Неизвестната България: Антола

Поощрителна награда в Национален конкурс за пътеписи "Неизвестната България"

Антола

Ивелина Петрова

Карах бавно и оглеждах внимателно. Толкова години живях с тази мисъл и чак сега имах възможност да се докосна до това място. Оглеждах се внимателно и си мислех: „Дали това бе правилното място? Дали наистина беше вярно? Баба е ходила там, трябва и аз да го открия.“

Отбих от главния път и поех по черния път. Гледах и се наслаждавах на спокойствието. Първо минах сред златните жита, потопих се в тях. Спрях, слязох и отново огледах напред. Дали това беше правилния път? Какъвто и да е, ще продължа, ако не е той, ще пробвам в следващия.

Нали за това съм дошла, нали на това посветих отпуската си? Качих се и продължих.

Бях сама и въпреки всичко ме завладя едно особено чувство, едва ли не щях да сбъдна детската си мечта. Видях брезичките пред мен и спрях. Не вярвах, че е истина, но намерих мястото. Слязох и тръгнах към „Друска вълна“. Край мене беше приказно. Повдигах дългата си рокля и бързах. Потопих се в сянката на брезичките и си мислех: „Дали и Антола, така като мене си е повдигала полите? Дали и тя като мен е търсела нещо? Дали всичко това е било истина?“

Приседнах в единия край и започнах да си припомням всяка бабина дума:

Единствената царска дъщеря Антола живяла и растяла сред разкош в царството. Обгръщана от обич и внимание, тя се превърнала в чудна хубавица. И станала мома за женене. Видни ергени от далечни земи я искали, но царя все намирал повод да ги отпрати. Като всеки баща искал най-доброто за детето си. И измислил план за да я задържи възможно най-дълго при себе си. Издал заповед, която гласяла:

- Най-красивата девойка Антола ще стане жена на най-умния момък. От него искам да ми каже как да запуша езерото под двореца, което всяка пролет приижда и наводнява царските ниви.

След тази заповед царя заживял спокойно, защото знаел, че никой не знаел тайната на езерото. Само той знаел как може да се запуши, но не го правел с надеждата Антола да е до него, да му пее песни с нежния си глас, да изпълва със звънкия си смях двореца, да заслепява с красотата си народа.

Но Антола, като всяка девойка мечтаела да мине под венчило. Да се види в бяла премяна, да има силно рамо до себе си, да я наричат „мамо“. Имала си и любим, но не смеела да каже на суровия си баща. Добре, че царицата била мила и Антола споделяла радостта си с нея. Но царицата покорно мълчала. Радостта на девойчето била безкрайна. Летяла в облаците от любов. Но можело ли царската щерка да стане жена на един овчар? Можело ли забранената любов да стане явна? Добротата и тактичността на царицата били единствената възможност на горката Антола. Замолила тя майка си, да разбере има ли някаква възможност езерото да се запуши или цял живот Антола ще чака някой момък да измисли начин. Внимателната царица избрала угоден момент, когато царя е весел и спокоен и го запитала дали има начин да се запуши извора. Нищо не подозиращия цар разкрил тайната, която можела да затвори извора. Дори и капчица съмнение не се породила в него, че може да бъде предаден. Царицата само това чакала, бързо разказала на Антола добре пазената до скоро тайна. Окрилената Антола полетяла от щастие към своя любим, разказала му всичко и зачакала. На следващия ден овчаря отишъл при царя и му казал:

- Царю честити, измислих как да се запуши извора.

Царя не повярвал, че най-обикновен овчар може да измисли такова нещо, но въпреки всичко решил да го изслуша.

- И как млади момко може да стане това?

- Царю честити заповядай на твоите хора да запушат извора със сто килограма вълна и сто килограма восък.

В главата на царя се породили съмнения, но въпреки всичко премълчал и заповядал да направят казаното. И извора бил запушен. Замислил се царя и разкрил предателството. Настанала истинска война в царския двор. Буреносния облак се стоварил върху Антола. Суровият цар издал нова заповед:

- След три дни на най-високите ниви ще заведем Антола. Моята единствена радост и утеха, моята единствена дъщеря, която ме е мамила дълго време. Всички хора трябва да присъстват.

Никой не знаел какво ще се прави там, но всички предполагали, че няма да е нищо хубаво.

В уречения ден пременили Антола в най-гиздавата рокля, най-красивата шапка и най-прекрасните обувки. Качила се на царската колесницата и конете поели по баирите. Пристигнала и всички нея чакали. Излязъл пред всички царя и казал:

- Антола тук жива ще заринем, за гдето предаде мен и моето достойнство. И всеки по един медник пръст от горе й трябва да изсипе.

И жива заровили Антола, сам-самичка в каляската с конете.

Никой след случилото се не видял повече овчаря.

А извора се превърнал в тресавище. Брезички растели в него и деца играели на воля. Нарекли го „Друска вълна”, подрусаш ли се от единия му край, виждаш как вълната се носи и отива до другия край.