ЕДИН СПОМЕН ВСЕ ОЩЕ В БАЛКАНА ЕХТИ

ЕДИН СПОМЕН ВСЕ ОЩЕ  В БАЛКАНА ЕХТИ
/пътепис/

Камелия Мирчева

Непосредствено преди Шипченския проход, сред неповторима по красота природа на 12 километра от град Казанлък  е разположен малък град - Шипка.

В него изживяват живота си 1450 души. Тук е красиво, спокойно, пълно с история. Усещането тук е някак си интернационално.

От няколко години в градчето се заселват японски и британски семейства.  Те са предимно възрастни ентусиасти, пенсионери, които желаят да изживеят на спокойствие. Те не бързат за никъде, превръщат в приказни кътчета дворовете на къщите си и популяризират сред роднини, познати и приятели България.  Лятото тук е зелено и цветно, но днес в Шипка е спокойно и бяло, много бяло. 

Къщичките са се сгушили в снега, а дърветата са застинали в някаква приказна омая. 

На площада ни посреща табела с надпис на три езика за добре дошли – български, английски и японски. Наоколо е заснежено и тихо, много тихо..

По улиците се надбягват само няколко котки, а единственият намек, че тук живеят хора са пушещите коминчета на къщичките и направените пътечки сред снега.

Усещането тук е странно. Пълно е с история и древност.

Тук е  съществувало селище по времето на траките в периода от ХІ – VІ в. пр.н.е. Изследвани са няколко тракийски могили в околностите на Шипка.

Голямата Косматка датира от времето на Севт ІІІ, основателят на древният тракийски град Севтополис, който поради нечие човешко безумие днес се намира на дъното на язовир „Копринка”.

В околността се намира  могилата „Светицата”, известна с откритата в нея златна маска, известна като маската на Терес.

Най-богатата и запазена тракийска гробница открита досега в нашите земи безспорно е тази в Голямата Косматка. В нея са намерени непокътнати от иманярите 70 предмета – бронзови и сребърни и около 20 златни. Сред тях са и бронзовата глава на мъж с очи от полускъпоценни камъни, златен венец с жълъди и дъбови листа и др.

Траките?!...Те са били тук и в могилите Светицата и Оструша. 

После дошли римляните, а през 1396 г. турците. Те идвали и оставали, заради прохода, който  е бил важна стратегическа точка и ключ между северната и южната част не само на България, но и на Балканския полуостров.

Относно днешното селище една легенда разказва, че в този регион се е намирало средновековното крепостно селище, което турците разрушават.

Оцелелите жители основат ново селище сред шипките и от там дошло името му Шипка.

По време на руско-турската война градът е опожарен и сринат до основи.

Днес в Шипка освен българи, японци и англичани живеят и голям брой потомци на каракачаните.

Вслушвам се в шепота на притихналото селище. Бавно стъпвам в снега и в главата ми бушуват мисли за мъжеството, силата на духа, безусловната победа и спечелването на войната. И за цената на победата  - животът на 18 491 човека.

Мисля си за техните семейства, за болката, мъката и сълзите  на децата им.

Мисля си за войната, робството, свободата, политиката, героизма, подвига, славата, смъртта и безсмъртието и за огромната човешка болка.

Логиката и в голямата и в малката политика е много различна от логиката на обикновения човек, който иска само едно, да изживее спокойно живота си, да отгледа децата си и да се радва на плодовете на своя труд.

Войната?!...Какво взема от обикновения човек тя и какво му дава?!...Има само един отговор – болка, разрушения, рани и смърт.

Ад, в който едни хора превръщат живота и земята на други хора.

Войната  и нейната разруха, свирепите безумия и безкрайно многото смърт.

Днес войните, героите и истините  се преплитат в състезание по политическа некадъност, трудно разбираема за хората, който не проумяват защо животът им не се променя в по-добра насока.

