сряда, 30 май 2012 г.

Турско кафе, подсладено с българска история

Турско кафе, подсладено с българска история и още нещо...

/пътепис за едно пътуване до Одрин/

Камелия Мирчева

Автобусът тръгва от Стара Загора в 6.15 часа. Времето е мрачно и хладно за сезона. Пътуваме за Одрин. Групата се състои от 43 човека.

Семействата на повечето от тях са бежанци от Одринска и Беломорска Тракия.

За пръв път пътувам по тези места. Настроена съм патриотично и поглъщам с очи приказната гледка на раззеленената природа по пътя за Свиленград. Вокалната група на Тракийско дружество „Фере” запява тъжна песен.

Настроението ми се понижава с няколко градуса от гледката на разпилени боклуци край пътя и места превърнати в сметища.

Преглъщам гневните си мисли и се чудя на невероятният талант на българина да унищожава природата си.

Минаваме сравнително бързо турската граница и пристигаме в Одрин.

Първите ми впечатления са свързани с тесни улички и малки къщи, пред които седят не много добре облечени жени. Около тях притичват не много чисти дечица.

По улиците се движат жени със забрадки, облечени с шалвари. Всичко изглежда пъстроцветно и живописно.

Автобуса бавно пъпли по пътя към Българската гимназия в Одрин. Сградата впечатлява с огромните си размери. В момента се използва за приют.

В Одрин до 1913г. е имало две български гимназии - мъжка и девическа. Тогава в града са живели 2 500 българи, а в околните села още 40 000. Днес в Одрин живеят малко българи.Историята около построяването на гимназията е интересна и е свързана с именитият български възрожденец д-р Петър Берон, автор на „Рибният буквар. Той е роден в Котел и е завършил медицина в Мюнхен, но е практикувал професията си само няколко години. След 1839г. започва да се занимава с търговия. До тогава не е бил особено състоятелен човек (дори прочутия му буквар е издаден с чужди средства), но след това относително бързо забогатява и се отдава на научна дейност в Париж.

Не много известен е факта, че е издал към 25 тома научни съчинения. Основните му доходи обаче идват от един чифлик край Крайова, който той купува около 1840 г. Точно там е бил убит през 1871 г., при едно от честите си завръщания в Румъния. Убит е при нападение с цел грабеж. Д-р Берон оставя завещание, преработвано приживе от него няколко пъти, в което за попечители и изпълнители на волята си определя комитет начело с Евлоги Георгиев.

След смъртта му чифликът в Крайова е продаден и с основната част от средствата е построена Българската мъжка педагогическа гимназия в Одрин, наречена на негово име - "Д-р Петър Берон".

Народите, както и отделните хора си имат свои биографии, които са несъвместими, тъй като „биографията” на един народ се гради и измерва с хилядолетия и се нарича история. Но истинската история винаги е свързана с личностите, които я създават.

Тук, в Одрин пред сградата на гимназия „Д-р Петър Берон” си мислех за времето, личностите и историята. За всичко онова, което е изграждано продължително с много лишения, саможертва и ентусиазъм и за съвсем кратко е загубвано, вследствие на недомислие, глупост и алчност...

И там някъде по средата между великите идеалисти, власт имащите реалисти и политиките на монарси и правителства стои обикновения човечец, който няма големи идеи и планове, а желае само едно да има спокоен и сигурен живот за себе си и за децата си.

Днес в Одрин цари мила атмосфера. Тук съсед звучи топло и българският е по-лесно разбираем от английският.

Пътуваме към Българската църква “Св. Георги”.

Пред очите ми се разкрива пъстра гледка от долепени едно до друго магазинчета и продавачи застанали пред тях. По витрините има нареден апетитно изглеждащ хляб, стафиди, баклави, сиропирани баници и всякакви други вкусотии, предлагани на доста ниски цени.

Улиците са трудно проходими за автобус, но ако се движиш пеша можеш спокойно да чуваш звуците на каручки и файтони и гласовете на продавачите, които предлагат стоката си. Вървим из тясна, калдъръмена улички. Къщичките са предимно едноетажни, нисички, прилепнали една до друга и боядисани в различни цветове.

Българската църква „Свети Георги” се намира в североизточната част на града в квартал “Кайък”, махала “Барутлук”, която някога е била населена, предимно с българи.

Сега тук живее турско население.

Тесните и не дотам чисти улици ми създават известен дискомфорт. Имам чувството, че съм попаднала в някое забравено от бога място, на което времето е спряло в някакво далечно минало.

Това чувство изчезва, когато стигаме до църквата. Тя изглежда като чист и подреден оазис сред разрухата, която се шири наоколо.

Църквата е обновена и разположена в красиво подреден двор с алеи и цъфнали цветя

Отвътре е просторна, с висок таван, облицован с дърво. Стените са украсени с красиви икони.

Храмът е изграден през 1880г. Построен е със съдействието на тогавашния областен управител на Одрин Рауф паша и с разрешението на султан Хамид ІІ. Църквата е изградена на площ от 320 кв. м. като трикорабна базилика в стил, характерен за българското късно Възраждане.

Първоначално богослуженията са се извършвали на гръцки език, но в последствие под натиска на българската общественост в областта, започва да се служи на български .

На втория етаж на храма „Св. Георги“ е подредена експозицията „Делници и празници на българите в Одринска Тракия“, в която са съхранени исторически материали, традиционно българско облекло и много дарени икони. На третия етаж е библиотеката.

През последните години църквата е поддържана на доброволни начала от един от малкото потомствени българи Филип Чъкърък /1913-2006г/.

Неговият син е настоящият свещеник отец Александър, който през 2001 г. е ръкоположен за свещеник от Старозагорския митрополит Негово високопреосвещенство Галактион, а от началото на 2003 г. Вселенският патриарх – Негово Светейшество Вартоломей дава официално разрешение на отец Александър да служи в Одрин.

През 2001 г. е изготвен проект за реставрацията на черквата. Възстановеният храм е тържествено осветен на 9 май 2004г.

