понеделник, 16 април 2012 г.

Моят Бог е любовта


МОЯТ БОГ Е ЛЮБОВТА…
/пътепис за едно пътуване до „Каньонът на водопадите”/
Камелия Мирчева

Пътувам по един дълго отлаган път. Път, който трябваше да извървя преди пет години.
Пътувам в горещото юлско утро за сърцето на Родопите. Пътувам и  знам, че ще премина през една река, за да чуя песента на Орфей.
Песен, скрита в сърцето на един водопад.
Пътувам към „Каньонът на водопадите”, екопътека, която се намира на  5 км. от град Смолян, в северната част на село Стойките.  Пътеката е дълга 10 км., а най-високата й точка е 1800 м. надморска височина.

 Началото на „Каньонът на водопадите” започва в подножието на връх „Перелик”, и преминава през резервата „Сосковчето”, по течението на река Герзовска,  където са преброени 46 водопада, някои от тях съвсем мънички.


Пътувам обхваната от невероятен ентусиазъм и изведнъж, незнайно защо мислите ми се завъртат около малко известните думи на великият Платон „хора, които смятат себе си за прекалено умни, за да се занимават с политика са наказани да бъдат управлявани от глупаци”.


Платон, за когото се твърди, че по бащина линия е потомък на митичният атински цар Кодър и на месенския цар Мелант, а по майчина линия - на атинския законодател Солон.
Същият този Солон, живял около 634 - 559 г.пр.н.е е обявен за един от седемте мъдреци на Античността е записал в законите си следният член: "Ако в града има размирици и противоборство, всички свободни граждани са длъжни да вземат страна и да участват, под страх от глоби и други сериозни наказания. Човек, който по време на междуособици не се е присъединил нито към едната, нито към другата страна, се лишава от граждански права и не може да взема участие в живота на държавата." За този закон пише Плутарх в „Животописи”.
За Солон, легендата твърди, че Пития, жрицата на Делфийския оракул му предрекла  управлението на държавата и му казала: „Нямаш избор, предопределен си да застанеш на средата на кораба, избран си да изпълняваш длъжността на кормчия! Мнозина атиняни ще ти помогнат.”
Солон, най-прославеният политик на древна Елада, провежда редица реформи, който превръщат Атина в най-утвърдената демокрация на Античността. Отменя дълговото робство.
Солон прекарва 10 години в Египет в изучаване на тайните на египетските жреци  и той е първият преносител на информацията за Атлантида и нейната съдба. Знанието за Атлантида Солон е получил от египетския жрец Сонхис в храма на Нейт в гр.Саис, Долен Египет.


Всяка мисъл е послание и тя не идва случайно. Всяка мисъл е знак и част от друга мисъл. А всяка една мисъл може в един момент да се окаже велика истина, която би могла да преобърне света и живота на хората. Мисълта би могла да се превърне и в чудовище, което подхранвано от злобата, алчността,  страха и глупостта да унищожи част от света. Търся отговор защо точно днес, докато пътувам за Каньона на водопадите при мен идва мисли за Солон. Знам, че отговорът е някъде наблизо, но нещо  ми се изплъзва.
Солон, най-прославеният политик на древна Елада, законодателят, провел, редица реформи вярвал, че „няма по-голямо богатство от човешкия живот, а всичко друго е преходно и мимолетно”. Тези думи казал Солон  казал на Крез, когато царят на Лидия се хвалел с несметните си богатства. 


Солон, благодарение, на който Атина се превръща в най-утвърдената демокрация на Античността.  Свободните граждани можели да бъдат избирани в съда, ако са образовани и са положили клетва за безпристрастност. И съдът и съвета на 400 /аналогия на днешните парламенти/ се избирали с жребий, обхващаш всички отговарящи на условията свободни граждани. Предварително било съобщавано кога и къде ще се проведе следващото народното събрание. Специална стража удряла закъсняващите с камшик, напоен с червена боя. Тези, които пристигали с дрехи, изцапани с червено, плащали големи глоби.
Един от законите на Солон не позволявал на патрициите неограничено количество земя. След дълги години на управление и реформи съветът на 400 решил да направи допитване сред атиняните. Те се позовали на един закон на Солон, според който на базата на допитването съветът можел да го остави на власт или да го остракира /прати в изгнание/ от Атина за срок от 10 години. За потрес на Солон мнозинството гласувало за неговото изгонване. Когато Солон напускал града видял двама козари. Те не го познали. Той спрял при тях и ги попитал дали са чували за Солон. Те отвърнали, че благодарение на Солон те и семействата им живеят много по-добре. –
-Гласувахте ли?!.. – попитал Солон.
Козарите отвърнали, че са гласували да пратят  Солон в изгнание.
- Но защо? – недоумявал той.
- Защо ли?!... – отвърнали козарите. – Омръзна ни да слушаме възхвали за делата на Солон. Живота ни без Солон може да стане и по-лош, но поне ушите ни ще си починат от хвалебствените слова.
Солон напуснал и никога повече не се върнал в Атина. Преди да изтече времето на десетгодишното му изгнание, той починал в Сицилия през 559 г. пр.н. е.


„Този, който постъпва зле, не знае какво е добро, тоест ако човек знае какво е добро, той ще постъпва винаги добре”- това са думи на Сократ. 


И тъй като знам, че в този живот, няма нищо случайно, докато се любувам на приказната гледка по пътя, правя опити да подредя пъзела на внезапните си мисли и да открия връзката между Солон, Платон, Сократ и Орфей.

Годината била 407 преди новата ера. Тогава едва двадесет годишния Платон става ученик на Сократ.
Животът и учението на Сократ преминават под знака на надписът в Делфийския храм :”Опознай себе си”.
Според преданието, когато запитали жрицата на Делфийския оракул, кой е най-мъдрият човек, тя посочила Сократ, а той много озадачен от отговора й, съизмерил своята мъдрост с думите: „Аз знам, че нищо не знам”и с прозрението, че никой сам не би могъл да постигне истината. Защото истината се ражда не в монолога, а в диалога.
Защото истината е свързана с търсенето на отговори на въпросите, а диалозите разобличават заблудите.


Човекът за Сократ е нравствено същество и неговата мисия е да самопознае себе си и да превърне знанието си в добродетел. Той вярва, че само добродетелта може да донесе щастие.
Той, най-мъдрият сред атиняните имал смелост да критикува политическите и религиозните институции и това му спечелва много врагове. Годината била 399 пр. н. е. Тогава обявили Сократ в развращаване на атинските младежи и в ерес. 


Не успял да докаже невинността си 70 годишният Сократ е осъден на скалъпеният процес на смърт чрез отравяне. Приятелите, учениците и последователите му се опитват да го накарат да избяга в друг полис. Те уреждат бягството му, но Сократ остава твърдо на позицията си, че това ще обезсмисли целият му живот, тъй като бягството означава да се откаже от всичко, в което е вярвал и заради, което е живял.


Сократ с достойнство и с нечувана смелост изпива чашата с отровата /извлек от растението бучиниш, традиционно средство за умъртвяване през онези времена/. 


Платон описва осъждането и смъртта на Сократ в „Апология”, „Критон” и „Федон”.
Двадесет и осем годишният Платон предприема след смъртта на Сократ 12 годишни пътешествия. Първоначално пребивава в близкият до Атина град Мегара, където беседва с членовете на прочутата Мегарска школа, основана от един от учениците на Сократ. 

После Платон престоява дълго време в Египет, живее във Вавилон, Асирия, Финикия и Юдея. Изучава религиите, обществено политическите условия, запознава се с мъдростта на жреците. Най-накрая посещава Сиракуза, където властвал Дионисий Стари, особено жесток тиранин.

Платон вярвал, че справедливост  може да има, ако истинските философи станат управници или пък управниците да станат философи. Първият опит на Платон за създаване на идеална държава бил през 387г. в Сиракуза чрез зетят на тирана Дионисий Стари – Дион, който бил близък с питагорейците. Между Платон, Дион и Дионисий се заформили сложни взаимоотношения.

Тиранът поканил Платон на беседа, след която заповядал философът да бъде окован и продаден на пазара за роби. Платон бил откупен от свои приятели и почитатели и през 387 г. пр. н. е, вече навършил четиридесетгодишна възраст се завърнал в Атина.

В Атина основава философска школа, която нарича Академия и в която преподава в продължение на 20 години. Академията на Платон е първото учебно заведение, в което се преподават на студенти систематични знания. Тя става център на Античния свят, който в продължение на столетия се бори срещу материализма и безбожието. 


На шестдесет годишна възраст Платон отново пътува до Сиракуза, която вече е управлявана от Дионисий Млади. Дион прогонва Донисий Млади и се опитва да осъществи модела на „идеалната държава” с помощта на Платон. В следствие на заговор  Дион е убит и идеите на Платон за идеалната държава така и не се реализират.
Платон се завръща в Атина, където през 347 г. пр. н. е.  умира на осемдесетгодишна възраст.
Според Платон управляващите държавата трябва да притежават: мъжество, разумност, разсъдителност, великодушие, памет, справедливост, при което всичките качества могат да бъдат обединени от една-единствена дума – добродетел. Освен това е необходима, и “способност да спазват законите и обичаите на държавата”. Също така, управителят трябва да е религиозен, или благочестив. Най-добрата форма на управление, според Платон е аристокрацията, но не наследствена аристокрация или монархия, а аристокрация по заслуги или управление на най-свестните и най-мъдрите личности в държавата.  Платон пръв застъпва идеята за пълно равенство между двата пола.


Вървя към  водопада „Орфей”. Минавам през местността „Камен улей”, любувам се на вековните дървета, вглеждам се в  разнообразните каменни блокове, наричани от местните хора „Редените камъни”, „Ритлите”, „Капана” и сякаш времето спира. 
Времето спира, а мислите ми се връщат при Орфей и бесите.
Бесите били проницателите на траките, жреческото племе на сатрите, което владеело тайните. Те били пазителите на светилището на Дионисий, където се пазело записаното Орфеево слово. За това пишат Еврипид, Платон, Хераклит и Питагор.

Орфей?!...Синът на тракийският бог Еагър и нимфата Камиопа, живял, според гръцката митология поколение преди троянската война, някъде около 1400 г. пр. н. е.

Орфей?!...Авторът на една от поемите „Аргонавтика”, създателят на тракийският орфизъм, певецът с магичен глас, лечителят, жрецът, показвал пътя към безсмъртието или просто мъдрец, мислител, философ, пожелал да промени света?!...
Тракийските орфици вярват в безсмъртието. Чрез смъртта те преминават само в друга, отвъдна реалност. Основата в тяхната доктрина е идеята за самоусъвършенстването. 


Орфизмът променя  обществото на древния свят. Мнозина тръгват по стъпките на Орфей. Великият тракиец събужда света. Мъдростта му се предава в питагоризма, във вярванията на келтските друиди.
Цялата елинска теология е рожба на орфизма. Доктрината на Орфей става основа не само на елинизма, но продължава да оказва силно влияние в ранните векове на християнството. Ранните Християни са наричали Христос вторият Орфей. Основният принцип на орфизма е вярата във възкресението и безсмъртието на душата.

Митовете и легендите за Орфей?!...В тях тясно се преплитат тракийските розалии, гръцките мистерии и римските вакханалии.
Орфей, жрецът, магьосникът, надарен със свръхестествени способности. Мъдрецът, който вярвал, че „светът може да бъде завладян с лира, не със меч”. 


Орфей, създателят на петте принципа за управление на живота.
Първият е принципът за единство между духа и материята. Според него всичко е енергия с различни вибрации. 
Вторият принцип е на съответствието - каквото във видимия, това и в невидимия свят, каквото долу, това и горе.
Третият принцип е на противоположностите – всичко има положителна и отрицателна страна.
Четвъртият принцип е на движението – всичко се променя и развива.
И петият принцип на еволюцията. Според него, животът е спирала и се движи към все по-разширяващо се съзнание.

Мистериите са тайни ритуали, в които били посвещавани избраните и достойните.
Светилищата били места за контакти с висшите сили на духовния свят. Местата за светилища се избирали високо в планините. Там, където има вода /извор, река, езеро/, камък /скални масиви с пещери/, планински връх, поляна, голямо дърво /символ на живота/. Местата за посвещение били най-често в трудно достъпни места.

Музиката на Орфей омагьосвала всичко живо, а той призовавал „помощ за слабите, утешение за страдащите, надежда за всички”.
Орфей, богът, царят, жрецът на траките, който прорицал „моят гроб ще е единственият, който пее”.
Той бил против жертвоприношенията, насилието и войните. Вярвал, че бог е дал на хората пет важни дара: огънят, любовта, словото, музиката и пшеницата. Знаел, че любовта е единствената енергия, която движи света.

И въпреки всичко това вакханките го убиват и разкъсват тялото му на части.
Главата и лирата му хвърлят във водите на Хебър /Марица/.
Водите на реката ги отнасят чак до остров Лесбос. И тогава се случило чудото. Лирата на Орфей зазвучала. Цялата природа оплаквала смъртта му, в знак на скръб нимфите и дриадите разпуснали дългите си коси и облекли тъмни дрехи. На остров Лесбос зазвучала неземна музика.
Главата на Орфей заговорила. Тя отговаряла на зададените от жреците въпроси.
Музите събрали разчлененото му тяло и го погребали. Гробът му се превърнал в светилище. Разказват, че където била капнала капка кръв от тялото на Орфей пониквало цвете. Наричат го Орфеевото цвете, родопски силивряк, хаберлея. То е единственото растение в света, което изпада в анабиоза /мнима смърт/. Откъснато с корените си и държано дълго време в хербарии след засаждането му, то отново пораства и се раззеленява.

„Любовта... Мой бог е любовта… Отдай пламъка на сърцето, за да светиш… Познай себе си и ти ще познаеш Вселената и Боговете…”- думите на Орфей звучат наоколо. Те са част от шума на водата, трептенето на листата на дърветата. Те са навсякъде из целите Родопи.

Внезапно старинен каменен мост грабва погледа ми.
Прави впечатление сухата зидария, прилежно издяланите и вклинени един в друг камъни без спойка,  характерна за строежите на римляните. Казват, че тук е минавал стар римски път, който е стигал до билото на планината.
Кои ли са най-древните обитатели на тези места?!...Какви са били те?!...
Според старогръцки източници родопското светилище на Дионисий било издигнато на високият връх Зилмосос, а според съвременни трактовки и предположения това е връх Карлък.
Бил ли е по тези земи Орфей?!...Какво се е случило тук, през ІV – V, когато траките приемат християнството?!...

Историята е забулена в мрак и ревниво пази тайните си. Свещени скали, тайнствени олтари и водопади. Тук времето сякаш спира, за да ни пренесе някъде другаде, в свят, пълен с красота, в свят, който прави хората по-добри.

Величествените риолитни скали пренасят човека в друго време и в друго измерение. И той подвластен на великата природна магия преминава тихо и уважително и казва „добър ден” на всеки, който среща по пътя си. Да, хората, които преминават през „Каньонът на водопадите” се поздравяват и си пожелават лек път.

По екопътеката редом с вековните гори и сред невероятно красиви местности могат да се видят пет водопада с по-внушителни размери.
Първият тях е „Ропката”. Думата ропка е характерна за този край и означава  дупка, яма. Вадата е издълбала дупка в скалата и от там идва и името на  водопада.
Следва водопада „Казаните”. Името му идва от това, че водата се стича надолу и като че ли попада в казани. Красивите дървени мостчета, умело вместени в околната картина създават едно усещане на нереалност.

 Тишина, зеленина, вода и покой.
Над водопадите Ропката и Казаните се намират много интересни камъни, част от който наподобяват на амфитеатър, а други на пирамида с кули.
Следващият водопад е „Сърцето”. Името му идва от това, че водата пада във формата на сърце. 
Следват „Каскадите”. И водопада „Орфей”. Височината му е 68 м. Падащите по скалата водни струи наподобяват музикален инструмент.

Водата и гласът на Орфей?!...Или просто душата на песента, събрана във водопадите.
Водата, която измива мърсотията ни и поддържа живота ни. Водата, без която не бихме могли да живеем, събрана в сърцето на камъка.
Мисля си за водата, за съвършенството на природата и за свободата. За онази вечно мечтана и жадувана свобода, към която човек се стреми и която толкова лесно подарява или продава.Мисля си защо човек докато крачи по света и върви по своите пътища сам се завързва за толкова колове, които му отнемат свободата и радостта от живота. 

Повечето хора живеят с мисълта, че не биха могли да постигнат нещо повече. Треперят за работните си места и живеят в страх. Поставят си бариери и ограничения, просто защото не проумяват, че техните възможности са неограничени.
Повечето хора вярват в собствения си неуспех, без да проумеят, че даден неуспех не е провал, а урок, който трябва да научат.
Тук, пред водопада на Орфей, си мисля за ограниченото пространство, в което живеем. И в това именно е големия парадокс – научни постижения, развита техника и технологии и в същото време духовна пустота  и липса на радост и вяра.
Песента на водопада ... и хората край водопада?!...Може би песента на водопада е скрита дълбоко в сърцето на всеки човек. Но не всеки я чува.
Човеците вървят по различни пътища. Мислят различно. Обичат различно. Действат различно. И въпреки всичко това, имат много общи неща. Човекът е сфинкс с усмивката на Мона Лиза, който живее в собствената си реалност. И реалността му е такава, какъвто е самият човек.
          Човекът е Вселена. Вселена от чувства, мисли, постъпки. Човекът понякога е толкова труден за разбиране и непредсказуем.
          Човекът и неговата душа?!... Човекът и неговите стремежи?!.. Човекът и неговите амбиции?!... Човекът и неговите въпроси?!...Човекът и неговите мисли?!...Всичко това може би е част от душата на един водопад, който съставлява духът и гласът на Вселената.

          Човекът и неговите мечти?!... Болките и радостите на човека?!...И заложеният в него стремеж към усъвършенстване. Стремежът е особено важен, защото колкото по-високо се издигаш, толкова по-широк става твоя хоризонт. Защото колкото повече знаеш, толкова повече осъзнаваш необятността на човешкото знание.

         Душата на водопада е навсякъде около мен. Тя днес е гласът на Орфей, вплетен в гласовете и думите на Солон, Платон и Сократ.
Днес, тук, пред водопада на Орфей, открих отговорите и разбрах, че съм готова да приема прозренията на откритията си. Готова съм да извървя пътят, без очаквания. 


Защото човек е съвкупност от много дела. И от много избори. И от това  какъв е моят избор днес, зависи живота ми утре. Защото всяко нещо си има цена, последици, и опит, който може да се превърне в мъдрост или в безкрайно повтарящи се неуспехи.
Всичко зависи от всеки един от нас. Всичко започва и свършва във нас.

Легендата разказва, че когато Орфей разбрал, че ще бъде убит, той повел едно дете за ръка. Детето станало очевидец на смъртта му, видяло как изгарят книгите му, как унищожават светилищата му, как прогонват последователите му.
Детето видяло всичко това. Но то видяло и любовта, която прераснала в песен. И запомнило точно тази любов, която предало през хилядолетията на тези, които идвали след него.

„Моят Бог е Любовта… Помощ за слабите, утешение за страдащите, надежда за всички…” пее водопада на Орфей и днес.
     
27.7.2011г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар