неделя, 22 юли 2012 г.

По белите улици на златния град


По белите улици на златния град
/пътепис за Златоград/
Камелия Мирчева

Това е една история за силата на човешкия дух, за храбростта, за подвига и неговото величие и за човешкото достойнство.
Това е история  за една невъзможна любов и за това как един човек се превръща в песен, а песента – в легенда.
Това е една приказка за белите улици и къщи на златния град, който в древни времена  се е наричал Беловидово, после  - Дъръ - дере, а след 1934 година – Златоград.


Казват, че името Даръ-Дере идвало от просен дол, заради просото, което се сеело  в района, но означава и „врата на водата и изобилието”, тъй като самият град е заселен по течението на две реки.

Градът има много древна история. В региона са открити следи  от древни рудници и монети от ІV и ІІІ век пр.н.е. В околностите му има тракийски и средновековни крепости.
Според турски регистри през  1516 г. в Дъръ-Дере живеели около 200 души -12 мюсюлмански и 28 християнски домакинства, а през 1590 г. 950 души – 38 мюсюлмански и 150 християнски домакинство. Цифрата 153 християнски домакинства е упомената и в „Регистъра на неверниците от вакъфите на Султан Мурат ІІ” през 1614г. След масовите потурчвания през втората половина на ХVІІ и началото на ХVІІІ в Даръ – Дере останали непотурчени само 38 къщи.
Тук, в Златоград преосмислям идеите си за вярата и за цената, която плащаш, за да останеш верен на себе си. 


Древна е историята на града.  В района са открити останки от тракийска крепост, датирана  от І в. пр.н.е. 
През Средновековието градът се е развивал, като рударско средище. Главният поминък на населението било занаятчийството и търговията. Земеделието и скотовъдството били в ограничени размери, поради планинският характер на региона. В по-високите места са се отглеждали просо, ечемик, овес  и ръж.

И въпреки това, за мен истинската история на Златния град, започва преди около 200 години, защото именно тогава в Дъръ дере се е родило  в Долната махала едно момче, което нарекли Дельо…

Когато пораснал същия този Дельо станал толкова известен, че песните за него се пеели не само в целите Родопи, но и в Беломорска Тракия,  Мизия и по долното течение на Марица. Запели се даже в Америка и това го превърнало в безсмъртна легенда.
На 20 август 1977 г. от космодрума Кейп Кенаверъл във Флорида са изстреляни американските междупланетни станции „Вояжър 1” и „Вояжър 2”.
На техният борд имало уникални технически прибори и част от България – една песен. Тя е записана на златната плоча  в посланието към извънземни цивилизации. В нпосланието били включени 27 мелодии и песни, избрани сред прослушаните 25  000 музикални творби.
Комисията  слушала дълго време за да избере тези 27 творби, които оформят културният възход на човечеството. Сред тях са „Прелюдия и фуга в до мажор” , „ Трета партида за соло цигулка”, „Бранденбургски концерт” на Бах, творби на Моцарт, Бетовен, Стравински, Луис Амстронг и една родопската песен. Песента за Делю.
Тя е предложена от Алън Ломък - директор на кантометричен проект при Колумбийския университет, а е записана през 1968г. на фолклорния събор в Копривщица от Етел Райм Мартин Кьонинг, директори в етнографския център в Ню Йорк.
Песента „Излел е Дельо хайдутин”, изпратена в космоса е изпълнена от Валя Балканска, в съпровод на гайдаря Димитър Петковски. 


Всъщност кой е Дельо хайдутин?!...Мит, легенда, невероятен човек или просто момчето, родено в Долната махала на Дъръ-Дере, което поиска да промени света.
Да промени един свят, в които не е било лесно да останеш българин. Един свят, които поставя граници между хората, които се обичат и обрича любовта в невъзможност.
Един свят, в който нямаш много голям избор между вярата, народността си, между живота и смъртта, мракът и светлината, истината и лъжата, доброто и злото, красивото и грозното. Нямаш голям избор, защото правилата се определят от по-силния...Един свят, страшен и кървав. Свят, който те превръща в машина за оцеляване. Свят, който дори след двеста години не се е променил кой знае колко.
И въпреки това винаги има смисъл да променяш света. Това доказва именно момчето Дельо, родено в Долната махала на Златния град Дъръ –дере.