След като разглеждаме църквата тръгваме към българското гробище в Одрин.

Мястото е добре поддържано. В него се намира паметника на Филип Чакърък.. /на снимката/

Отново сме в автобуса и пътуваме към Одринската крепост. Тя е модернизирана от германски инженери в навечерието на Балканската война. Отбранителните съоръжения са били разположени на три позиции - предна, главна и тилна.

Точно когато се качваме към крепостта започна да вали дъжд.

Дъждовните капки се сливат с мислите ми. Пред очите ми се разкрива приказната гледка. Одрин е притихнал пред погледа ми.

Мисля си за това, че в историята на всеки народ има епохи, които са извор на гордост и самочувствие.

Вървяхме по пътя към крепостта, пред очите ми се простира града, а в главата ми се преплитат мисли и въпроси за войната и победата. За хилядолетията през който пълководци, стратези, военни историци и философи се стремили да разкрият най-голямата тайна на войната - тайната на победата.

За онази мистична и необяснима сила, която кара мъжете, който воюват да потискат най-силния инстинкт - волята за живот?

За онова велико и необяснимо тайнство, което предопределя изхода на боя и разделя хората на бойното поле на победители и победени?

Технология или идеология, религия или политика, корист или саможертва, любов или омраза, какво е нужно, за да се извоюва една победа? И какво е победата?!...Дали въобще е възможно в една битка действително да съществуват победители?!...

Одрин?!...Одрин се разстила пред погледа ми и пред този на статуята на Шукри паша .

Шокирана съм от гледната точка, през която се пречупва историята. На Шукри паша е издигнат паметник, а още по-странното е, че той остава като герой в турската военна история. Неразбираемо за мен е, че точно тук, на мястото където най - безславно капитулира е построен величествен мемориал. На това място, където българската армия побеждава 65 000 войска на Шукри паша?!...

Мислите ми се реят назад в през годините и спират в 1912 г.

Одринската епопея е забележителна и е останала не само в историята на българското военно изкуство с това, че тук за първи път във военната история на света е използван самолет за бойни действия, за първи път, български летци извършват разузнавателни полети и бомбардировки със самолет. И за първи път, жена извършва боен полет със самолет над неприятелски войски.

Превземането на Одрин е последният решителен удар срещу Османската империя, който довежда до края на Балканската война.

На 13 (26) март 1913 г. Одрин пада.

На 12 април е подписано примирие, а на 30 май 1913 г. Лондонският мирен договор. Българите владеят града само четири месеца.

Избухването на Междусъюзническата война и нейният неблагоприятен развой принуждава българската администрация внезапно да изостави Одрин без бой. Последните нейни представители напускат града с влак на сутринта на 22 юли 1913 г.

Стоя пред паметника на Шукри паша. Войничета с респект вдигат турското знаме и отдават почест.

Днес Одринската крепост е превърната в огромен мемориал – музей. Думите, с които авторите на комплекса се обръщат към поколенията са: “Стъпвайки по тази земя, вие знаете, че газите кръвта на вашите предци, на онези, които проляха последната си капка кръв, за да защитят турската държава”.

Вървя по тази земя, по лицето ми се стичат дъждовните капки, от близките гробища се чува протяжен плач на жена, а Одрин се простира през очите ми тихо, спокойно, невъзмутимо...

Българската църква “Св. св. Константин и Елена”.

Тя се намира в квартал „Абдурахман”, махала „Узункалдаръм” в югоизточната част на Одрин. През 1860 г. българите в Одрин се обединяват в дружество, наречено “Народно общество”. Купуват с парите завещани от родолюбивия българин - чорбаджи Найден, земя в квартал “Киришхане” за строеж на църква.

Мястото било в една от четирите български махали. През март 1869 г. полагат основите и до септември същата година храмът бил съграден от майстор Константин Казаков.

Застроената площ на храма е 550 кв.м. Освещаването станало през 1872 г. Църквата „Свети Константин и Елена” е трикорабна базилика с два реда колони и дървен таван. Изградена е от каменно-тухлена зидария, а в стените са били зазидани малки керамични гърненца за по-добра акустика. Седемдесет икони украсявали вътрешната част на храма.

Църквата е била импозантен храм, белег на времето, когато православните българите са били многобройна колония в Одрин.

В края на ХIX и началото на XX век те са населявали четири квартала. Имали са 4 църкви и 8 училища. По време на Руско-турската освободителна война храмът е подпален от източната страна и част от покрива е изгорял. За щастие иконостасът не е засегнат. През 1878г руското консулство в града отпуска значителни средства за обновяване и ремонт на сградата.

След Балканската война църквата е полуизоставена поради масовата изселническа вълна на българите от Одрин.

Храмът е бил действащ до средата на 40-те години на миналия век. За него се носят легенди, че някога тук български чорбаджии са закопали имането си. Поради това всичко наоколо е разкопавано и разровено от иманяри.

В двора на църквата е имало гробище, където били погребани загиналите в Балканската война български войници, сражавали се на източния бряг на река Тунджа.

При вдигане на схизмата през 1945 г., под натиск на Коминтерна, Българската църква се отказва от енориите си в Турция в полза на Патриаршията в Цариград.

Започва истинската разрухата на българските храмове в Одрин...

През април 2004 г. е извършено е архитектурно заснемане на съхранената част и цялостно проучване на църквата “Св. св. Константин и Елена”. След преговори между България и Турция реставрацията на храма започва на 3 март 2008 г. Църквата е възстановена в първоначалния си вид по архивни документи и стари снимки. Вътрешният интериор е изчистен, иконостасът е аскетичен от към декоративни елементи, но пребогат на икони - разположени в три реда. Общо 74 са възстановените по снимки икони от 30-те години на миналия век.

На 14 септември 2008 г. Кръстовден, множество открива възстановената със средства от българското правителство православна църква. Тържествена Света литургия отслужва Русенският митрополит Неофит.