С тези си мисли пътувам към един уникален и величествен храм. Проектиран е от архитект Анатолий Томишко. Има 17 камбани, украсени с красиви орнаменти. Най огромната от тях тежи 12 тона, а общата им тежест е  над 20 тона. Камбаните са отляти от събраните в района гилзи. 

Десет позлатени кръста се извисяват над купола на храма, като най-високият от тях е 4,5 метра.

Църквата има пет позлатени купола – четири странични, високи по 33 метра и един централен, висок 42 метра.

Това е храм паметник „Рождество Христово” известен още като църквата със златните кубета в Шипка.

Строен е цели 17 години от 1885 до 1902 г. и е посветен на един подвиг и на паметта на 18 491 души.

Пътувам към  храма и си мисля за тях, за загиналите.

Мисля си за човешкия подвиг и за онези сражения започнали тук през септември 1877 и продължили до януари 1878 г. Повече от пет месеца руските войници и българските опълченци се сражават и не позволяват  на Сюлейман паша да премине в Северна България и да окаже помощ  на обсадения в Плевен Осман паша.

Годината била студена. Зимата настъпила рано. Дърво и къмък се пръскали от студ. Премръзнали, гладни, изтощени те бранели прохода.

Притиснати от мнократно надвишаващия тяхната численост враг, изчерпали боеприпаси, храна и оръжия, подложени  на студа и вятъра отчаяно и с всички сили бранели прохода. Студът достигал до – 20 градуса, а вятърът навявал снега в двуметрови преспи. Водата замръзвала, липсвала храна.

Спирам пред стълбите, който водят към храма. Студът е силен, а вятърът просто ме прорязва. По стълбите има изчистена пътека и въпреки това поради заледяването изкачването им е затруднено.

Вървя към храма и се връщам, 140 години назад, спирам времето в 1879 година. Периодът  след приключването на Руско Турската война.

В тази година майката на генерал Скобелев, графиня Олга Скобелева, граф Игнатиев, бивш руски посланик в Цариград и неговата съпруга се обръщат с апел към руския народ за набиране на средства за построяването на храм – паметник на загиналите в Шипченската епопея.

Коя е графиня Олга Скобелева?!... През времето на Руско-турската война 58-годишната Олга оглавява Балканският отдел на Руския червен кръст, който събира помощи за останалите без покрив след войната без домове българи. Тя пристига в Пловдив, където развива огромна благотворителна дейност. Непрекъснато обикаля из Южна България, като създава безброи много сиропиталища и благотворителни дружества. Вечерта на 6 юли 1880 година е убита на 6 км. от Пловдив. Но това е една друга и много дълга история.

Изказвам се по стълбите бавно и внимателно. пренареждам фактите и събитията, свързани с храма.

Император Александър ІІ провокиран от апела за построяването му дарява 1000 руски рубли, икона и ризница и издава указ за стартиране на кампанията за набиране на средства.

Издава и разрешение за сформиране на „Комитет за построяване на православен храм в подножието на Балкана в Южна България за вечно поменуване на воините, паднали във войната 1877-1878година”.

Разногласие относно  мястото на построяването му няма. Но има друг проблем. Избраният терен се намирал тогава в пределите на все още автономната от Турция Източна Румелия. Това изисквало да бъде издадено специално султанско ираде /указ/ за разрешаване на строежа. Този указ е получен едва през 1883г.

Членовете на комитета не бездействали докато чакат ирадето. През 1881 г. е взето решение храма да се казва „Рождество Христово”. В касата на комитета са събрани повече от 300 000 рубли. Проведен е конкурс и е одобрен проекта за строежа.

През 1885 година започнал и самият строеж, но малко сред това той е преустановен за цели 10 години, поради влошените дипломатически взаимоотношения между България и Русия, след преврата на 9 август 1886 година и отстраняването на княз Александър Батенберг. 

Вървя по стълбите към храма. Златните кубета блестят на фона на синьото небе и някак си странно се отразяват  в снега. Небето е толкова синьо и красиво, а мислите ми...