Как  и защо момчето Дельо, родено в долната махала се превръща в Дельо Войвода?!
Семейството му било бедно. Препитавало се с чепкане и предене на вълна, багрене на аби и шаяци. Дельо имал три сестри.
По онези времена, когато едно момче поотраснело го пращали при „чужди” хора, „да пояде чужд хляб, да научи занаят и да получи закалка в живот”. 
Когато Дельо навършил 15 години, го изпратили в Енидже /днес Генисия, Ксантийско/ да учи занаят при вуйчо си, известен и уважаван абаджия.
Енидже бил по онова време един от големите търговски градове, занаятчийски и административен център. 

Работата идела отръки на Дельо и той много бързо напредвал в усвояването на занаята, но нещо все го теглело другаде – към игрите и състезанията, които си устройвали еничарите. В тези борби и състезания той показвал завидна ловкост и умения и често бил сред победителите. 
Дельо бил 18 годишен, когато едно заптие му зашлевило шамар, заради това, че минал покрай него наперено и не го поздравил. Честолюбив бил златоградчанина, съборил заптието в калта, обезоръжил го, предал незабавно оръжието му на излезлите пред дюкяните зяпачи и продължил по пътя си спокойно. Тази случка останала без сериозни последици за Дельо, именно заради застъпничеството на еничарите, с които се състезавал в устройваните от тях игри.

За живота от този период на Дельо се разказва  следната история. Било Велики петък и вуйчо му, докато затваряли дюкяна се закъхарил, че няма да може да иде на другия ден в черквата, тъй като не дошъл очаквания пратеник от Дъръ –Дере, който да му донесе чисти дрехи.
Още като чул тези думи Дельо се стрелнал по пътя към Златоград. През нощта потропал на вратата на вуйна си и я събудил. Докато тя опекла питка и приготвила дрехите, Дельо се видял с родителите и сестрите си и в тъмната нощ поел към  Енидже.
Сутринта пристигнал с все още топлата погача. Уплашил се вуйчото, добър човек бил той, но това не било подвластно на ума му, как Дельо за една нощ е минал пътя, който другите хора изминавали за два – три дена.
/Само за сведение на читателите, пътят от Енидже до Златоград е около 120 км., по преките пътеки около 80 км./


Поуплашил се вуйчото, сетил се, че такъв страх го хванало и когато се родил Дельо. Имало белег момчето, родило се с малка опашчица. А който бил белязан с този знак от него всичко можело да се очаква.  Та вуйчото след като не спал цяла нощ и много мислил какво да прави, на сутринта взел решение да каже на Дельо, че ще му плати двойно за досегашния труд, но да си търси друга работа.

Прибрал си Дельо парите, купил си нови дрехи и тръгнал за Златоград.
По пътя попаднал на засада от разбойници които му взели всичките 400 гроша. Взели му и новите дрехи и го оставили гол в гората, като му подхвърлили дрипите на един от разбойниците. Според народните предания, на този, който му взел парите Дельо казал:
„Халал да са ви парите, халал да са ви дрехите, но ако не ме убиете, добре ме запомнете”.
Дързостта му накарала единият да го попита защо им прави халал /подарява/ парите, когато те сами са си ги взели.
На тези думи Дельо отвърнал: „Ако знаех, че има занаят, като вашия нямаше да слугувам три години за 400 гроша”. Тръгнали си разбойниците. Дельо продължил по пътя си и не след дълго го срещнал един сувария. Сувариите били въоръжени турски конници, които служели на властта.
Престорил се Дельо на скитник, спрял суварията и го помолил за хляб. Седнали да похапнат, а Дельо все към пушката му гледал. Похвалил я, а поласканият собственик всичко му разказал за нея, как се пълни, как се стреля. Взел Дельо пушката му и станал хайдутин, т.е. свободен и въоръжен човек.
Прочул се със своята справедливост. Закрилял не само християните, но и мохамеданите от произвол и безчинства.

Не минало много време и беят на Караолан, Кюрт Ага изпратил писмо и 100 гроша на каймаканина в града. В писмото нареждал парите да бъдат дадени на роднините на Дельо, като знак на добри намерения, а те от своя страна да му предадат, че агата иска да го направи свой баш гавазин /телохранител/.
За тази случка и днес се пее песен. Според песента, когато Дельо пристигнал в широкия конашки двор, заптиета станали на крака. Поднесъл му каймаканина кафе, като на висок гост и му предал предложението на Кърт Ага. Като баш гавазин Дельо трябвало да организира охраната на дома на Агата, да ръководи стопанството му и да командва езидите /въоръжаната дружина на агата/. Това за ония времена било доста висок пост, който освен високата заплата носел и много други облаги. Дельо си помислил за това, че този пост може да помогне да се промени отношението към християните.
Каймакънинът се опитал да уреди въпроса и за любовта му към Гюлсоме ханъм, но Дельо категорично отклонил тази тема., като поставил и своето условие, да се прогонят кърджалийте от региона. Кърджалийте били грабителски, разбойнически банди, които мародерствали из региона.
А Дельовата любов била невъзможна. За ония свирепи времена любовта между християнин и мюсолманка било недопостимо своеволие, което се заплащало с живота. По тази причина любовта на Дельо и Гюлсюмие била предварително обречена. 


Това е версията на песента, но действително била доста по-прозаична. По пътя, Дельо обезоръжил заптието, завързал го и го завел при Кюрт ага, на когото обяснил, че е направил това, защото се страхувал за живота си. Агата проявил разбиране към даденото обяснения и заповядал да ударят 10 тояги за назидание на  заптието, не само затова, че немарливо изпълнявал задължението си и допуснало да го вържат, но и за това, че си е позволило да прояви неуважение към Дельо, човека, лично поканен и то писмено от Кюрт Ага.
След като предложението било направено съвсем официално, Дельо приел службата при агата, тъй като бил наясно, че тя ще му даде законното право да носи оръжие и реалната власт да подобри положението на онеправданите. Дельо не се поколебал да постави и своите условия, а те били сестрите му да не бъдат потурчвани и да му бъдат предоставени пълни права на анянин /турски областен управител, с правомощия да надзирава местната администрация/.
Кюрт ага се съгласил с тези условия и дори добавил, че ще нареди да се отворят християнските черкви. За работата си Дельо щял да получава 30 гроша на месец, храна, дрехи и безплатно жилище. Отчет за работата си щял да дава единствено на Кюрт ага.
Договорили се, тъй като и двамата имали един общ интерес – разчистването на разбойниците, които безпрепятствено шетали по пътищата.
Една друга легенда разказва, че за да демонстрира Дельо силата си пред хората, които ще ръководи, Кюрт ага го накарал да отсече главата на едно магаре. Дельо без да се замисли замахнал. Блеснала сабята му на слънцето, но главата на магарето не паднала. Закискали се аргатите и езидите, зарадвали се на провала му.
Дельо невъзмутимо ги погледнал, бавно вдигнал крак и с него докоснал хълбока на магарето. То паднало разсечено на две половини през гърба.
Поел службата и нещата потръгнали добре. Въвел Дельо ред и справедливост, като не правел разлика между християни и мюсюлмани. Но постепенно интересите на Курт ага и Дельо започнали да се разминават. Агата искал ред, но само дотолкова, колкото да има облага от него. Конфликтът назрял, след като синът на бея, нарекъл Дельо „гяур кьопек” /невернишко куче/.
Дельо наплескал момчето, а агата го извикал за обяснение. Дельо не отишъл веднага, а казал, че ще иде при агата, като се нахрани. Кипнал агата и заповядал да го арестуват. Дельо убил двама от пратениците за ареста му, беят размахал бялата кърпа за прекратяване на акцията. Слязъл агата при Дельо, поискал прошка и сключили примирие. Но това обтегнало още повече отношенията им. Не му харесвало на бея, че трябва да се съобразява с Дельо. Гневен и ядосан бил агата, затова предложил на Дельо да се оттегли от службата доброволно. Обещетил го щедро и му оставил тескерето /разрешителното/ и за напред да носи оръжие.
Върнал се нашия човек в Златоград. Проявил нечувана дързост, минал на кон през града. По ония времена не било разрешено на неверниците да яздят кон през населени места. Първият срещнал ги мюсюлманин имал право да ги свали от коня и да вземе за себе си добичето. Такива били законите през онези години.


Не минало много време и при Дельо дошли нови пратеници – викал го на служба Алемин бей от Кузаба. Беят му давал 50 гроша заплата, пълна власт над подчинените му, а от Дельо се искало да пази живота на бея и на семейството му.
Тръгнал за Кузаба нашия човек, но по пътя бил нападнат от разбойници. Набързо ликвидирал трима, а останалите завързал. Разбрал, че са хора на Кюрт ага. Ядосал се много. Тикнал в ръцете на вързаните хора торбата с главата на техния другар и я пратил армаган на бея с писмо, в което пишело: „Който върви против християните и не спазва обещанията си това го чака.”
В Кузаба Алемин бей го посрещнал доволен, че е разбил бандата на Кюрт ага.
Дельо обяснил, че ще приеме службата и че ще се бори с неправдите и накрая ще се ожени за жена, която е потурчена. Поставил и друго условия, той да си избира хората, с които да работи.  С всичко се ъгласил бея, само не и с Дельовата женитбата, тъй като тя била невъзможна.
  Докато беят и Дельо се договаряли дошъл ратай, които съобщил, че Кюрт ага е запалил бейовите кошари и е откраднал добитъка му. Хукнал Дельо, върнал добитъка и избил езидите[1] на Кюрт ага.
Личната въоръжена  гвардия на Кюрт ага била съставена от езиди  С нея се съобразявали не само местните феодали, но и държавната власт.
Справил се Дельо с разбойниците, изчистил част от пътищата от набезите им. Но Източните части, по южните склонове на планините на изток от Гюморджина, в Манастир, Сачанли, Чобанкьой, Доганнхисар и околностите все още положението било непосилно за християнското население. Успял Дельо да обучи въоръжени дружини, които да пазят пътищата и да бранят хората.
Установил контакти с игумени и монаси от Светогорските манастири, които обикаляли по тези места и уточнили съвместните си действия за възстановяване на разрушените църкви, параклиси и манастири.
Подвизавалият се по тези места десет години по-късно Капитан Петко войвода е считал себе си за последовател на Дельо хайдутин.
Поотдъхнал си народа, християните могли малко по-спокойно да изповядат вярата си, а мюсюлманите да говорят на майчиния си, български език. Поотдъхнал с народа и запял песни за Дельо. Поотдъхнал си народа, но не за дълго.
Османската империя са разпадала,  корупцията се засилвала и това довело до нова вълна от насилие. Противоречията се задълбочавали от новите конфликти и борба за власт и надмощия между аяните[2], агите и бейовете. Аяните  били управители на градове и райони с много голяма икономическа и политическа власт. Те произхождали от местата, които владеели, но трябвало да бъдат одобрявани от Високата порта.
В Даръдере пристигнал султански аскер, предвождан от бюлюкбашия[3], който се развилнял и се прочул с нечувано жесстокото си насилие.
Напуснал Дельо службата си при Алемин ага и заминал Призрен, Косово. Там събрал дружина от 100 арнаути[4] /българи християни и българи мюсюлмани/. Появата на хайдутите отклонила вниманието на бюлюкбашията, който вместо да гони местното население, се концентриал в преследване на хайдутите.
Хайдушкият лагер на Дельо се установил при старото светилище „Свети Константин”. Разпънал лагера си, така че отдалече да се вижда и на всеослушание казал условията си, че „ако иска бюлюкбашията  рахат /спокойствие/ да има и Делюо мирен да стой, християните да не  се барат и черквата им да е отворена”.
Дельо разпоредил на хайдутите си, облечени в чохените си дрехи да патрулират по оголените върхове, за да се виждат отдалече. А той самият слязъл в Дъръ - дере, придружен от 40 четници. Впечатлението било невероятно. Дързостта и смелостта на българина безгранична. Агите си пиели кафето пред пазарската джамия и когато видели Дельовата дружна станали прави и я поздравили.
И той ги поздравил и ясно и точно поставил условията си, които допълнил с това „и косъм да не пада от главата на Гюлсюме”.


Взел бюйлюклията да пелтечи, че провежда държавническата политика, на която е служител и че по-добре ще е Дельо сам да се предаде, за да се разберат.
Но това не станало. Дошъл още аскер. Дельо бил неуловим. Единственото слабо място било любовта му към Гюлсюме.  За ония времена тя била невъзможна. Гюлсюме не можела да се върне към християнството, никой нямало да го позволи, а Делюо не можел да прием мюсюлманството.  Според шериатър и според християнските канони този брак бил невъзможен. И въпреки това Дельо правел през целия си живот достояние твърдото си решение да се ожени за нея. Опитали се властниците да пречупят Гюлсюме, но тя не се поддала.

Вярвало  се е, че „Деля го куршум не фата, Деля го сабя не сече“. Така се пеело и в песента. Такъв човек можел да бъде убит само от куршум, излят от негово сребро. Мислили как да вземат сребро от Дельо. Мислили и измислили. Намерила се една продажна бабичка. Отишла тя при войводата и го излъгала, че отдолу иде аскер и помолила за хабера да й дадат някои грош.
Дал й Дельо една сребърна монета и тя е занесла на агите. Те стъкнали пъклен план. Обявили, че спират да преследват Дельо и християните, по нареждане на султана. Отишли в това време агите при Коста кюмюрджията и го накарали да направи куршума. Усетил той за кого е. Отишъл при Гюлсюме да я предупреди, да каже на Дельо, че му готвят капан. Като обезумяла тръгнала тя да го предупреди. Казала му, но Дельо не се стреснал и не повярвал, че някой ще дръзне да го нападне.

Не повярвал, но  се случило. Простреляли Дельо. Според преданието той издъхнал  в ръцете на Гюлсюме. Издъхнал великият Дельо хайдутин. Писнали зурлите и тъпаните. Обесили мъртвото му тялото на черницата до злощастната скала, на която бил прострелян. Научили за смъртта му Курт ага и Алемин бей и след три дни пристигнали в Дъръ-дере. Те заповядали незабавно тялото да бъде свалено и Дело да бъде погребан с почести. Нещо повече, възмутени от убийството на Дельо направил постъпки да се накажат виновните за смъртта му.
Едно предание разказва, че агите взели Дельовото тяло и самите те го погребали.
Убийството на Дельо хайдутин станало на Велики петък. Казват, че ка­мъкът, върху който паднал Дельо, бил пренесен в дво­ра на църквата „Св. Богородица".


Историята на живота на Дельо била записана. Книгата се съхранявала в  черквата„Успение Богородично” в Златоград, но била открадната и унищожена през време на борбата за църковно освобождение. Самата кражба била поръчана от Гръцкия владика, който много добре знаел, че ако няма памет, няма и народност. Цинцаринът /влахът/, който извършил кражбата, бил подложен на огромно презрение и изолация от цялото население на Златоград. Това го довело до такова отчаяние, че той направил опит за самоубийство, като скочил в един геран, но бил спасен, за да страда и да изкупи вината си.
Вървя по белите улици на златния град. Влизам в Църквата „Успение на Пресвета Богородица”, най-старият храм в града и една от най-старите църкви в Средните Родопи. Строителството е завършено през 1834, а още следващата година в стая построена в северната част на двора се премества и килийното училище, което до тогава се е намирало в Стоянковската къща. Казват, че въпреки трудностите храма бил построен за 40 дни.


Историята около построяването на църквата е много интересна. След Руско-турската война през 1828-1829 г. според клаузите от Одринския договор, султанът бил принуден да даде някои свободи на християнското население. Първенците на Даръдере отишли да измолят ферман от султана за стоежа на храма. Първата делегация била неуспешна. При второто ходене се получило уверение, че фермана ще бъде изготвен.След много ходения най-накрая фермана бил готов. В него се изисквало храмът да бъде вкопан 7 стъпки под земята, а оградата висока 1.80 м., за да няма никаква видимост, че зад нея има храм.


Мястото, на което е построен храма било християнско гробище. Една легенда разказва, че баба Мария, жената на Хаджи Данчо Колев сънувала сън. В него тя палела свещ на гробището, когато видял жена, облечена в черна дълга рокля и с ореол на главата да я доближава. Жената казала на баба Мария, че тук е бил нейния дом, но турците го разрушили и сега вече е дошло време на това място да се построи храм.


Когато баба Мария разказва съня си, ктиторите вземат решение да съградят на това място храма. Започнали да събират средства. Всички давали кой каквото може. И малко и голямо с включило с труд, събиране на камък и пясък. Първо построили оградата, за да не се вижда храма. Вградили камъните от стария храм, който бил разрушен около 1722 г. Денем майсторите градили, но на сутринта намирали строежа разрушен. Оставили хора през нощта да пазят  стоежа и когато дошли вандалите, те се надигнали като размятали наметалата си и издавали викове. Единият от вандалите загинал от страх, а другите били убити. Това затруднило строежа. Наложило се отново да се позабавят нещата. Храмът бил покрит с каменни плочи. Иконите и олтара са създадени  през периода 1834-1859 г., като една част от тях, както и архива на църквата са унищожени през 1913 г. от развилнелия се башибузук. През 1834 г. в Деръ-дере пристигнал Захари Зограф, които изографисал храмовата икона „Успение Богородично”. Неговите ученици също направили няколко икони.
В храма има много стари икони, крити по домовете и след построяването на храма донесени в него.
Другата църква в града е "Свети Георги Победоносец".
Надписът в черквата гласи, че храмът е построен през 1871 г. в чест на Свети Великомъченик Георги с общи усилия на хората от града. Храмовата икона на Свети Георги е изписана от Нестор, иконописец от Дебърската школа В храма има две чудотворни икони „Света Богородица Ватопедска” и „Света Богородица Скоропослушница” /т.е. бързо чуваща молитвите/. На друга от иконите пише, че през 1877 г. част от мощите на Света Петка, Свети Модесий и Свети Харалампий са били положени в олтара на храма “Свети Георги” в Златоград. 

В двора на църквата се намира и построеното с обществени средства и труд Взаимно училище. В него се помещава музейната сбирка “Просветното дело в Средните Родопи”. 


Една легенда разказва, че когато започнал строежа на църквата, камъните се вадели от кариерата на един, прославил се с лошотията си турчин. Той забранил да се вземат камъни за градежа на черквата. Тогава Свети Георги му се явил на сън и го убедил да не пречи на строежа и не само това, но и да дари едно теле курбан при освещаването на храма. Какво са си говорили Свети Георги и турчина не можем само да гадаем, но факт е, че и храма бил изграден и телето за курбана подсигурено. 



Вървя по белите улици на Златния град и си мисля за любовта, за живота и смъртта и за човешките дела. С тези си мисли влизам в Етнографския комплекс. Това е първият и единствен до този момент частен етнографски комплекс. Построен е от инженер Александър Митушев и е открит през 2001 година.
Усещането е невероятно. Влизаш в един музей на открито и се разхожаш из града, такъв, какъвто е бил преди повече от сто години. 


Историко-етнографската експозиция се помещава в къщата, принадлежала някога на заможни производител на аби и търговец на тютюн – Александър Чанов.

Обикалям деветте занаятчийските работилници – терзийска, гайтанджийска, сарачка, златарска, ножарска, грънчарска, медникарска, тъкаческа и се радвам на красотата. Изумява ме това колко красота могат да създадат човешките ръце.


Трите действащи водни съоръжения във Вунцовата воденица са уникални и впечатляващи.
Валявица е използвана в миналото за овалване и степване на халища, изработени от козина, но тя е и своебразна перална машина.
Тепавицата е изпълнявала основна роля в производството на аба и шаяк, а в караджейката се е мелило брашно.


Вървя по каменните улички на Златния град. Радвам се на белите къщи, на кръглите комини и прохладните чардаци.
Подслаждам духовното си преживяване с едно въртяно на горещ пясък кафе, придружено със златоградска баклава и знам, че отново ще се върна.

18.09.2010







.


[1] Езидите са част от  кюрдския народ и са членове на религиозна секта, която не била приела мюсюлманската вяра, а си останала последовател на Заратуста. Основателят на религията на езидите бил шейх Ади / 1074 – 1164/. Езидите вярвали в единни Бог – създател на света и отлъчения от него, изпаднал в немилост ангел, Таус-Мелек. Шейхът бил завещал на езидите религиозен кодекс „Книга на откровението” и „Черна книга”.
[2] Аянин - титла в Османската империя - първенец, влиятелен гражданин, управител на града и околностите му. Избира се от местинте първенци мохамедани. Впоследствие и особено през 18 век аяните придобили голяма икономическа и политическа мощ и борбите им за повече власт станали причина за продължителни размирици, обхванали цялата втора половина на столетието.
[3] Бюлюкбашия – командир на войскови отряд.
[4] арнаутите били въоръжени мъже, които се противопоставяли на централната власт и нейните безчинства

2 коментара:

  1. Един интересен исторически разказ за личността на Делю, войводата който не се страхува от турците и който помага на бедните и онеправданите. Разказана по този начин историята на Делю, се явява една историческа легенда, която се е предавала от уста на уста за да се запази за идните поколения.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Дельо войвода е бил невероятна личност.Благодаря Ви, Румене за коментара.

      Изтриване