петък, 24 май 2013 г.

ВРАТАТА НА ВРЕМЕТО



ВРАТАТА НА ВРЕМЕТО
/Пътепис за Богородична стъпка/
Камелия Мирчева

Днес пътувам в търсене на отговор на множество въпроси, свързани с вярата и чудесата. Питам се доколко знаменията и истинската вяра могат да докоснат динамичният живот на съвременния човек?!...
 Съществуват ли места, на които започва всичко?! Има ли такива места, заредени с чиста енергия, която ги превръща в инкубатор на чудеса. Има  места, които се превръщат в мост между световете и своеобразна врата на времето, която отразява човешката вяра?!...


Пътувам и в главата ми се въртят факти, свързани с чудесата.
Годината била 1858. В местността Лурд, скътана в подножието на Пиринеите в Югозападна Франция едно 14 годишно момиче започнало да разказва, че е видяло Дева Мария в бяло, която му показала точното място, на което да се копае, за да се открие целебен лечебен извор. 

Пътувам и си мисля за това, че съвременният свят е твърде динамичен и материален и повечето хора са уморени от това. И парадоксът е в това, че именно на най-големите материалисти са нужни чудеса, за да повярват в тях.
Мисля си за чудесата, знаменията и изцеленията. 

Светът знае за хиляди необичайни случай на изцеление, оставащи необясними за медицината. Някои свързват това с така нареченият фактор Х, който отключва нещо в човека и му помага да се справи с неизлечимата болест. Древните египтяни са наричали енергията, която лекува „Ка”, китайците й дали името „Чи”, а индусите „Прана”.
Според техните вярвания на практика тялото само се лекува, а жизнената енергия, съзнателно или несъзнателно насочва и засилва имунната защита, която преборва болестта.
Много специалисти смятат, че силен и важен е така наречения емотивен фактор, при който решаващото за оздравяването на болният е обичта, подкрепата и средата, в която той живее. Други хора отдават изцелението си на вярата и на молитвите и на отключването на лечебна сила при посещението на свято място.

Светите места?!...Сред многото знайни и незнайни свети места, пръснати по цялата българска земя има едно свещено място, в което човек може да намери утеха в скръбта си, да получи надежда и упование и да преоткрие радостта в живота си след преживяната мъка. Богородичната стъпка за вярващите е Божествен дар, а за колебаещите се във вярата – Космически подарък, а за невярващите късче прекрасна природа, след която можеш да пречиш сърцето и душата си.

Пътувам и си мисля за пътищата на вярата, на късмета и изцелението. Мисля си за това, което превръща събрана в една стъпка вода в лековита и за силата и енергията, с която може да те  зареди дадено място…

Богородичната стъпка се намира на 14 км. от Стара Загора, в западната част на Сърнена гора, в близост до Старозагорските минерални бани, обявени през 1967 г. за курортен комплекс. 
Старозагорските бани, мистика, реалност или просто евтино купени хотели, превърнати в скъпи спа центрове?!...
Митове, легенди, чудо, въпрос на вяра  или просто бизнес?! Това са въпросите, на които най-често търси отговор съвременния човек.
За мен лично тези въпроси пораждат нови въпроси, при които еднозначен отговор няма…Има неща, които не могат да се впишат в ограничеността на човешкия ум и това ги прави недостъпни. Има неща, които просто можеш да почувстваш, ако си готов за това.
А разбирането?!...Разбирането може да стане само, ако успееш да излезеш от рамката на рационално и видимото. То може да се случи само, ако отключиш сърцето си за радостта от живота.

Днес пътувам към едно свято място, към една легенда и към едно чудо.
Пътувам с отключено сърце. Дишам свободата си и вярвам в чудеса. Защото знам, че чудесата съществуват навсякъде около нас.
Днес пътувам към една стъпка в скала и към един каменен саркофаг от ІІ век пр. н. е. Каменен саркофаг, уникален не само поради своята древност и изработка, а и заради легендата, че в него Света Богородица е изкъпала младенеца, когато се явила по тези места.

Понякога се лутам между истините, митовете и легендите. Понякога искам да усетя границите между мистичното и реалното. Понякога, но не и днес.
Днес просто вярвам в чудеса и не се нуждая от рационални и логични обяснения.

Селището Старозагорски  минерални бани е възникнало през V в.пр.н.е.
Първо се заселили траките, вероятно привлечени от топлите, лековити, минерални извори. Освен изворите траките открили и медната руда. Те били вещи в добиването й и  това  се е превърнало в основният им поминък.
Археологически находки са намерени на около 1 км. от землището на Старозагорските бани  /близо и до с. Сулица и са датирани на повече от 6500 – 7000 години/.
През 1969-1974г. българо-съветска експедиция прави проучване в местността „Мечи кладенец”/Аирбунар/. Експедицията открива шест рудника, в които са намерени  400 медни оръдия. Това са най-древните халколитни медни рудници на най-старата европейска металургия.
Датировката е направена с радиовъглероден анализ, който показва точната възраст на рудниците - 5568 години. Находището в Аирбунарския рудник се простира от изток на запад в продължение на 1,5 км., като ширината му варира от половин до пет километра.
Рудата е полиметална и съдържа мед, цинк, олово и др. На много места тя е на повърхността във вид на окислени медни минерали мелахит и рядко азурит. Има мнения, че медното находище е експлоатирано още от ІІ в. пр. н. е.
В единият от насипите са открити и стенни мазилки, което води до предположението, че там е съществувало селище, в което са живеели работещите в мините.
Отначало медната руда била изгребвана от повърхността, но след нейното изчерпване били прокопани наклонени изкопи с дълбочина от 13 до 18 метра, а някои достигали до 28 метра. Специалистите, изследвали находището твърдят, че  то е било нагрявано с огромни огньове, след което е било заливано с вода.
В появилите се пукнатини са забивани дървени клинове, чрез които са изкъртвани парчетата руда. Рудата се е леела в землени форми, а разтопеният метал се е изливал в специални калъпи за клинове, брадви, сечива и оръжия.
Как древните хора са достигали до необходимата температура за топенето на рудата днес можем само да гадаем?!...
Не може да бъде даден отговор и на въпроса, защо след окончателното добиване на рудата в Аирбунар мината е била затрупана. Няма логично обяснение за това,  като се има предвид, че за затрупването й се е  изисквало изключително много труд.

Може би това е свързано с тайни ритуали?!... Траките са вярвали, че пещерите и златото са част от елементите, които свързват човека и Бога. За тях пещерата е пътят към другия свят, а златото е дар към Бога. 
И именно в този аспект всички дейности, свързани с добива и обработката на металите, както и астрономическите наблюдения при траките са имали дълбоко религиозен характер. Те са били придружавани от сложни ритуални практики.

След траките по тези земи дошли римляните. Те построили при минералния извор на Старозагорските бани, върху площ от 2500 кв. м. баня, която просъществувала 12 века. Казват, че именно тук са се възстановявали и лекували тежките си рани войниците от римските легиони, разположени в околността.
После, по време на турското робство през далечната 1673 г. жената на турския валия посетила селището. Тя харесала местността и водата и построила женската баня, която съществува и днес.
Сто години по-късно построили и мъжката баня. През 1974 г. обединили двете бани в общ комплекс.
Температурата на минералният извор в Старозагорските бани е около 40 градуса, а дебитът около 12 литра в секунда. Минералната вода оказва лечебно действие върху опорно-двигателния апарат, бъбречни, гинекологични и стомашно- чревни заболявания.

На около километър в посока северозапад от Старозагорските бани се намира „Богородичната стъпка”, едно много специално място, обвито с мистика, чудеса, митове  и предания.

Древни легенди разказват, че тук преди много, много години е имало древно тракийско светилище, посветено на Богинята Майка.
Великата Богиня – Майка въплъщавала идеята за плодородието и многообразието на света. За траките тя е покровителка на хората и на човешкия род. Тя е пазителката на домашното огнище. Първоначално, според траките, Великата Богиня - Майка се възпроизвеждала сама и така се е самозародил света.
После се появило Слънцето, нейното божествено дете, с което тя влиза в свещен брак, за да положи началото на нов цикъл чрез раждането на новия син.

Богинята-Майка в тракийските вярвания е господарка над всичко и на всички. Тя е всеобемна и всемогъща сила, която определя ритъма на живота. Тя има многобройни лица и имена. Тя е господарка на хората, на горите и на планините. Тя олицетворява Космоса и Земята. Тя е свещения кръговрат на зачатието, раждането и смъртта.
Обредите свързани с нейното почитане са били свързани с определени ритуали и музика.

Мисля си за Богинята Майка, почитана от траките и се чудя как човечеството днес все още пропуска да проумее простичката истина, че ако жената в едно общество, независимо кое е то е щастлива, то нейното щастие се предава на децата и семейството й и това се имплицира в техния по-добър живот.
Ако направите една жена нещастна и я поставите я в  безизходно положение, то тя по един или друг начин, в повечето случаи несъзнателно ще предаде своето нещастие и на децата си  на семейството си.
Много трудно, да не кажа, че е почти  невъзможно едно нещастно дете да се превърне в щастлив възрастен. Мъдри и проспериращи са единствено тези общества, които ценят и уважават жената, защото само тя може да роди, да отгледа и да възпита  живот.

С тези си мисли наближавам „Богородичната стъпка”. В близост до това място траките са изработвали каменни саркофази, такива,  като намерените в гробниците на тракийките вождове в Розовата долина. За това се съди по повредения и неизползван по предназначение капак на саркофаг, който и днес може да се види  тук.



В близост до саркофага е скалата. В нея има вдлъбнатина, която наподобява стъпка. Тя и в най-горещите дни е пълна с вода. 

Една от легендите разказва, че в древни времена край скалата минали римляни, които измъчвали християнин. Той мъжествено издържал на мъките и болките.
Физическите му сили били към края, но вярата му била непоколебима. И когато за пореден път римляните поругавали вярата му, в небето внезапно  блеснала гръмотевица и се явила Света Богородица. Тя се спуснала от небето с младенеца в ръце и стъпила върху скалата. Там се образувало вдлъбнатина с формата на стъпка.
Стъпката  се напълнила с вода, в която Богородица изкъпала младенеца. Шокирани от чудото римляните приели христовата вяра.
В скалата се е оформила малка и много тясна пътека, която водела до Стъпката. Според поверието  само  тези, които нямат грехове могат да преминат успешно през нея и да стигнат до стъпката на Богородица. 


Хората вярват в святостта на това място и в неговите лечебни сили. В близост до стъпката има дърво, на което са вързани различни парцалчета. Това е свързано с традицията и вярванията, че болният човек се освобождава от болестта си, като я „завързва” на дървото.

Една друга легенда разказва, че „стъпката” е оставена от крака на Крали Марко, който минал по тези места. През известен период от време мястото се е наричало „Стъпката на Крали Марко”. 
                             
Казват, че тук, на това място  са пренощували и монасите, които пренасяли мощите на Свети Иван Рилски.
Въпреки разказите на много хора за святото място, то било известно само на малцина, които идвали да потърсят избавление от болестите си. 

До скалата водела само малка и тясна пътека. Това е било така до 2002 година, когато местният жител Нейчо Нейчов сънува серия от странни сънища, в които му се явява Света Богородица и му посочва мястото, на което трябва да се построи параклиса.
През 2003 г. в местността „Богородичната стъпка” със събрани от дарения средства и с доброволен труд е изграден параклисът „Рождество Богородично”. 




Проектът е на арх. Веселин Беров. Стенописите са направени от Мария Минева и Радостина Павлова. Металният иконостас е дарен от старозагорския майстор Божидар Димитров.
Храмът е осветен от Негово Високо Преосвещенство Старозагорски Митрополит Галактион на 22 септември 2003 г.  



Със съдействието на екоорганизации, граждански сдружения, туристическо дружество "Сърнена гора" и кметството на Старозагорските минерални бани в околността на  „Богородичната стъпка” са засадени 250 иглолистни дръвчета. Направен е път, беседки и заслони за туристи.


Твърде често съвременният българин, обременен от разчертаните си дни, забързан и уморен, озлобен и обезверен спира да чува  гласа на околните.
Спира да чува и да разбира думите на хората, които обича и които го обичат. Спира да чува дори собствения си глас. Спира да бъде толерантен към тези, които не разбира.
А и как ли би могъл да разбере другите, когато в повечето случаи не разбира дори себе си?!... 