Мислите ми ме натъжават. Мисля си за историята и народите, за политиката. За сценаристите на голямата и малка политика, за куклите и кукловодите на дипломацията и за костите на онези обикновени хора, погребани тук.

Мисля си за Белия Генерал. Така са наричали Скобелев, заради белия кон и белите дрехи, който е носел. Подреждам фактите около неговата личност. Бил е много смел, водил е битки край Шипка и Шейново, в Одрин, Ловеч, Плевен, стигнал до Цариград. Това са известните факти.

Малко известно е, че е бил приятел с Макхаган, американския военен кореспондент, включен в състава на руската армия и участник във всички по-важни битки за Освобождението на България.

Малко се знае и за това, че княз Батенберг е канил генерал Скобелев за военен министър на България, а преди това представители на българското опълчение са му предлагали да стане княз.

Още по-малко известен е факта, че Скобелев е щял да превземе Цариград, но е бил спрян от политиците. Белият генерал умира на 38 години през 1882. Руският народ му издигна в центъра на Москва великолепен паметник, който е бил разрушен през 1918 година по нареждане на Ленин.

Скобелев е знаел 6 езика, имал е великолепна образование и идва като доброволец в Руско-турската война. Бил е обожаван от народните маси и в България и в Русия. И докато в България никога не е бил забравян, то в Русия генералът остава в забвение, вследствие на комунистическия режим.

След Руско-Турската война Белият генерал останал в България. Когато Берлинският конгрес разкъсва Отечеството  ни на Княжество България и Източна Румелия генералът създава в Източна Румелия гимнастически дружества, които са били военизирани организации. Точно обучените в тях хора, повече от сто хиляди души се превръщат в основата на бъдещата българска армия.

Мисля си за нишките на времето, което свързва миналото, настоящето и бъдещето. Мисля си за историята и нейното пречупване през призмата на управляващите. За героите и подвига. За онези знайни и незнайни хора, жертвали живота си в името на някаква кауза.

Мисля си за безсмъртието и подвига, за славата и нейната краткотрайност и за сълзите на хилядите вдовици и техните деца.

Мисля си за истината. Всъщност не знам дали човечеството е дорасло, като общество да чуе истината и да се поучи от нея?!...

Вървя по стълбите към храма. Гледката наоколо е приказна. Днес тук всичко е спокойно, тихо и застинало в някакъв странен покой. Днес тук нищо, освен храма не напомня за жестоката  човешка драма, за подвига, героизма и смъртта...

Храмът?!...Завършен е през 1902 г. До 1934 година е владение на руската държава, която го дарява на българския народ. През 2004 година с решение на министерски съвет е прехвърлен като собственост на Българската православна църква под управлението на Старозагорска епархия.

Храмът?!...Иконите върху главният иконостас са 83. Изработени са от монаси от руския манастир „Свети Пантелеймон” в Атон. По време на освещаването на храма светогорските монаси даряват още 15 икони.

Стенописите са правени на два етапа. Започнато през 1902 година от проф. Месаязов и от Антон Митов изографисването е завършено през 1959 г. от колектив с ръководител иконописеца Николай Ростовцев.

На южната страна и северната страна на храма са изобразени исторически личности и канонизирани от православната църква светии. Сред тях са и братята Кирил и Методий и техните ученици. 

На двете колони пред олтара са изобразени Княз Борис І и Киевския княз Владимир.

Под черквата е изградена крипта, а в двете й странични галери са поставени 17 саркофага с костите на загиналите в сраженията край Шипка.

Внезапно погледът ми се размива в мраморните мемориални плочи, на които са написани имената на войнските части и на жертвите и изпадам в някакво тихо вцепение.

Усещам мирис на барут, чувам виковете и стоновете на жертвите, виждам летящите камъни и тела, мъртви и живи. Съществувам в онова време само миг и въпреки това усещам тежест и болка в сърцето и в тялото си.

После изведнъж чувам камбаните. Техният звън ме пречиства и ме връща в моето време. Техният звън ме спасява. Излизам бавно от храма.

Наоколо няма никой, само две самотни, бездомни котки. И докато се взирам в очите на едната чувам спомена, който все още ехти в Балкана...

И в този миг внезапно проумявам, че животът е само един миг между две вечности, а останалото?!...Останалото е само мълчание...

20.12.2009г.

Стара Загора

ИЗВОРЪТ НА НИМФИТЕ

ИЗВОРЪТ НА НИМФИТЕ

/пътепис за „Светилището на Афродита” край село Каснаково/

Камелия Мирчева

Това е историята на една любов, на една легенда и на един извор с лечебна вода. Това е историята на едно пътуване до място, населено с нимфи и много тайни.

Това е история на една вечна и непреходна любов, която преминава през времето и пространството и остава завинаги. Това е една много, много стара история за любовта и за душата на един извор до село Каснаково, превърнат в светилище на нимфите. 

Една легенда разказва, че за да избягат по време на турското робство, дядо Руси и семейството му се заселили в долината на Банска река, на мястото, където сега се намира селото. Заселниците заорали мястото с бразда във формата на „каснак” /кръга на ситото за пресяване на брашно/. Хората от съседните села  наричали преселниците „откъснатите” и постепенно името на тяхното селището станало Каснаково.

Това място в миналото е било пресечна точка на две важни транспортни артерии: ВИА МИЛИТАРИС / Via Militaris/ - пътят, по който са се придвижвали римските военни части и пътят, който е свързвал Старопланинските проходи с Източните Родопи и е осъществявал връзката с Егейското  крайбрежие.

На половин километър от село Каснаково, община Димитровград  и на около километър и половина северозпадно от село Клокотница в местността „Гяур бунар”[1]  се намира Изворът на нимфите /Светилището на Афродита/.

  В близост до светилището се намира  пещерата „Кирковата дупка”. Според преданието в нея се е укривал Теодор Комнин, след като е разбит в битката при Клокотница от цар Иван Асен.

Някога на това място е имало изграден и параклис „Свети Спас”, който е разрушен през 1970 г. и от него в момента от него няма останала следа. Но всяка година от незапомнени времена жителите на съседните села организират събор в чест на Спасовден и правят курбан край изворите, тъй като се смята, че тяхната вода е целебна.

Възнесение Господне, Възнесение Христово или Спасовден е празник, свързан с възкачването на Исус Христос на небето. Празнува се винаги в четвъртък, 40 дни след Възкресението и 39 дни след първият  ден на Великден. Спасовден е свързан и с много езически традиции, една от която е ходенето по росен. 

На поляната край изворите през пролетта никне билката араксосан /росен, самодивски цвете/. Росенът е диво,  отровно, но и лековито цвете, което цъфти през май и юни.

Расте на определени места. Според народните вярвания, то е цветето на русалките.

Русалките са митични жени, които обитават потайни горски поляни, реки и извори. Според народните поверия това са душите на починали девойки и млади родилки.

Русалките са считани за сестри на самодивите и са се появявали само веднъж в годината, по време на Русалската  неделя. Тя е между Спасовден и Петдесетница.

Идването на русалките е пораждало редица забрани. Имало е поверия, според които през Русалската неделя не се спи на открито, не се преде, не се тъче и не се работи. Смятало се е, че който работи през тази седмица, ще разсърди русалките и те ще му пратят неизлечима болест. Вярвало се е, че ако човек носи в себе си стрък пелин, мащерка, чесън или орехови листа,  ще се предпази от среща с русалките. 

Русалките изливат роса над нивите на Спасовден. От това колко роса са изляли зависи дали ще има плодородие или глад.  Преди тази си дейност, в тайните доби срещу Спасовден,  русалките са набрали цветовете на росена и са изплели венците си. Докато берат цветовете, те са радостни, празнуват и са милостиви.

В народните вярвания и обичаи Русалската седмица е свързана с редица обредни действия. На сутринта след Спасовден, още преди изгрев слънце се е режело дълго парче от стеблото на селим  /девесил/. Кухото стебло на девесила се е напълвало с олио или зехтин и заедно с билките калоферче, пелин, орехова шума и седефче се е носело за освещаване в църквата. От сместа в стеблото се е давало на бездетните жени. Вярвало се е, че това ще помогне за зачеването и раждането на дете.

Тази смес се е използвала и при лечение на болки в ушите. Останалите билки са се  поставяли между дрехите и чергите, за да ги предпазват от молци. През този ден се е правел  Русалския венец. В него са се слагали различни билки и треви. Първият венец се е изплитал от жена, която има живо първородно дете. То е носело венеца три дни на главата си, след което се е оставял да изсъхне. Сухите билки са се използвали за отвара при лекувани на обриви и на различни екземи. 

Росенът е любимото цвете на русалките. Той се среща много рядко и цъфти само през русалската седмица. Обичаят „ходене по росен” бил свързан с лекуването на трудно излечими болести. Срещу празника на Русалската неделя болните и бездетните жени отивали на поляните, при изворите,  където расте росена. Те носели зелена стомна и дар за русалките, който качвали на клоните на дърветата. Болните хора били водени от здрав човек, с който ставали побратими или посестрими. Ако болният е мъж, то трябва да бъде заведен  на „ходенето по росен” от жена, която става негова посестрима. Ако болният е жена, то трябва да бъде заведена от мъж, който става нейн побратим.

Побратимството и посестримството било смятано за огромна почит, която се съхранявала за цял живот.

Хората оставали на мястото до втори петли, след което мълчаливо си тръгвали, като се поръсвали с вода от стомната.

През деня в къщата на болният се е изпичала погача, украсена с определени символи.

Приготвяла се е печена кокошка и бъклица с вино. Всичко това, заедно с другите дарове за русалките /везан пешкир, риза или чорапи/ се е носело на росеновата ливада.

След извършването на ритуала и запяването на втори петли болните и техните побратими и посестрими си тръгват, като вземат със себе си само съда с водата. От водата пият в продължение на 40 дни на гладно.

Другите дарове оставят на поляната, за да ги вземат овчарите, които са любимци на русалките и самовилите, заради дарбата си да свирят изкусно на кавал. 

Другият целебен ритуал, практикуван през Русалската неделя е  свързан с русалиите – група от специално посветени мъже, танцьори, които обхождали селата и лекували чрез ритуален рисалийски танц, наречен „ватаф”. 

Водачът на русалиите се е наричал ватафин. Той наследявал знанията си за танца, билките и заклинанията от баща си.

Броят на групата е бил винаги от нечетно число. Русалиите носели тояги, дълги около 1,50 метра. Русалийските тояги са от явор, ясен или дрян. Те са заострени и подковани в долния край с желязо, целите са окичени и нашарена със специфични метални  предмети и определени символи и знаци.

На калпаците на мъжете имало венци от определени билки. Дружината носела гърне с ненапита вода и нова паница с оцет и скълцан чеснов лук.

Събраните в дома на ватафина мъже започвали да играят, докато той изнесася знамето, на което се покланят.

Знамето било от бял плат, в които са зашити различни билки. Ватафинът /водачът/ единствено имал право да решава кои мъже могат да участват в дружината. Те биват посветени от него в ритуала и в танца. Посветените мъже давали клетва да пазят тайната на придобитото знание.

След приключването на ритуала ватафинът прибирал и съхранявал тоягите до следващата година.

Интересен е факта, че русалиите са можели да лекуват само през Русалската седмица.

Знанията и уменията за танца и ритуала се предавали от баща на син. Водачът на русалиите е бил единствения посветен в пълните залинанията и знания за билките.

Танцът се е изпълнявал под звуците на специална музика. Русалиите танцували в кръг около болния, като постепенно се  е засилвал ритъма на движенията и темпото на мелодията. Чрез танца те отнемали болестта от човека. Към русалиите имало специални изисквания. Те трябвало да бъдат здрави, почтени, честни, добронамерени. Изисквало се да могат да пазят тайна  и да притежават още куп морални качества. 

По време на лечителския обход, който продължавал през целия период на Русалската седмица, русалиите не можели да говорят с никого, освен с хората в дружината и то само когато е неотложно. Веднъж, посветен човек в русалийските тайни, изпълнява ритуала поне 10 години от  живота си. 

Светилището „Изворът на нимфите” е известно за науката още от 1898г. Тогава хора от Каснаково започнали да копаят около скалите, за да разберат откъде идва водата.

Те разкрили трите басейнчета и подпорната стена. През 1923 година  били направени нови разчиствания около терена с изворите. Находките, които са намерени през тези периоди са безвъзвратно загубени. Част от камъните и архитектурните детайли били използвани за строежа на училището и старата църква в Каснаково и за изграждането на пътя за Хасково. 

Първите археологически проучвания започват през 1946 години и са извършени от Иван Венедиков.

Археолозите попадат на сграда пред светилището, снабдена с хипокаустична инсталация /подово отопление с горещ въздух/. Открити са мраморни облицовки и подови мозайки. В края на 80 години на по-високата източна тераса над светилището са открити монети от ІІІ в.

През 2002 година на същото място, при оран откриват голям брой мраморни облицовъчни плочки. През 2007 г. се правят нови археологически разкопки, които разкриват над източната тераса шест помещения с площ 250 кв.м. Две от тях са били с масивен хоросанов под,  а стените били декорирани с богата облицовка, от оцветени в бяло, сиво, зелено  розово мраморни плочи. По стените е имало и многоцветни стенописи. Сред находките са йониийски капител от пясъчник, мраморна женска глава от статуетка, голямо количество прозоречно стъкло, фрагменти от керамични съдове с лаково покритие, глинени лампи, монети и пр.

Според археологическите проучвания сградата е преживяла два строителни периода във времето от края на ІІ и средата на ІІІ в. Предполага се, че е опожарена изоставена около 251 г. по време на голямото готско нашествие в Тракия. 

Под основите на римската сграда са разкрити и проучени две жилищни помещения. Датирани са от периода на ранножелязната епоха  /ІХ – VІІІ в. пр. Хр./. Това е явен показател, че светилището е използвано от траките много преди завладяването на земите им от римляните.

Водата извира от варовикови скали с карстови процепи. При строежа на светилището скалите били изрязани дъговидно и надградени с подпорна стена, която достига до 2,40 метра височина.

Изворът на нимфите е единствиният нимфеум[2], запазен в България. В просторната подпорна стена  са издълбани  три ниши. В нишите са каптирани двата извора с три басейнчета, разположени в полуелипса и изградени от тухли. 

Третият извор е в средата и е оформен с полукръгъл свод, на който има надпис.

Надписът е издълбан върху лицевият свод над централния извор. Написан е с  гръцки букви и гласи: “На добър час! Тит Флавий Бейтюкент Есбенериос и неговата съпруга Клавдия Монтана направиха и посветиха извора на нимфите и Афродита.”

Трите извора са съединени с открит каменен улей, разположен край подпорната стена. Те се поддържат и свързват  от подземна система от глинени тръби. Предполага се, че освен трите извора с лечебна вода комплексът е включвал и няколко храма. 

Постройките били изградени около средата на ІІ в. от н. е и  са съществували до ІV в. от н. е.

Разкритата от археолозите източна сграда имала шест правоъгълни помещения, като централното завършвало на север с полукръгла екседра[3], която не се изявявала във външния обем на сградата. В нея е открит изработен ажурно от бял мрамор акротерий[4] с изображение на Нике-крилатата богиня на победата. Тя е стъпила върху главата на крилат сфинкс и в едната си ръка държи палмово клонче, а в другата венец.

Западната сграда се състои от две помещения, като по-голямото завършва с екседър на север.

Фасадата на светилището била  оформена с мраморна колонада от големи каменни блокове. Днес от нея са оцелели само основите.

Римската вила и нейния парк са проучвани през 2007 година. Тя била самостоятелна селищна структура, център на голямо земевладелско имение. То е включвало жилищата на собственика, жилища за прислугата, езически светилища, стопански постройки,  могилни, некрополи и други съоръжения.

Казват, че водата е лековита. Казват, че  тази вода  носи любов.

Любовта?!...Може би точно в нея е магията на водата, която поддържа живота и единствена може да победи камъка с ласките си и да превърне неговия шепотен глас в музика. Изворът на нимфите е свързан с любовта. С онази вечна любов на един мъж към една жена. С вечната и непреходна любов, не само с тази на Тит Клавдий към съпругата му Клавдия Монтана.

За това кой е Тит Флавий Бейтюкент Есбенериос има две версии.

В първата се казва, че той бил тракиец, който приел римско гражданство, след 30 годишна военна служба. По онези времена, ако един човек служи толкова дълго време на Римската империя, бива възнаграждаван със земя и пари, достатъчни да се издържа до края на дните си. Разказват, че Тит Флавий получил тази земя. В нея имало древен  скален извор, почитан от траките.  Предания разказвали, че на това място всяка нощ танцували неземно красиви нимфи. Хората вярвали, че изворчето е целебно. Жените отивали там да пият вода,  да заченат по-бързо и да родят по-лесно мъжки рожби.

Във втората версия се твърди, че Тит Флавий, бил местен романизиран тракиец, който заемал важен пост в провинция Тракия и е изградил комплекса за свои и на семейството си нужди.

От направените археологически проучвания е видно, че Тит Флавий е принадлежал към аристократичното съсловие на романизираното местно тракийско население.

Двете му имена - Бейтюкент Есбенериос, споменати в надписа, доказват тракийския му произход. По онези времена част от тракийската аристокрация  била използвана за засилване на римското влияние. Това ставало, като на тракийски аристократи се  давали статути на римски граждани и високи ръководни постове в органите на местното самоуправление на градове в провинцията. Богатството им се обезпечавало чрез контрола на земеделското производство на големи територии земи.

Най-близките антични градове до Каснаково са били Филипополис /Пловдив/, Августа Траяна /Стара Загора/ и Хадрианопол (Одрин, Турция). Границите между тези градове не са ясно установени в различните им периоди, затова е трудно да се определи категорично към кой античен град е принадлежало имението на Тит Флавий.

Единственото безспорно нещо е, че семейството на Тит Флавий е било сред богатите в областта. Доказателство за това са вложените изключително много средства за мраморната декорация на вилата и парка, в който са били разположени нимфеума с трите басейна, банята и амфитеатъра, както и откритите  бронзови предмети и статуетки. 

Истината, относно личността на Тит Флавий, каквато и да е тя, не е толкова важна.

Важното е, че изграденото от него светилище е било достъпно за населението.

Комплексът посветен на нимфите и Афродита е включвал стопански, жилищни и религиозни и светски сгради. Имало е амфитеатър, храм и помещение за пренощуване на поклонниците.

Не знаем дали пленен от красотата на мястото или впечатлен и омаян от преданията за танцът на нимфите и за лечебната сила на водата, дали единствено воден от любовта към съпругата си или в желанието си да запази старото тракийско светилище, Тит Флавий решава да издигне храм, посветен на нимфите и на богинята Афродита?!... 

Летописецът Ариан  през ІІ в. във „Витиниака” /История на Витиния/ разказва за тракийската нимфа Траке. Тя можела да омагьоса и да подлуди някой /както правят самодивите/, но можела и да лекува с билки и заклинания.

 Според гръцката митология нимфите са покровителки на природата. Те са повелителките на природните сили, които отговарят за растежа и изобилието в растителния и животински свят.

Разказват, че неземно красивите нимфи обитават пещерите и сенчестите места край изворите. Това били тайните места, където тъкали пурпурни платна и имали власт над лековитите води.

Култът към нимфите прониквал и бързо се разпространявал  в Тракия, след като римляните я завладяли. Светилищата на нимфите се разполагали извън големите градски центрове в пещери или на открито в близост до извори. На оброчните плочки нимфите били изобразявани, като три голи, танцуващи девойки. Поклонниците принасяли на нимфите дарове – животни, плодове, вино, мед и рози. 

Според митологията нимфите били земни и водни.

Сред земните нимфи са дриадите /нимфи на дърветата/, лимониадите /нимфи на ливадите/, хесперидите /нимфите, пазителки на дървото със златните ябълки/, напеите /нимфте на планинските долини/.

Водните нимфи обитавали моретата, реките и езерата. Неядите са нимфите на сладководните води, потоци, езера, реки. Нерейди са морските нимфи. Океанаиди са нимфите на океаните и плеяди са водните нимфи, дъщери на титана Атлант и океанидата Плейона.

Сред семейството на нимфите били и музите, сирените и менадите.

Афродита е гръцката богиня на любовта и красотата. Тя винаги се появявала, придружена от свитата си с диви зверове.

Една легенда разказва, че някъде около ІІІ в. от н.е. император Октавиан Август подарява на Тит Флавий, в знак на благодарност за 30 годишната му вярна служба, земя около Каснаково. В тази земя имало старо светилище и лечебен извор. Местните хора разказвали със страхопочитание за нощните танци на нимфите край извора. Съпругата на Тит Флавий - Клавдия Монтана вярно и дълго чакала своя съпруг. Именно поради тази причина, Тит решил да построи Храм на Афродита, Богинята на любовта в чест на съпругата си.

Когато започнало строителството на храма Тит сънувал сън. Странен и чуден бил този сън. Пред него се явила неземно красива нимфа, която му предлагала любовта си. На другия ден Флавий се чудел що за сън било това. Сънят се повтарял всяка нощ. Военачалникът започвал да отслабва. Бил замаян. Продължил строежа, въпреки това.

Най-накрая дошъл денят на откриването на светилището. Събрало се множеството.

Хората празнували и в миг неочаквано и ненадейно се появила нимфата от съня на Флавий. Тя била неземно красива. Всички ахнали, преклонили се пред красотата й и паднали на колене пред божественото създание. Само тракиецът останал прав. Нимфата стигнала до него и казала с прелестния си, неземен и изкусителен глас: „Ела при мен и аз ще те даря с неземна радост и безсмъртие. Ела при мен и ще станеш равен на боговете.”

Сърцето на каленият в битките воин трепнало. За миг той се поколебал, но сякаш събуден от сън, категорично промълвил:

„О, най-красива от красивите. Безкрайна е твоята щедрост, неизмерима е красотата ти, но аз оставам при жена си, която ме чака вярно и предано цели 30 години, докато аз воювах.”

Когато чула тези думи нимфата се вкаменила пред смаяните погледи на хората.

Казват, че дълги години каменната нимфа пазела храма и прославяла любовта.

юли 2012

---

[1] В превод от турски кладенецът на неверниците

[2] Светилище, посветено на нимфите. Обикновено се е изграждало до източници с вода. най-често е представлявало полукръгло здание с колонади. Обикновено нимфеумте са били на изграждани на повече от един етажа.

[3] Ниша, вдъбнатина в стената на сграда за поставяне на статуя или ваза

[4] Акротерият е архитектурен детайл, статуя. Намереният в „Светилището на нимфите” акротерий е изложен в централната експозиционна зала на НАИМ – БАН, гр. София