Днес храмът в Одрин ежедневно е отворен и посреща посетители. Дворът е чист и подреден. Целият е в зеленина и цветя. В северната страна е изградена голяма красива беседка, а при входа на църквата, на специален постамент са окачени 3 камбани. Това е наложено от факта, че църквата няма камбанария. Най-голямата камбана тежи 152 кг. и е дар от народния певец Илия Луков и продуценска къща „Пирина”. Другите две са от Тракийското дружество в Стара Загора.

Над входа на църквата е поставена най-малката 40-килограмова камбана, вградена в двойна арка.

Вървя по улиците на Одрин. Тук всеки камък е история. Градът е основан от римския император Адриан на мястото на старо тракийско селище и първоначално се е наричал Адрианопол.

В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година е отразена статистиката на мъжкото население от 1873г. Там Адрианопол е посочен като град с 16 220 домакинства и 18 000 жители мюсюлмани, 10 000 жители българи, 16 000 гърци, 6 800 евреи, 5 200 арменци и 1 000 други, а според статистиката на професор Любомир Милетич през 1912 година в града живеят 634 семейства българи екзархисти, 1 016 семейства българи патриаршисти и унияти и 2 429 гръцки семейства.

Дъждът се засилва и решавам да изпия едно турско кафе докато превали. Кафето е силно и ароматно...

В главата ми се въртят разбъркани мисли, преплетени със спомени от уроците по история.

Мислите ми се реят назад през вековете...

Годината е 813 - обсадата на Одрин е част от войните на хан Крум срещу Византийската империя. Като главен град на тема Македония и седалище на епископия, в началото на IX век Одрин (Адрианопол) е едно от основните военно-административни и духовни средища във Византийска Тракия. Градът е стратегически важен заради разположението си на главните пътища, водещи от север и северозапад към византийската столица Константинопол. Използван е като сборен пункт и изходна база за византийските военни експедиции срещу България през 807 и 813 г.Наред със Сердика, Верея, Филипопол и Девелт, Одрин е една от големите крепости, които възпрепятстват настъплението на българите на юг от Стара планина. След разгрома и гибелта на византийския император Никифор I Геник в битката при Върбишкия проход тези крепости започват да падат една по една в ръцете на българите. На 22 юни 813 г., в битката при крепостта Версиникия, византийската армия търпи още едно тежко поражение. Непосредствено след тази победа кан Крум оставя брат си (чието име не се споменава в изворите) с част от армията да обсажда Одрин, а сам с останалите си войски настъпва към Константинопол и достига стените му на 17 юли.

Крумовият брат не успява да превземе крепостта, но блокира гарнизона ѝ и по този начин осигурява тила на българските войски, действащи срещу византийската столица.

След като преговорите за мир с император Лъв V Арменец се провалят заради неуспешно покушение срещу Крум, българският владетел превзема и опустошава много градове в Източна Тракия. На връщане от този поход Крум се присъединява към войските, обсаждащи Одрин. В атаките срещу града българите използват стенобойни машини. Въпреки това византийският гарнизон издържа на натиска и се предава едва след като изчерпва припасите си през есента на 813 г.

За да отслаби византийската власт в Тракия и да подготви условията за решително нападение срещу Константинопол, Крум изселва 10 000 от жителите на Одрин и околностите му във владенията си на север от Дунав. В града е наложена българска военна администрация начело с Крумовия брат.

С мирния договор, сключен през 814/815 г. от кан Омуртаг, Одрин е върнат в пределите на Византия.

914 година – Симеон превзема Одрин.

Годината е 1205, датата - 14 април. Води се битката при Адрианопол между българската армия водена от цар Калоян и кръстоносци от Латинската империя, начело с император Балдуин I.

На 12-13 април 1204 г. е превзета византийската столица Константинопол. Унищожени и ограбени са множество културни ценности — светини, мощи, чудотворни икони, ръкописи, архиви, утвари, произведения на изкуството, тонове злато и скъпоценности. Градът е опожарен, като изцяло се изпепелява 2/3 от него. Разгромена е столицата на православното християнство, която в продължение на девет века устоява на десетки обсади на друговерци.

През ранната пролет на 1205 г. градовете въстават, а император Балдуин тръгва от Константинопол да потуши бунта. Кръстоносците обсаждат Адрианопол на 29 март. Изпълнявайки съюзните си задължения, Калоян с войската си, която според Вилардуен била около 54 хиляди души, се разполага на 25 км североизточно от града. На 14 април граф Луи дьо Блоа и цялата рицарска армия попадат в поставения капан. Рицарите за разбити, а императорът им е пленен и отведен в Търново. Нанесен е тежък удар на младата Латинска империя.

Значимостта на победата е продиктувана от разбуления мит за непобедимата латинска армия, която само година преди сражението превзема столицата на Ромеите - Цариград. Латинската империя никога не се възстановява от удара, който понася от цар Калоян при Одрин на 14 април 1205 г. Унижението от пленяването на самия император и смъртта на най-способните предводители лишават в зародиш младата кръстоносна държава от възможността да наложи господството си в европейския югоизток. Както пише в летописа си един от кръстоносците, при Одрин “загина цветът на латинското рицарство”. Силният шок е предизвикан и от факта, че с изключение на Балдуин, българите не вземали пленници. Практиката на пленяването и откупуването срещу крупна сума била напълно нормална за Западна Европа, но Калоян не е спазвал подобни правила.

Малко известен и добре прикриван факт е, че антибългарският Ньойнски договор е бил подписан в замъка на граф дьо Ньой, загинал в битката при Одрин през 1205 г. При подписването на договора французите са заявили на българската делегация, че „най-после граф дьо Ньой беше отмъстен”.

Допивам кафето си , но дъждът не спира, а се засилва. Нямам чадър, но тъй като времето ми в града е ограничено решавам да не го губя повече.

Спомням си, че Одрин е превзет от османските турци през 1369 г. и служи за тяхна столица до падането на Цариград през 1453 г.

Когато вървя из града, имам чувството, че всички пътища тръгват или свършват около площада с джамиите. Тук постоянно се тълпят хора, както и на площада, където има фонтани и градина.

Одрин. Градът на двете реки, градът на мостовете, на лалетата и на джамиите.

Тук всяка улица говори с гласа на миналото, а по нея и сега се търкалят отдавна забравените у нас дървени колички - сергии, отрупани с плодове и зеленчуци, или крачи някой ефенди с тава баклавички на главата си.

Одрин е гостоприемен град. В тесните му каменисти улички има някакво очарование. Гласът на имама ми напомня за джамиите в града.

Едва ли ще ми остане време да разгледам всичките, но не бих могла да пропусна Селим джамия или Селимийе джамия.

Тя се издига величествено в центъра на града. Построена е от известния османски архитект Синан в периода 1568- 1575 г. Нейните 4 минарета са най-високите в Турция - 70,9 метра.

Преданието разказва, че основите на джамията трябвало да отлежават цяла година, за да станат по-здрави и неповторими. За целта щом били готови Синан веднага изчезнал, за да изпълни намерението си. Султанът през цялото това време бил бесен и искал да отсече главата му. Синан се върнал, след като изтекла годината и разкрил тайната.

Кой е знаменитият Синан? Османският архитект или както още е познат Коджа Мимар Синан ага е роден на 15 април 1489 г.

Починал на 17 юли 1588 г. в Истанбул. Работил е по времето на султаните Селим I, Сюлейман I, Селим II и Мурад III. Проектирал и построил огромен брой сгради. Според Синан Сюлеймание джамия в Одрин е неговият най-голям шедьовър и една от най-красивите сгради в Турция. Синан е на 85-годишна възраст, когато сградата била завършена. Централният й купол е с диаметър повече от 100 стъпки (30.48 м.) и височина 45.11 м. Поставен е върху осем пилона, вградени в стените, за да не нарушават вътрешното пространство. Външни подпори поддържат тежестта на 999 прозорци.

Легендата разказва как султан Селим II сметнал, че ако построят джамията с 1000 прозореца, ще го обявят за много алчен.

Синан прави революция със своите проектантски нововъведения, които заслужено нареждат джамията сред най-изумителните творения на ислямската архитектура. За първи път в историята на османската архитектура е построен купол с диаметър, идентичен с този на храма "Света София" в Истанбул.

Самият Синан твърди, че куполът е по-висок и по-голям от купола на черквата в Константинопол, въпреки че реално е с равен диаметър и с няколко метра по-нисък, премерен от равнището на земята. Това говори за амбицията на османските архитекти да построят сграда, равна на ненадминатата дълго време византийска катедрала.

Най-големият архитект-строител в историята на Османската империя, мимар Коджа Синан (1490-1588 г.) бил взет като момче за еничарин от християнско семейство. Според турската историография Синан бил роден в с. Аърнас, област Кайсери, в Мала Азия. Някои смятат, че произходът му е от с. Широка лъка в Родопите. Така е отбелязано в Българската енциклопедия на братя Данчови. Вероятно родителите му били изселени в Мала Азия, както много българи. Други твърдят, че е от гръцко семейство. Но през онази епоха и българи и гърци като православни християни били наричани "рум миллети" ( "гръцки народ").

Самият Синан в автобиографията си в стихове (той бил и талантлив поет) казва, че е бил взет за еничарин, но се отдал на строителство.

Неговото дело е огромно. Построил е повече от 400 джамии, медресета (училища), мостове, акведукти, керван-сараи, дворци, сгради за благотворителни и здравни заведения, гробници.

Негови неуспорими шедьоври си остават "Султан Селим джамия" в Одрин и джамията "Сюлеймание" в Цариград, в двора на която е погребан.

Възпят е в български народни песни като майстор Манол, строител на джамията "Султан Селим" в Одрин. В българския фолклор има предания, че Мимар Синан с рождено име Мехмед Синанов е помак родом от "Помашката махала" на с.Широка лъка, Смолянско, откъдето е взет да служи като еничар от Родопите.

Според други предания Майстор Манол (както се твърди, че е рожденото му име) в края на дните си литва от минарето на Султан Селим джамия. По-късно този мит се затвърждава в народното съзнание поради ролята, която изиграва българската военна авиация за превземането на Одрин през Балканската война.

В Турция има изобилна литература за Синан, главен архитект на Османската империя по времето на петима султани. Във всички трудове на турски историци върху неговия живот и творчество, се подчертава, че е бил взет за еничарин и че родителите му били християни.

Ислямизиран, той е бил включен в еничарския корпус. С встъпването си на султанския трон султан Селим Явуз наредил същата година да бъдат събирани момчета за еничари и от Мала Азия, а не само от балканските страни, както е било до тогава.

Авторите на "Подробна османска история" изрично отбелязват, че "няма никакви съмнения, че родителите на Синан са били християни".

Те посочват, че името Синан Ибн-и Абдулах е изписано на една от колоните на моста "Бююк чекмедже", построен от Синан, недалеч от Цариград. Абдулах означава раб божи, или син на Аллах, и се дава на ислямизирани християни-еничари като бащино име, за да забравят имената на бащите си, както и собственото си име.

Биографът на Синан Ибрахим Хакъ Кониалъ пише, че родителите и братът на Синан останали християни до края на живота си, но двамата сина на брат му били ислямизирани. В с. Агърнас и в три съседни села в област Кайсери (Мала Азия), Синан имал роднини-християни, които покровителствал и подпомагал.

Авторът на "Обяснителна хронология на османската история" Исмаил Хами Данишменд установява истинското, християнското име на бащата на Синан - Христо, умрял като християнин.

Турски историци и биографи на Синан цитират любопитно предание за българина Лалю, собственик на мястото, определено за построяването в Одрин на най-хубавата джамия в империята, която да носи името на султан Селим.

Лалю заплашил, че ще прокълне султана, ако му отнемат мястото. Много религиозният султан наредил да питат българина какво ще иска, за да отстъпи. Най-сетне Лалю се съгласил при условие, че и неговото име ще бъде изписано по някакъв начин на джамията. Така Синан изобразил на една от колоните на прочутата "Султан Селим джамия" в Одрин, смятана за негов шедьовър, лале със цвета надолу, за да означава "Инат Лалю".

Лале и на турски се произнася приблизително като на български - ляле, близко по звучене до Лалю.

Според друга легенда, мястото на което днес се извисява прочутата Селимийе джамия е било на еврейка, която е отглеждала лалета... И която дълго време е отказвала да продаде земята си за строеж на джамията, защото е имала много редки видове лалета...

Но след поредния отказ, за една нощ, всичките й цветя увехнали и еврейката приела това като знак от бог и тогава решила да продаде земята си, за да бъде построена най-голямата в Турция джамия - тази на султан Селим!...

В двора на джамията е поместен Музеят на турското и ислямското изкуство, колекция от оръжия и накити от древна Тракия, народни носии, килими и фина бродерия. Входът е свободен.

Много исках да посетя и една от сградите на Мурад II Мурадие, но не успях. Интересът ми към нея бе провокиран от това, че в миналото е била седалище на Танцуващите Дервиши.

През 1362 г. по времето на Мурат I Одрин попада в османски ръце. Тогава името му е променено на „Едирне”. От 1362г. до 1453 г. , т.е. до завладяването на Константинопол от Мехмет Фатих, Одрин бил столица на Османската империя.

През 1700 г. с население 350 000 жители, той е четвъртия по големина град в Европа след Истанбул, Париж и Лондон.

Днес Одрин е вторият по големина в т.нар. Европейска част на Турция. Благоприятното му географско разположение – точно до гръцката граница и близо до българската граница го превръща в “истинска врата към Турция” за туристите от Европа. Има население от 103 000 жители и като главен център на Източна Тракия се превръща в една особено атрактивна туристическа дестинация.

Вървя из улиците на града. Дъждът става все по-силен, но това не ме притеснява. Изпълнена с аромат на кафе, баклава и впечатления, щедро си купувам с български левове няколко сувенира от усмихнат и настойчив търговец, а той на чист български език ме изпраща с пожелания да ми е лек и спорен деня.

2009 г.

Пътеписът е част от книгата на Камелия Мирчева "Мост между световете"

© Автор: Камелия Мирчева

Мост между световете

Пътеписи

Първо издание, 2012

Издател: Арт клуб „Херос” Стара Загора

Корица, фотоколаж: Камелия Мирчева

За фотоколажа на корицата е използвана снимка на Йоана Банкова

вторник, 15 май 2012 г.

Vanitas vanitatum et omnia vanitas

Vanitas vanitatum...

/пътепис за едно пътуване до Состра/

Камелия Мирчева

Студеният декемврийски следобед ме кара да бързам.

Бързам, обхваната от някакво странно настроение. Бързам, като че ли за някакво странно пътуване назад във времето. Бързам и като че ли губя посоката на днешния ден. Странно?!... Днес търся бъдещето, чрез едно пътуване в миналото.

Интересно нещо са човешките усещания. Особено тези, породени в студен и мразовит ден, придружен със силен вятър и прехвърчащи снежинки.

Гледката е приказна и въпреки това за кой ли път съм склонна да се откажа от това пътуване. Мисълта за гореща чаша кафе пред запалена камина ме изкушава. Отхвърлям бързо изкушенията и продължаваме...

Пътуваме към ЛОМЕЦ. Селото се намира в долината на река Осъм. Разположено е на 12 км. северно от град Троян и на 28 км. южно от град Ловеч.

В него живеят около триста жители и едва ли щеше да се различава от което и да е селце в околността на Троян, ако в землището му не беше открита древноримската крепост Состра.

Думата „состра” се превежда от старогръцки като пояс, преграда, превръзка. А археологическите разкопки в местността и намерените в тях находки доказват, че крепостта е била укрепен военен лагер – римски кастел, по-късно получил статута на град.

Разказват, че на мястото, на което се намира село Ломец е имало каменоломна, от която са изваждани камъните за строежите на крайпътни станции и укрепления в Римската империя. Казват, че оттам идва и името на селището. Разказват...

Студът се засилва. Гледката на падащите снежинки опиянява с красотата си. Наоколо е бяло и приказно.

Заснеженият троянски балкан сякаш пречиства и ме отдалечава от реалността, в която досадно ме връщат новините по радиото. А те са пълни с безумствата на псевдогерои и управляващи и с махленските им скандали.

Спирам да мисля за тази реалност и се връщам назад във времето към една друга реалност, пълна със звъна на мечове и римски императори.

Картините на тази реалност превръщат усещанията ми във врата, която трябва да отворя. Днес мога да си позволя всичко. Мога да отварям и затварям всякакви врати. Мога дори да преминавам през тях. Днес мога дори да си поставя толкова голяма цел, чието реализиране да изуми дори мен самата.

Знам че точно днес мога всичко, което пожелая, защото снегът и студът ме карат да изпитвам една велика благодарност и радост, породена от обикновените неща – запалена печка, снежна приказка, чаша кафе, усмивка на хора, които обичам, хубава музика, разговор с приятели...

„...Мъдростта прави мъдрия по-силен от десет властника в един град...”

В главата ми започват да се въртят мисли от Еклисиаста, една от най-мъдрите книги на Библията. От много дълго време не бях се връщала към нейните текстове и все още незнам защо точно днес се случва това. Сигурно си има причина.

Винаги за всичко има причини. И те са провокирани от нещо, което човек трябва да преоткрие за себе си.

Търся причините и се опитвам се да подредя пъзела на мислите си. Винаги търся причините. Понякога търсенето е дълго и болезнено, друг път – леко, лесно и по-кратко. Търся причините, защото няма нищо случайно на тази земя и в този живот.

Опитвам се да уловя отговорите, но днес те ми се изплъзват и се стапят като огромните снежинки върху стъклата на колата.

Иска ми се да споделя мислите си, но се въздържам, тъй като още звучат в мен думите на сина ми, които изрече преди няколко години: „...Понякога може да стане много досадно и страшно уморително за някого да пътува с енциклопедия, даже, ако тя има образа и гласа на човек, когото обичаш и цениш?...”

