сряда, 15 февруари 2012 г.

Една невероятна легенда от Лесидрен



КОГАТО ОБЛАЦИТЕ ПОМНЯТ
Георги Павлов

     Върви си човекът сам през света……
   Върви си човекът сам през света. Носи със себе си болка, мъка, любов, радост, надежди…Изживява живота си завъртян  във вечен кръговрат – раждане и смърт.
Върви сам човека  по собствения си път  и оставя след себе си спомени, мисли, поколения, легенди и облаци...
    Всяко лято вървя и аз по една планинска пътека на Лесидрен и се качвам на  Кичера. Стигам на  Зъбъ - високата скала над селото и гледам залеза.
   От това място се вижда целият Лесидрен – площада, хората. Чува се глъч и шум от преминаващи коли, наоколо ухае на прясно окосена трева.
От дете идвам тук. Сядам на скалата, гледам селото и облаците. Рисувам картини и събирам мислите си. Тук облаците приличат на хора, а залезите са безумно красиви. Само тук облаците помнят и разказват...
 
  
...Тя била млада и невероятно красива жена. Безумната й смелост предизвиквала възхищението дори на най-непокорните балканджии. Косите й – били черни и дълги, а в очите й горял огън. Бабите в селото казвали, че много хубост не е на добро и се прекръствали, молейки се Бог да я пази.
  Живеели в тежки робски времена. Било тежко време. Тя била единствената дъщеря на богат българин. Казвала се Кичера и имала бял кон, с който препускала на воля. Не знаела що е страх. Вехнели и съхнели момците по нея, но тя препускала с белия си кон, вятърът развявал косите й и дните ставали по светли от красотата й. 


    Тогава селото се казвало Леседра. Било сгушено в планините и също така красиво, както и днес. Вековните букови гори, чистите извори, Кичера и скалата над селото, това било богатството на хората, които си гледали мирно и кротко добитъка, почитали Бога и се молели да отгледат  децата и внуците си. 


Не щеш ли в селото дошъл новият бей. Бил купил имоти и къщи в съседното село. Казват, че не бил лош човек, но имал син, от когото треперели дори камъните. Имало нещо в погледа му, горял огън в сърцето му, властен човек бил, каквото си пожелаел - го вземал. Не знаел що е милост и жал, като че ли в гърдите му вместо сърце имало камък.


  Видял синът на бея Кичера и  се влюбил в нея. Едни казват, че бил поразен от красотата й. Други разправят, че когато прелетяла с белия си кон покрай него изпаднал в ярост:
-  Доведете гяурката – извикал той.
 Хората мълчали и никой не помръднал от мястото си. Тогава Кичера обърнала коня си и застанала пред него. Погледнала го в очите и разбила сърцето му. Той я гледал втренчено, после се изчервил и й махнал с ръка да си тръгва. Полудял синът на бея, влюбил се. Изпратил баща си да поиска момата за снаха. 


  На българка да се оказва такава чест не било прието в ония времена. Тръпнели хората в селото. Баща й се поболял от мъка, извадил дълбоко закопаното хайдушко злато й и предложил да бяга, да я скрие някъде на сигурно място.
     - Аз от дома си не бягам – отсякла момата и върнала сватовете.

  Такова чудо не било ставало в онова време. Една жена да не се покори. Можели да я отвлекат и насила да я омъжат. Можели да направят каквото поискат с нея. Животът й принадлежал на по-силния, а по-силният бил синът на бея.
     Не я отвлякъл, но затворил църквата, опожарил нивите на хората, започнал да коли роднините й.
     Страх сковал хората. Мъжете гледали навъсено и точели ножовете си, а жените плачели за децата си.
  Тогава Кичера пратила вест на сина на бея, че иска да го види.
 Дошъл той применен, като за сватба.
- Ще стана твоя жена – казала тя, но искам ти и баща ти да ми дадете дума, че земята, която ще обиколя с коня си  от изгрев до заник слънце ще бъде свободна. Че по тази земя турчин няма да вилнее, да пали и да убива…Тази земя ще остане за хората на Леседра.


    Съгласил се беят.
    На другият ден, още преди изгрев слънце хората се събрали пред църквата. Нетърпелив бил и бейският син.
    Дошла и Кичера. Облякла била сватбената си премяна. Била още по-красива. Политнала с белия си кон. Препускала диво цял ден, без почивка, без отдих. Следяла слънцето и препускала. Без дъх останало селото. Оставало още малко и цялото землище на Леседра щяло да бъде свободно. 


    Слънцето бързало, вече залязвало. Тогава Кичера се спряла на онази скала, над селото. От нея се виждали къщите и хората долу. Спрял конят. Момата погледнала селото, погледнала залязващото слънце и пришпорила коня право към пропастта.
  Казват, че конят политнал от скалата. Казват, че видели усмивката на момата. Казват, че Бог спрял залеза, слънцето прегърнало коня и Кичера и ги превърнало в облаци.
  Онемели седели хората на мегдана. Дълго мълчал и синът на бея. После си тръгнал. Изпълнил дадената дума.
   През вековното робство Леседра била пощадена от пожари и кланета. Турчин, когато влезел в селото слизал от коня си и преминавал пеша.
  А хората нарекли на нейно име -  Кичера…


…Всяко лято се завръщам в Лесидрен. Години наред вървя отново и отново по обраслата планинска пътечка. Сядам на скалата и гледам залеза. Любувам се на облаците, слушам шума на гората и подреждам мислите си. 


  Странно, но  защо ли само тук мога да подредя представите и убежденията си. Тук мога да мисля  за подвига, за смелостта и героизма, за саможертвата, за измеренията на любовта, за красотата, за силата на дадената дума…
  И когато съм много объркан, и когато се съмнявам и колебая идвам тук. Понякога като че ли чувам тропот на копита  и виждам препускащия бял кон и Кичера. И тогава всичко си идва на мястото, тогава разбирам какво всъщност искам и как мога да го постигна. Преди много време, тук, на тази скала проумях, че човек винаги има много избори, но е важно да направи един и да се научи да живее с последиците от него.
 
  Всяко лято идвам тук, сядам на скалата и гледам залеза…В такива мигове вземам важни решения, пренареждам живота и целите си, осмислям компромисите и битките си…
    Защото знам, че облаците помнят и разказват. Защото знам, че някога,  там, в безкрайния ъгъл на времето, сред черните окови на робството живяла една млада, невероятно красива и смела жена, която е направила своя избор, точно тук на тази скала…




Няма коментари:

Публикуване на коментар