ЛЕСИДРЕН, ЛЕСИДРЕН...
ГЕОРГИ ПАВЛОВ
Лесидрен се
намира в полите на Средна Стара планина. Селото е разположено на 420 м. надморска височина и е заобиколено от върховете Васильов
(1495м.), Стъргон (1425м.)
и Койнец (1155м.). Отдалечено е на 100 км. от
София, а най-близките градове са Ловеч, Троян и Тетевен.
През селото минава река Енча,
проток на река Калник, а на 5 км. се намира язовир „Сопот”. Той е четвъртият по
големина в България. Дълъг е 7 километра и е широк 2 километра.
Лесидрен...
Историята на селото датира още от времето на
траките. В околностите са открити предмети, датирани от неолита.
С траките е
свързана една легенда и една местност. Местността се казва „Губе” и през 1985
г. по инициатива на режисьора Въло Радев в нея е построен Творчески дом на
кинодейците.
А легендата?!...Тя
разказва, че в древни времена по тези места живели траки. Когато римският
легион, предвождан от Леседър, пристигнал тук, срещнал отпора на местното
тракийско население. То бранело земята
си, а може би и минералните извори и сребърните си рудници, търсени от завоевателите...
Легендата
разказва, че в битката си с римляните траките изчезнали внезапно, потънали
сякаш вдън земя, без да оставят каквато и да е
следа.
Дали
това е свързано с тайните входове на пещерите, които изобилстват по тези места,
можем само да гадаем. От траките са останали имената на няколко местности – „Фенац”,
„Озрен” и „Губе”, а от описаните през 1927г. в „Стари
селища и градища по реката на долина Вит” от Иван Велков няколко тракийски
могили днес няма следа.
Една друга легенда разказва, че старото има
на селото, Леседра е свързано с римския пълководец Леседър, който заселил
хората си по тези места след „изгубването” на траките.
За присъствието на римляните говорят
откритите в местността Нивишки дол римско гробище, останките от стар
римски път и Невишкото кале.
Предполага се,
че тук е било разположено римското селище Невишграда.
Предполага се,
че калето е служело за стражева кула и наблюдателница. Под връх Васильов се
намира гробница, която също е датирана
от римско време.
От
местността „Губе” се вижда връх „Койнец”.
Една
легенда разказва, че някога „живял овчар на име Койно. Качвал се на върха със
стадото си и искал да разбере какво има зад планините. Красив бил момъкът и
много женски сърца разбил, но не се влюбил в нито една мома. В стадото му имало
малко мъжко агънце. Грижил се за него Койно, обичал го. Само пред него споделял
мислите си и това, което го радвало и мъчело. Сляп бил Койно за шарените
премени на момите. На хорото не се хващал, все замислен ходел. Единствено там,
на върха бил щастлив. Там от високото виждал колко малък е света, в който се е
родил и израснал. Седял на скалата Койно. Било лято, тревата ухаела, гората
шумяла. Свечерявало се. Подвикнал на стадото. Звънците пеели уморено. И тогава
Койно чул да блее любимото му агънце, там някъде около скалата. Върнал се,
започнал да го търси. Подплашило нещо стадото. Затичали овцете и бутнали Койно.
Полетял той от скалата. За последен път погледнал света. И тревата пак ухаела така силно,
гората шумяла и само тъжно блеело
малкото агънце. Не намерили тялото на Койно. Но всяка пролет там, където
загинал разцъфтявали хиляди кокичета. Хората смятат, че Бог чрез тях връща
живота на овчаря, за да види отново любимата си скала. И нарекли в памет на
Койно върха Койнец.”[1]
Под
скалата на връх „Койнец” има пещера, а малко преди върха се намира Койнишкото
кале. Според някои това е било старо тракийско светилище.
Казват,
че между сегашните села Лесидрен и Кирчево е имало малко селище, наречено Биволарката.
Името му се свързва с това, че жителите му отглеждали биволи. Започналото през
ХVІІ век помохамеданчване принудило хората да напуснат селището. Една част от тях
се заселили в землището на Лесидрен, а другата в Помашка Лешница.
Една друга легенда разказва, че някога живял
леседренец, които отглеждал биволи. Незнайно как се родило едно биволче, и то
не какво да е, а със сребърни рога.
Пораснало красиво животно, за чудо и приказ.
Един ден стопанинът му забелязал, че го няма в стадото. Тръгнал да го търсил.
Търсил го три дни и три нощи. На четвъртия ден се качил на местността, наречена
по-късно „Бивола” и започнал да вика: „Бивола-а-а…, бивола-а-а…, нема ми
бивола-а-а…”
Чул го друг лесидренец, който пасял добитъка
си на връх „Койнец”.
Поогледал
се той и тъй като времето било много ясно погледа му стигнал чак до плевенския
пазар. Видял, че там продават добитък и рогчетата на биволчето блестяли от
слънцето.
Съобщил това на собственика на бивола със
сребърните рога. Качил се той на връх „Койнец”
и от там видял, че проблясват на пазара
рогата на неговото животно. Натъжил се, но нямало що да прави. Изведнъж ехото
понесло „Бивола-а-а…, бивола-а-а…” и от там останало и до днес името на
местността.
Дали така е
било или не, едва ли някои може да каже, но в картата на австрийския учен Карл
Паукер от ХVІІ век селото е отбелязано под името Лискора. В кондиките на
Гложенския манастир от 1852 година Лесидрен е отбелязано като „Леседри”.
В регистър за „джизие” от 1619 г. селото се
споменава, като Лесидере. А в Разпитите на Димитър Общи
пред Високата порта , в протокол от 10.12.1872 г. е споменато, като Лесура.
Настоящото име на селото Лесидрен се свърза и с наличието на много лески и дрянове в
околностите.
В Лесидренския
балкан има много красиви местности със странни имена, има и много легенди
свързани с тях.
Всяко лято,
когато съм в Лесдидрен вървя и по една
планинска пътека. По нея се качвам на „Кичера”.
Стигам на Зъбъ - високата скала над
селото и гледам залеза.
От това място
се вижда целият Лесидрен – площада, хората. Чува се глъч и шум от преминаващи
коли, наоколо ухае на прясно окосена трева.
От дете идвам
тук. Сядам на скалата, гледам селото и облаците. Рисувам картини и събирам
мислите си. Тук облаците приличат на хора, а залезите са безумно красиви. Само
тук облаците помнят и разказват…
Разказват
легенди. Прекрасни легенди, които знам от майка ми, а тя ги знае от нейната
баба. Легенди, разказвани от поколения наред в семейството ни.
Легендите?!...
Кичера била
млада и невероятно красива жена. Безумната й смелост предизвиквала възхищението
дори на най-непокорните балканджии. Косите й – били черни и дълги, а в очите й
горял огън. Бабите в селото казвали, че много хубост не е на добро и се
прекръствали, като молели Бог да я пази.
Живеели в тежки
робски времена. Било страшно време. Тя била единствената дъщеря на богат
българин. Имала бял кон, с който препускала на воля. Не знаела що е страх.
Вехнели и съхнели момците по нея, но тя летяла с белия си кон, вятърът развявал
косите й и дните ставали по светли от красотата й.
Тогава селото се казвало Леседра. То било все
така сгушено в планините и все така красиво, както и днес. Вековните букови
гори, чистите извори, Кичера и скалата над селото - това било богатството на
хората, които се грижели мирно и кротко за добитъка си. Те почитали Бога и му се
молели да отгледат в мир и сговор децата
и внуците си.
Не щеш ли в
селото дошъл новият бей. Бил купил имоти и къщи в съседното село. Казват, че не
бил лош човек, но имал син, от когото треперели дори камъните. Имало нещо в
погледа му, горял огън в сърцето му, властен човек бил, каквото си пожелаел -
го вземал. Не знаел що е милост и жал, като че ли в гърдите му, вместо сърце
имало камък.
Видял синът
на бея Кичера и се влюбил в нея. Едни
казват, че бил поразен от красотата й. Други разправят, че когато прелетяла с
белия си кон покрай него изпаднал в ярост:
-Доведете
гяурката – извикал той.
Хората
мълчали и никой не помръднал от мястото си. Тогава Кичера обърнала коня си и
застанала пред него. Погледнала го в очите и разбила сърцето му. Той я гледал
втренчено, после се изчервил и й махнал с ръка да си тръгва. Полудял синът на
бея, влюбил се. Изпратил баща си да поиска момата за снаха.
На българка
да се оказва такава чест не било прието в ония времена. Тръпнели хората в
селото. Баща й се поболял от мъка, извадил дълбоко закопаното хайдушко злато й
и предложил да бяга, да я скрие някъде на сигурно място.
- Аз от дома
си не бягам – отсякла момата и върнала сватовете.
Такова чудо
не било ставало в онова време. Една жена да не се покори. Можели да я отвлекат
и насила да я омъжат. Можели да направят каквото си поискат с нея. Можели,
защото тогава животът на хората принадлежал на по-силния, а по-силният бил
синът на бея.
Той не я
отвлякъл, но затворил църквата, опожарил нивите на хората, започнал да коли
роднините й.
Страх сковал селото.
Мъжете гледали навъсено и точели ножовете си, а жените плачели за децата си.
Тогава Кичера
пратила вест на сина на бея, че иска да го види.
Дошъл той пременен,
като за сватба.
-Ще стана
твоя жена – казала тя, но искам ти и баща ти да ми дадете дума, че земята,
която ще обиколя с коня си от изгрев до
заник слънце ще бъде свободна. Че по тази земя турчин няма да вилнее, да пали и
да убива…Тази земя ще остане за хората на Леседра и ще отвориш църквата.
Съгласил се
беят.
На другият
ден, още преди изгрев слънце, хората се събрали пред църквата. Жените плахо
гледали и тихо се молели.
Нетърпелив
бил бейският син.
Дошла и
Кичера. Облякла била сватбената си премяна. Била още по-красива. Политнала с
белия си кон. Препускала диво цял ден, без почивка, без отдих.
Следяла слънцето
и препускала. Без дъх било селото. Оставало още малко и цялото землище на
Леседра щяло да бъде свободно.
Но слънцето
бързало и вече залязвало. Тогава Кичера се спряла на „Зъбъ”, скалата над
селото. От нея се виждали къщите и хората долу. Спрял конят. Момата погледнала
селото, погледнала залязващото слънце и пришпорила коня право към пропастта.
Казват, че
конят политнал от скалата. Казват, че видели усмивката на момата. Казват, че
Бог спрял залеза, а слънцето прегърнало коня и Кичера и ги превърнало в облаци.
Онемели
седели хората на мегдана. Дълго мълчал и синът на бея. После си тръгнал
мълчаливо. Изпълнил дадената дума.
През вековното
робство Леседра била пощадена от пожари и кланета. Турчин, когато влезел в
селото, слизал от коня си и преминавал пеша.
А хората
нарекли на нейно име местността -
Кичера…
…Всяко лято се
завръщам в Лесидрен. Години наред вървя отново и отново по обраслата планинска
пътечка. Сядам на скалата и гледам залеза. Любувам се на облаците, слушам шума
на гората и подреждам мислите си.
Странно, но
защо ли, само тук мога да подредя представите и убежденията си. Тук мога
да мисля за подвига, за смелостта и
героизма, за саможертвата, за измеренията на любовта, за красотата, за силата
на дадената дума…
И когато съм много объркан, и когато се
съмнявам или колебая идвам тук.
Понякога като че ли чувам тропот на
копита и виждам препускащия бял кон и
Кичера.
После слизам в
Лесидрен.
Любувам се на
природата, радвам се на щъркеловото гнездо на центъра на селото и решавам дали
да прескоча с приятели до „Синия вир”, до язовир „Сопот” или просто да се
насладим на поредната приказна вечер в „Люспата”, едно от най-красивите заведения в
региона.
Няма коментари:
Публикуване на коментар