от разбойници. Набързо ликвидирал трима, а останалите завързал. Разбрал, че са хора на Кюрт ага. Ядосал се много. Тикнал в ръцете на вързаните хора торбата с главата на техния другар и я пратил армаган на бея с писмо, в което пишело: „Който върви против християните и не спазва обещанията си това го чака.”

В Кузаба Алемин бей го посрещнал доволен, че е разбил бандата на Кюрт ага.

Дельо обяснил, че ще приеме службата и че ще се бори с неправдите и накрая ще се ожени за жена, която е потурчена. Поставил и друго условия, той да си избира хората, с които да работи.  С всичко се ъгласил бея, само не и с Дельовата женитбата, тъй като тя била невъзможна.

  Докато беят и Дельо се договаряли дошъл ратай, които съобщил, че Кюрт ага е запалил бейовите кошари и е откраднал добитъка му. Хукнал Дельо, върнал добитъка и избил езидите[1] на Кюрт ага.

Личната въоръжена  гвардия на Кюрт ага била съставена от езиди  С нея се съобразявали не само местните феодали, но и държавната власт.

Справил се Дельо с разбойниците, изчистил част от пътищата от набезите им. Но Източните части, по южните склонове на планините на изток от Гюморджина, в Манастир, Сачанли, Чобанкьой, Доганнхисар и околностите все още положението било непосилно за християнското население. Успял Дельо да обучи въоръжени дружини, които да пазят пътищата и да бранят хората.

Установил контакти с игумени и монаси от Светогорските манастири, които обикаляли по тези места и уточнили съвместните си действия за възстановяване на разрушените църкви, параклиси и манастири.

Подвизавалият се по тези места десет години по-късно Капитан Петко войвода е считал себе си за последовател на Дельо хайдутин.

Поотдъхнал си народа, християните могли малко по-спокойно да изповядат вярата си, а мюсюлманите да говорят на майчиния си, български език. Поотдъхнал с народа и запял песни за Дельо. Поотдъхнал си народа, но не за дълго.

Османската империя са разпадала,  корупцията се засилвала и това довело до нова вълна от насилие. Противоречията се задълбочавали от новите конфликти и борба за власт и надмощия между аяните[2], агите и бейовете. Аяните  били управители на градове и райони с много голяма икономическа и политическа власт. Те произхождали от местата, които владеели, но трябвало да бъдат одобрявани от Високата порта.

В Даръдере пристигнал султански аскер, предвождан от бюлюкбашия[3], който се развилнял и се прочул с нечувано жесстокото си насилие.

Напуснал Дельо службата си при Алемин ага и заминал Призрен, Косово. Там събрал дружина от 100 арнаути[4] /българи християни и българи мюсюлмани/. Появата на хайдутите отклонила вниманието на бюлюкбашията, който вместо да гони местното население, се концентриал в преследване на хайдутите.

Хайдушкият лагер на Дельо се установил при старото светилище „Свети Константин”. Разпънал лагера си, така че отдалече да се вижда и на всеослушание казал условията си, че „ако иска бюлюкбашията  рахат /спокойствие/ да има и Делюо мирен да стой, християните да не  се барат и черквата им да е отворена”.

Дельо разпоредил на хайдутите си, облечени в чохените си дрехи да патрулират по оголените върхове, за да се виждат отдалече. А той самият слязъл в Дъръ - дере, придружен от 40 четници. Впечатлението било невероятно. Дързостта и смелостта на българина безгранична. Агите си пиели кафето пред пазарската джамия и когато видели Дельовата дружна станали прави и я поздравили.

И той ги поздравил и ясно и точно поставил условията си, които допълнил с това „и косъм да не пада от главата на Гюлсюме”.

Взел бюйлюклията да пелтечи, че провежда държавническата политика, на която е служител и че по-добре ще е Дельо сам да се предаде, за да се разберат.

Но това не станало. Дошъл още аскер. Дельо бил неуловим. Единственото слабо място било любовта му към Гюлсюме.  За ония времена тя била невъзможна. Гюлсюме не можела да се върне към християнството, никой нямало да го позволи, а Делюо не можел да прием мюсюлманството.  Според шериатър и според християнските канони този брак бил невъзможен. И въпреки това Дельо правел през целия си живот достояние твърдото си решение да се ожени за нея. Опитали се властниците да пречупят Гюлсюме, но тя не се поддала.

Вярвало  се е, че „Деля го куршум не фата, Деля го сабя не сече“. Така се пеело и в песента. Такъв човек можел да бъде убит само от куршум, излят от негово сребро. Мислили как да вземат сребро от Дельо. Мислили и измислили. Намерила се една продажна бабичка. Отишла тя при войводата и го излъгала, че отдолу иде аскер и помолила за хабера да й дадат някои грош.

Дал й Дельо една сребърна монета и тя е занесла на агите. Те стъкнали пъклен план. Обявили, че спират да преследват Дельо и християните, по нареждане на султана. Отишли в това време агите при Коста кюмюрджията и го накарали да направи куршума. Усетил той за кого е. Отишъл при Гюлсюме да я предупреди, да каже на Дельо, че му готвят капан. Като обезумяла тръгнала тя да го предупреди. Казала му, но Дельо не се стреснал и не повярвал, че някой ще дръзне да го нападне.

Не повярвал, но  се случило. Простреляли Дельо. Според преданието той издъхнал  в ръцете на Гюлсюме. Издъхнал великият Дельо хайдутин. Писнали зурлите и тъпаните. Обесили мъртвото му тялото на черницата до злощастната скала, на която бил прострелян. Научили за смъртта му Курт ага и Алемин бей и след три дни пристигнали в Дъръ-дере. Те заповядали незабавно тялото да бъде свалено и Дело да бъде погребан с почести. Нещо повече, възмутени от убийството на Дельо направил постъпки да се накажат виновните за смъртта му.

Едно предание разказва, че агите взели Дельовото тяло и самите те го погребали.

Убийството на Дельо хайдутин станало на Велики петък. Казват, че ка­мъкът, върху който паднал Дельо, бил пренесен в дво­ра на църквата „Св. Богородица".

Историята на живота на Дельо била записана. Книгата се съхранявала в  черквата„Успение Богородично” в Златоград, но била открадната и унищожена през време на борбата за църковно освобождение. Самата кражба била поръчана от Гръцкия владика, който много добре знаел, че ако няма памет, няма и народност. Цинцаринът /влахът/, който извършил кражбата, бил подложен на огромно презрение и изолация от цялото население на Златоград. Това го довело до такова отчаяние, че той направил опит за самоубийство, като скочил в един геран, но бил спасен, за да страда и да изкупи вината си.

Вървя по белите улици на златния град. Влизам в Църквата „Успение на Пресвета Богородица”, най-старият храм в града и една от най-старите църкви в Средните Родопи. Строителството е завършено през 1834, а още следващата година в стая построена в северната част на двора се премества и килийното училище, което до тогава се е намирало в Стоянковската къща. Казват, че въпреки трудностите храма бил построен за 40 дни.

Историята около построяването на църквата е много интересна. След Руско-турската война през 1828-1829 г. според клаузите от Одринския договор, султанът бил принуден да даде някои свободи на християнското население. Първенците на Даръдере отишли да измолят ферман от султана за стоежа на храма. Първата делегация била неуспешна. При второто ходене се получило уверение, че фермана ще бъде изготвен.След много ходения най-накрая фермана бил готов. В него се изисквало храмът да бъде вкопан 7 стъпки под земята, а оградата висока 1.80 м., за да няма никаква видимост, че зад нея има храм.

Мястото, на което е построен храма било християнско гробище. Една легенда разказва, че баба Мария, жената на Хаджи Данчо Колев сънувала сън. В него тя палела свещ на гробището, когато видял жена, облечена в черна дълга рокля и с ореол на главата да я доближава. Жената казала на баба Мария, че тук е бил нейния дом, но турците го разрушили и сега вече е дошло време на това място да се построи храм.

Когато баба Мария разказва съня си, ктиторите вземат решение да съградят на това място храма. Започнали да събират средства. Всички давали кой каквото може. И малко и голямо с включило с труд, събиране на камък и пясък. Първо построили оградата, за да не се вижда храма. Вградили камъните от стария храм, който бил разрушен около 1722 г. Денем майсторите градили, но на сутринта намирали строежа разрушен. Оставили хора през нощта да пазят  стоежа и когато дошли вандалите, те се надигнали като размятали наметалата си и издавали викове. Единият от вандалите загинал от страх, а другите били убити. Това затруднило строежа. Наложило се отново да се позабавят нещата. Храмът бил покрит с каменни плочи. Иконите и олтара са създадени  през периода 1834-1859 г., като една част от тях, както и архива на църквата са унищожени през 1913 г. от развилнелия се башибузук. През 1834 г. в Деръ-дере пристигнал Захари Зограф, които изографисал храмовата икона „Успение Богородично”. Неговите ученици също направили няколко икони.

В храма има много стари икони, крити по домовете и след построяването на храма донесени в него.

Другата църква в града е "Свети Георги Победоносец".

Надписът в черквата гласи, че храмът е построен през 1871 г. в чест на Свети Великомъченик Георги с общи усилия на хората от града. Храмовата икона на Свети Георги е изписана от Нестор, иконописец от Дебърската школа В храма има две чудотворни икони „Света Богородица Ватопедска” и „Света Богородица Скоропослушница” /т.е. бързо чуваща молитвите/. На друга от иконите пише, че през 1877 г. част от мощите на Света Петка, Свети Модесий и Свети Харалампий са били положени в олтара на храма “Свети Георги” в Златоград. 

В двора на църквата се намира и построеното с обществени средства и труд Взаимно училище. В него се помещава музейната сбирка “Просветното дело в Средните Родопи”. 

Една легенда разказва, че когато започнал строежа на църквата, камъните се вадели от кариерата на един, прославил се с лошотията си турчин. Той забранил да се вземат камъни за градежа на черквата. Тогава Свети Георги му се явил на сън и го убедил да не пречи на строежа и не само това, но и да дари едно теле курбан при освещаването на храма. Какво са си говорили Свети Георги и турчина не можем само да гадаем, но факт е, че и храма бил изграден и телето за курбана подсигурено. 

Вървя по белите улици на Златния град и си мисля за любовта, за живота и смъртта и за човешките дела. С тези си мисли влизам в Етнографския комплекс. Това е първият и единствен до този момент частен етнографски комплекс. Построен е от инженер Александър Митушев и е открит през 2001 година.

Усещането е невероятно. Влизаш в един музей на открито и се разхожаш из града, такъв, какъвто е бил преди повече от сто години. 

Историко-етнографската експозиция се помещава в къщата, принадлежала някога на заможни производител на аби и търговец на тютюн – Александър Чанов.

Обикалям деветте занаятчийските работилници – терзийска, гайтанджийска, сарачка, златарска, ножарска, грънчарска, медникарска, тъкаческа и се радвам на красотата. Изумява ме това колко красота могат да създадат човешките ръце.

Трите действащи водни съоръжения във Вунцовата воденица са уникални и впечатляващи.

Валявица е използвана в миналото за овалване и степване на халища, изработени от козина, но тя е и своебразна перална машина.

Тепавицата е изпълнявала основна роля в производството на аба и шаяк, а в караджейката се е мелило брашно.

Вървя по каменните улички на Златния град. Радвам се на белите къщи, на кръглите комини и прохладните чардаци.

Подслаждам духовното си преживяване с едно въртяно на горещ пясък кафе, придружено със златоградска баклава и знам, че отново ще се върна.

18.09.2010

.

---

[1] Езидите са част от  кюрдския народ и са членове на религиозна секта, която не била приела мюсюлманската вяра, а си останала последовател на Заратуста. Основателят на религията на езидите бил шейх Ади / 1074 – 1164/. Езидите вярвали в единни Бог – създател на света и отлъчения от него, изпаднал в немилост ангел, Таус-Мелек. Шейхът бил завещал на езидите религиозен кодекс „Книга на откровението” и „Черна книга”.

[2] Аянин - титла в Османската империя - първенец, влиятелен гражданин, управител на града и околностите му. Избира се от местинте първенци мохамедани. Впоследствие и особено през 18 век аяните придобили голяма икономическа и политическа мощ и борбите им за повече власт станали причина за продължителни размирици, обхванали цялата втора половина на столетието.

[3] Бюлюкбашия – командир на войскови отряд.

[4] арнаутите били въоръжени мъже, които се противопоставяли на централната власт и нейните безчинства