Съвременният човек губи вярата си в добро, честност и справедливост. Превръща истината в ненужно понятие, забравя да обича и себе си, и другите?!...
 Съвременният човек, заключва сърцето си и затрупан с вещи препуска в гонене и стремеж за придобиване и владеене на колкото се може повече материални неща.
И някъде по време на този шеметен бяг, той  загубва душата си, загубва вярата си, загубва себе си.  
Спира да вярва в любовта, в състраданието, в смирението, в прошката.
Спира да обича и загубва умението си да позволи да бъде обичан.
Заключва се в безверието и самотата си и потъва в личното си  нещастие.
И най-страшното е в тези случаи е, че потънал в апатия и самосъжаление, той не желае нито да се променя, нито да мисли. Просто си стои, потънал в някакво собствено безвремие и си търси причини и виновници за всичко. 


И докато се гневи на тези, които си е решил, че са виновни и отговорни за собствения му живот се превръща се в съдник на света.
Съдник, който не осъзнава, че присъдите му към другите са породени единствено от собствената му самота. Самота, жестока и страшна.
Самота,  която блокира мисленето му. Самота, която му пречи да  проумее, че няма знание и развитие без вяра и няма вяра без знание.
Голяма част от съвременните хора желаят да получат всичко на мига и на всяка цена.
И едва ли проумяват простичките истини, че понякога най-големият дар е именно да не получиш това, което искаш, че неуспеха е ценен урок и мъдрост, която ако осъзнаеш, че те поведе към успех и благополучие.

Тук, на „Богородичната стъпка” е чисто, прохладно и свежо. Има много хора и въпреки това е тихо.
Тук, хората разбират, че за да открият себе си, здравето  и щастието си, трябва да се съсредоточат не върху това какво им „дължи” живота и света, а върху това какво самите те дължат на себе си и на тези които обичат.

  Животът е най-великият дар. В живота всичко е въпрос на гледна точка и дали той ще е добър или лош, успешен или неуспешен, щастлив или нещастен, зависи само от ъгъла, от които го живееш.
В живота може да случи всичко, но не всеки може да направи случващото се. Най-често неправенето е породено от страх.
Страхът кара човека да бъде сърдит и недоволен, гневен и злобен. Страхът води до лъжа и омраза, до негативни емоции, които разболяват човека.

Слабите, хленчещите, мрачните, подтиснатите, нервните, избухливите и раздразнителните хора, никога не успяват да се концентрират твърде дълго, упорито и с постоянство върху каквото и да е.
Те никога нищо не успяват да доведат до край, тъй като хабят времето и енергията си в лутане от едно към друго решение, от една към друга идея.
Пилеят себе си  и живота си в жалби и оплакване за това колко са им виновни другите.В числото на виновниците могат да са  държавата, политиците, работодателите, роднините и кой ли още не. Пилеят дните си и  не осъзнават как постепенно се завъртат в изграденият от тях омагьосан кръг на идеи и желания, които никога не се случват, заради страха. 

Страхът от действието и страхът от първата крачка. Първата крачка винаги е най-трудна, тъй като с нея започва отговорността. Отговорността към себе си, отговорността към другите, отговорността към живота и към света. Отговорност, за която е нужна много смелост и последователност и вяра. Вяра, която те кара да продължиш, въпреки трудностите и пречките.
Отговорност, която изисква кураж в даден миг да вземеш най-непопулярното решение, да отстоиш позиция, без да нарушиш ценностите и морала си.
Смелост да устоиш на изкушението да реализираш желанието си на всяка цена. Смелост да направиш своя избор и да си готов да живееш с последиците от него.
Смелост да кажеш „да” или „не”, когато е необходимо. Смелост да дадеш винаги най-доброто на което си способен, въпреки всичко останало.
И това е най-трудното, но винаги си заслужава, защото рано или късно всеки човек преминава през вратата на изживяното от него време.
И тогава плаща цената на пропуснатите възможности, на грешките си, на прошките, които не е дал, на блокираната обич.
Плаща цената за своите избори, за своите действия и бездействия.

Тук, на „Богородичната стъпка” сред тишина  човек може да осъзнае вярата си, да се научи да чува собствения си глас и да разбира гласа на другите, да получи просветление, да проумее собственото участие в живота си и да си даде сметка какъв би искал да бъде от тук нататък.
Тук, на „Богородичната стъпка”, човек може да премине през тясната пътека, за да се пречисти от греховете си и да си пожелае нещо, след което да  завърже част от себе си на дървото и  да повярва в чудото.
А дали  желанието ще се сбъдне  е само въпрос  на вяра.

20 октомври 2010 г.





2 коментара: