петък, 11 ноември 2011 г.

Зелената скала

ІІІ място в Национален конкурс за пътеписи „Неизвестната България”

Зелената скала
Христо Мандев

Откакто бях узнал тайната на Крушунските водопади, за година време три пъти ги бях навестявал. И все откривах нови гледки и нови кътчета от безкрайната плетеница от водни струи сред красиво оформени скали.
Ходих до Деветашката пещера, до пропастта Гарваница, по Деветашкото плато, по р. Маарата и Осъма, но ето че от незнание може би, все съм пропускал един голям и съвършен по красота водопад от другата страна на ловешкото село – Урушката маара.
За него научих от приятели, посетили го преди мене с крушунчани и последния път не пропуснах възможността да го посетя.
С най-близките ми хора побързахме в лятното утро да разгледаме Крушунската природна забележителност – водопадите по речното корито на Маарата над селото.
Скитахме, гледахме, снимахме, удивлявахме се на изумителната красота от безброй водоскоци по скалите и синкави потоци и езерца под тях. Така неусетно слънцето се вдигна над нас на права пладня.

 
На най-горната полянка се разположихме на тревата за обяд. На сянката не беше лошо, но идваше време за завръщане, затова прекратихме почивката си и  и поехме надолу към селото. От местните хора потърсих съвет накъде да вървим за Урушката маара или Зелената скала, тъй наречен отскоро.
Казаха ни да тръгнем по еко-пътеката за с. Чавдарци, имало маркировка, в западна посока извън селото. Тръгнахме натам според указанията им по насипан с чакъл селски път. През гората беше лесно, но през откритите места слънцето направо ни заслепяваше в лицата. Горещо лято беше.


След близо половин час стигнахме до изкуствено езерце, натичащо се от изтъняло в маранята поточе. Малко над язовирчето стърчаха руините на кръгла стражева кула от римско време. Какво пък са вардели древните по тези места, не ни стана известно. Все пак това е история, равностойна по същество с крепостите и замъците на западняците. Само че ние не умеем да й правим реклама и да печелим от нея.
Още малко и стигнахме до разклон на пътя. А сега накъде? Наляво пътят потъваше в гората, а дясното отклонение тръгваше по изровен от пороите склон, напечен от слънцето. Стори ми се, че пътят ни трябва да бъде по стръмното. И сполучих – още десетина минути и бяхме на откритото възвишение, където попаднахме на пътека край кротко поточе. Отдясно дървена ограда върху отвесната скала спираше достъпа до дълбока долина. Това беше дълго търсения водопад Зелената скала. А защо “зелена” щяхме да разберем, когато по стръмна пътека слезем по сипея чак до дъното на долината под скалата.
Макар не съвсем благоустроена и обезопасена, пътеката с няколко извивки ни свали до долу. Крадешком поглеждахме надясно по посока на водопада, но малко забелязвахме от чара му – залисията можеше да накаже всяка неразумна стъпка по стръмнината. Но когато стигнахме до основата на скалата и вдигнахме глави, бяхме изумени от неописуемата гледка. Невидимо откъде от самия ръб на скалата под оградата безброй водни струйки се стичаха по гърбавината на скалата, покрита със свежо-зелен мъх и оттам като завеса се изливаха надолу. Всичко наоколо лъхаше на влага, на свежест и благодат. Омайна картина, неповторима!
Нагледали се до насита, тръгнахме обратно нагоре. Някъде по средата на склона намерихме пролука да се доближим до водопада. От малка площадка пред нас се откри още по-красива панорама – надолу под нас беше голата скала, изцяло обливана от водата, а нагоре беше нежната зеленина, обляла гърбавината на каменната грамада. Тук възхитата ни беше най-голяма, ненаситна. Попивахме с очи неземната красота и се опитвахме да я съхраним в съзнанието си по-дълбоко и по-трайно от камери и фотоапарати. Зелената скала!
                                  


Няма коментари:

Публикуване на коментар