И въпреки, че думите му тогава не бяха насочени към мен, винаги, когато пътуваме заедно се опитвам да бъда внимателна в това отношение, макар че категорично си давам сметка, че знанията ми са твърде ограничени и малки и на светлинни години разстояния от енциклопедичните.

Снежинките стават по-едри и по-бели. Красотата им ми носи покой. И там някъде в сърцето на покоя се връщам отново към Еклисиаста: „...Род прехожда, и род дохожда, а земята пребъдва довека... Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави - няма нищо ново под слънцето... Всички реки текат в морето, но морето се не препълня: те отново се връщат към онова място, отдето реки текат, за да текат пак...”

Мисля си за земите и за реките. За тази земя и за тази река. И за тези които са дохождали по земята и по реката.

Реката е Осъм. Траките я наричали НОЯ, римляните – АСАМУС, а гърците – ОСМОС.

Земите около Ломец са принадлежали на тракийското племе КРОБИЗИ.

Според едно сведение на Филарх, което се отнася към средата на ІІІ в. пр.н.е техният владетел – царят на кробизите Исант надминавал по разкош своите съвременници. И толкова. Много малко се знае за кробизите, живели в земите около Ломец. Като че ли един от малкото известни факти за тяхното присъствие тук си остава намерената от археолога Иван Христов през 2006 година бронзова тракийска маска, датирана около V-VІ век пр. Хр.

Кой са били кробизите?!... Земеделци и скотовъди или невероятни естети?!.. Хора, живели в къщи, изградени от кал и плет или прочути мъдреци, които са владеели тайните на времето?!... Фолклористите твърдят, че митът за Златното руно по някакъв начин е свързан с кробизите.

Дали е така можем само да гадаем.

„...Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави - няма нищо ново под слънцето... И видях, че предимството на мъдростта пред глупостта е тъкмо такова, каквото е предимството на светлината пред тъмнината: на мъдрия очите са в главата му, а глупавият ходи в тъмнина; но узнах, че една съдба ги всички постига...защото няма да помнят мъдрия вечно, както и глупавия; след време всичко ще бъде забравено, и, уви мъдрият умира тъй, както и глупавият...”

С тези мисли от Еклисиаста спираме пред вратите на крепостта Состра.

Тя е шестата пътна станция, разположена по продължението на античния път Виа Траяна, който е минавал през планината Хемус и е свързвал провинция Долна Мизия с Тракия. По цялото продължение на пътя – от Ескус до Филипополис, са изграждани множество пътни станции, селища, укрепления и наблюдателници.

Първите писмени сведения за крепостта датират в Пойтингеровата карта, която е изработена през ХІІІ век от неизвестен монах. Монахът направил копие на стара карта изработена през епохата на късната Римска империя. На нея са били обозначени пътищата и градовете познати на римляните от периода на късната античност и тя дава практическото описание на пътната мрежа, градовете, разстоянията и кръстопътищата в Римската империя.

Градовете и пътищата, които водят към тях остават. Понякога те са много по-вечни в сравнение с хората, които са ги построили.

Унгарският пътешественик Феликс Каниц, посетил тези земи през 1871 година пише:”"...Източно от селото Ломец попаднах на обширни руини от някакъв град. Близо до него, сред гъстата гора се намира "ключът" на този град - един стар кастел, който сигурно е охранявал горното течение на р. Осъм...".

Според неговите думи крепостта по онова време е стояла непокътната и на места е имала височина до два - три метра.

В първите десетилетия след Освобождението камъните от крепостта са били използвани като източник на материал за строителство на жилищни и стопански постройки в близките села. През пролетта на 1900 година са открити три мраморни ари с надписи. И въпреки, че откриването на надпис е най-високо ценената археологическа находка, тъй като тя освен, че е много рядка, дава и точни сведения за историята, през 40 на ХХ век площта на крепостта Соста е пресечена от насипа на жп линията Ловеч- Троян.

Размерите на крепостта са впечатляващи – имат формата на ромб, с дължина на стените 130 метра. На площ от 4 кв. км. в периода II-V в. на това място са съществували силно укрепен лагер (крепост), цивилни селища, сгради и некрополи.

Опитвам е да подредя фактите от археологическите находки.

Най - ранно датираните от тях са елинистични сребърни монети на Александър Велики и един златен пръстен с гема / вдълбан в полускъпоценен камък животински образ/ открити през 1931 г. при провеждане на изкопните дейности за прекарване на жп линията. По това време са намерени и 30 сребърни тетрадрахми, сечени на о-в Тасос.

И въпреки, че тези две монетни съкровища са единствените засега известни от Предримската епоха, с изключение на четирите броя бронзови монети, сечени в Маронея през II в. пр.Хр., намерени само на 100 метра западно от кастела Состра, жп линията е прекарана и открита с огромни почести през 1948 година.

Днес периодично се обсъждат огромните разходи по поддръжката й и липсата на печалби, но това е една друга история в основата, на която стоят много актуалните и днес въпроси за липсата на компетентност и качества на много хора във властта.

През 1998 г. в северната част на селището в пределите на Состра в меден съд са открити внушителен брой монети от времето на император Нерон и почти без прекъсване на всички следващи римски владетели до император Елагабал. Предполага се, че причините за укриването на това съкровище са свързани с първите готски нашествия в провинцията.

Мисля си за триумфа падението на императорите. Мисля си за съградените и разрушени от тях градове. За онези градове, издигнати върху пепелищата на унищоженият от тях предишен град. Градове и крепости, познали велики радости и велики страдания на човеците, живели в тях.

Градове и кастели, в който е пулсирал живот, изграден върху костите на други човешки същества. През времето и хилядолетията е без значение дали си бил император или поданик.

И императорите и поданиците могат да бъдат безкрайно щастливи и безгранично нещастни. Въпрос на избор и на гледна точка за смисъла на живота и приоритетите в него.

Мисля си за оня шеметен полет на духа, за раждането и смъртта, за любовта и омразата, за човешкото безумие и величие, подплътени с власт и за последиците от тях.

Мисля си за градовете, за императорите, поданиците и техните сенки и всичко отново се слива в думите на Свещеното писание:„...Суета на суетите, всичко е суета... Защото, кой знае, кое е добро за човека в живота, през всички дни на суетния му живот, които той прекарва като сянка? И кой ще каже на човека, какво ще бъде след него под слънцето?...”

На територията на крепостта се различават две кули, щаба на военната част, склад за жито, жилищната сграда на командващия офицер, жилищните сгради на военните, помещенията за отсядане на държавните куриери и чиновници, мястото за погребения и улици.

Крепостта е била и крайпътен комплекс със селище, разположено извън крепостните стени. Типично за ония времена при управлението на Римската империя било появата на укрепен военен център да доведе до създаването на селища, концентрирани около него. Там живеело населението, което се грижело за поддръжката на военния лагер, за прехраната на кохортата и за изработването на оръжията. В тези селища се развивала оживена търговска дейност и кипял живот.

В тези селища живеели поданиците на други поданици. Живели в сянката на императорите и владетелите си. Мисля си за тях. За ония обикновени хора, изживели живота си безмълвно в сянката на тези, които са решавали живота и съдбините им.

Точно тук, в центъра на крепостта Состра мислите ми отново се връщат към триумфите и залезите на императорите. И те се преплитат с живота на техните поданици и ме понасят към света, в който човек живее.

Към оня свят, който човек си сътворява от хилядолетия. Свят, който би трябвало да се променя към по-добро.

В миг проумявам, че ония светове, в които са живели императорите и днешния свят си приличат. И като че ли единственото ново под слънцето е техническата революция, а останалото е митология облечена в подходящи думи.

Защото и днес религиозни фанатици сеят смърт. Защото и днес знаещите и мъдрите не са героите на нашето време, а политиците владеят живота ни и в промеждутъка между лични амбиции, борба за власт, страсти и интриги, предателства, сблъсъци на сила и малодушие, обвинения и бягства от отговорност те са толкова изморени, че не им остава време да мислят за нещо друго освен за собствените си ползи и облаги. Комедията се превръща в трагедия, поради факта, че някои от тях въобще не са способни да мислят... И забравят. Забравят, че „...всичко отива на едно място: всичко е произлязло от пръст и всичко се връща в пръстта...”

Мисля си за преходността на човека и за непреходността на земята и на реките. Всичките ми мисли се завъртат в кръг и се събират в една точка от времето и в думите: „...Няма да помнят мъдрия вечно, както и глупавия; след време всичко ще бъде забравено, и, уви - и мъдрият умира тъй, както и глупавият...”

И въпреки това световете на мъдрите и на глупавите са два различни свята. Страшно е да живееш в света на глупеца, тъй като няма начин той да не те повлече след себе си.

Знам колко трудно е да опазиш душата си чиста и да си свършиш добре работата, когато те ръководи не мъдрец, а глупец. Усещала съм много пъти безнадеждност, породена от човешка глупост, облечена във власт и въпреки, че знам, че всичко е суета на суетите, не съм успявала да остана безучастна.

В този миг си спомням купищата пропиляно време в битки с човешката глупост и проумявам отново и отново, че тя е бездънна и безкрайна. Отново си напомням, че не мога да променя света, а само себе си и благодаря на Бог за огромният му подарък – мъдрите хора, с които се срещах в живота си.

Внезапно, в реда на тези мисли ме обзема едно безкрайно щастие от това, че днес съм тук, с хора които обичам. Щастлива съм, че стоя в средата на това древно място и изживявам миг на духовен катарзис от прозрението, че винаги всичко има смисъл, че едва ли бих могла да оценя човешката мъдрост, ако не се бях се срещала толкова пъти човешката глупост.

Давам си сметка, че всяка една среща ме е променяла, провокирала е мислите ми и всъщност е била подарък, който да ми помогне да направя своите собствени избори в даден момент от живота си.

Щастлива съм от това, че моят труд не ме уморява, а ми носи радост и удовлетворение и знам, че трябва да продължа напред, въпреки трудностите, изкушенията и изпитанията. Щастието е състояние на ума. Всичко е в начина на мислене и на възприемане на света. Когато човек открие своето вътрешно състояние на радост и хармония, той променя светоусещането си и светът се променя за него.

Всеки човек е способен да създава своята реалност и да я променя.

Няма никакъв начин да успееш да контролираш света. Не можеш да промениш хората в него. Не би могъл да влияеш дори на близките си, ако не си готов да променяш себе си и да изживяваш собствения си живот. А това става само ако си наясно какво искаш, ако си готов да направиш нужното, за да се случи желаното и да платиш цената – собствената си морална цена до която води личния избор.

През време на своето съществуване Состра е преминала през различни исторически етапи. Първият период е датиран между ІІ и ІІІ век.

Годината била 142 г. от н. е. Времето на управлението на римския император Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин Пий. За него се знае, че след смъртта на съпругата си е основал фонд за оказване помощ за издръжката на сираци и девойки от бедни семейства, че е подобрил положението на робите като е приравнил законодателно наказанието за убийството на такъв с това на свободен, намалил е данъците, не е преследвал християните, създал е сиропиталища.

Наричали го благочестив и възхвалявали времето на неговото управление, като златен век за Рим. Знае се още, че за Антонин Пий, който управлява Римската империя от 138 до 161 г. след н. е. Состра е важен охранителен форт, в който е разположена ІІ Матиакска кохорта.

Вторият период на историческият живот на Состра е свързан с римския император Галиен, за когото се твърди, че е роден в Августа Траяна /Стара Загора/.

Публий Лициний Галиен е 67 римски император. Той въвежда нов тип войски – мобилни конници и елитни части, подчинени направо на владетеля. Настанява в Состра, така наречената „червена кохорта”, която по своята същност е армейско подразделение на гарнизон в града. За него се знае, че е бил блестящ оратор, човек, увличащ се от изкуство, наука и философия и надарен с разностранни интереси и способности. Бил е много близък приятел с древногръцкият философ Плотин, който доразвива учението на Платон, в духовна космология, включваща субстанциите уникалност, интелигентност и душа.

Малко известен е факта, че въпреки приятелството и сходните идеи между императора и философа, когато Плотин поискал от Гален да му предостави един изоставен град, който да управлява, като приложи платоновите идеи за идеалното общество му било отказано. И защо ли?!...

Животът на императора се преобърнал след неговия неуспешен поход в Галия. Неограничената императорска власт не го е предпазила и едва ли е му е донесла много радост. През 268г. заговорници го убиват.

Преди да издъхне Галиен посочва за свой наследник на трона илирийският военачалник Клавдий ІІ, наречен по-късно Готски заради победата му над готите.

Най-голямата ирония на съдбата е, че точно той е организирал заговора за убийството на императора.

Стоя на мястото, на което са се извисявали върху пиедестали императорските статуи в кастела - принципията – щаба на войсковата част.

Принципията е била най-важната по значимост сграда в кастела и най- представителната. В нея са се съхранявали символите на римската власт и войска. Там са стояли знамето на частта, квартируваща във форта и статуята на действащи император.

Днес тук има копие на открития 1,70 м. висок и тежащ около тон и половина постамент, на който е била поставена статуята на император Галиен. Оригиналът е поставен пред Музей на занаятите в гр. Троян. От откритият при археологическите разкопки надпис става ясно, че императорският паметник е поставен в Состра по заповед на долномизийския управител Гай Юлии Виктор.

Заповедта и изсичането на надписа са изпълнени от военната част, чийто командир е претора Аврелий Домециан, командир на „кохортата на възвръщенците”, която се състояла от 1000 пехотинци. /Титлата претор според специалисти се приравнява към днешното офицерско звание полковник./

В процесът на археологическото проучване на крепостта са открити местата на четирите порти на кастела, разположени в средата на крепостните стени, които са се охранявали от кули, разположени при портите и по ъглите на укреплението.

Реставрирани и възстановени днес са главната източна порта, югоизточната кръгла кула и източната крепостна стена на крепостта.

„...Кой знае, кое е добро за човека през всички дни на суетния му живот?...И кой ще каже на човека, какво ще бъде след него под слънцето?...”

С тази мисъл пристъпвам към мястото, където се е намирал Хореумът- помещението, в което са се съхранявали оръжията и всички войскови принадлежности.

Удивлявам се на доброто състояние на стените и колоните. Чудя се на стоителните знания и умения притежавани от древните римляни.

Дори днес, при развитието на техниката и науката съвременния човек не може да даде отговор за съставките на така наречения римски хоросан, който е изключително здрава сплав.

Последният период от развитието на кастела започва след овладяване на кризата в империята при император Теодосий І и свършва с унищожаването на крепостта в края на V век.

Новият император?!...Неговото име е Флавий Теодосий. По негово нареждане са избити 7000 души, за да се потушат безредиците в Тесалоника /днешен Солун/.

Това негово деяние води до официалното му отлъчване от църквата, но тъй като императорът по-късно се покаял и то публично, отново бил приет в редовете на вярващите християни.

Църковните историци дори го нарекли ТЕОДОСИЙ ВЕЛИКИ, защото следвал твърда и последователна политика в подкрепа на християнството, като го обявил за единствена религия в Римската империя. Теодосий отменил Миланският едикт, година, който обявявал всички религии в империята за равноправни. Този едикт бил издаден през 313 година император Константин, когото също наричали Велики.

Теодосий извършил още едно „велико” дело - забранил провеждането на Олимпийските игри, тъй като според него те били езически. Това се случило през 393 г.

Преди смъртта си той разделил римската империя между синовете си на източна и западна.

Мисля си за римските императори, за техните легиони и военачалници и за великата заблуда, че някой може да бъде владетел на света. Мисля си и за днешните владетели и за техните заблуди.

Мисля си за света и за времето, което изтича през пръстите ми.

И въпреки, че: „...Всичко си има време и време има за всяка работа под небето:
има време да се родиш, и време да умреш; време да садиш, и време да скубеш насаденото,... има време да плачеш, и време да се смееш;... време да разхвърляш камъни, и време да събираш камъни;...време да търсиш, и време да губиш; има време да мълчиш, и време да говориш...Каквото е било, то е и сега, и каквото ще бъде, то е вече било..” аз в този миг нямам никакво време, тъй като идва пътническият влак Ловеч – Троян. Свирката му раздира тишината и дава знак, че времето ми в кастела е изтекло.

Бързам. Влакът бавно и величествено преминава през средата на крепостта.

Има нещо зрелищно и нелепо в това – римска крепост, разделена на две от жп линия, по която се движи пътнически влак в студен декемврийски ден.

В древен Рим, когато имало глад и недостиг на хляб пускали гладиаторите. Тълпата ревяла от опиянение и забравяла за глада. После на екзалтираната тълпа императорът раздавал малко хляб. Тя засищала глада си и и го възвеличавала. Суета на суетите, всичко е суета. Няма нищо ново под слънцето. „Хляб и зрелища”.

Зрелища около нас колкото щеш. Само, че днешните гладиатори карат бързи коли, носят скъпи костюми и воюват с други оръжия. Воюват задкулисно, чрез интриги, подкупи и покровителства. И създават реалност, в която има „...място за съд, а там - беззаконие; има ...място за правда, а там – неправда...”

Днешните гладиатори дори неосъзнават как императорите им ги пускат на тълпата.

Няма нищо ново под слънцето.

„Хляб и зрелища”, историческа амнезия, ирационално мислене, плюс малко драма и емоция и някакъв нов човек, подплътени с добра пиар реклама.

Това са съставките на властта и те предопределят великите житейски и човешки трагедии и комедии, а реалността е твърде прозаична – няма нищо ново под слънцето – само камъните остават вечни.

Реалността?!...Тя винаги е била въпрос на гледна точка и на управление.