петък, 11 ноември 2011 г.

Докосване до Вихрен

ПООЩРИТЕЛНА НАГРАДА ОТ НАЦИОНАЛЕН КОНКУРС ЗА ПЪТЕПИСИ „НЕИЗВЕСТНАТА БЪЛГАРИЯ”

Докосване до Вихрен
Христо Мандев

“Сърце юнашко не трае” е казал поетът. И моето не изтрая – хванах балкана. Бившите мои екскурзианти, които съм ги водил къде ли не из страната, този път поеха организацията на едно мое мечтано пътуване до сърцето на Пирина. 

От предишната година беше останала неосъществена идеята ми за една по-планинарска екскурзия – до Банско и Вихрен. Ако не се събере група за изкачване на пиринския първенец Вихрен, то може да се направи поне едно скромно пътуване до хижа “Вихрен” и разходка до Бъндеришките езера в околностите й.

За тази екскурзия ролите ни се смениха - бях поканен само като водач, а не като организатор. Само хотелът в Банско трябваше да осигуря за групата, за да се чувствам все пак отговорен за реализацията на собствената си идея.

И така в края на топлия юли неголямата ни група пропътува дългия път от Габрово през Велинград до Банско и самата хижа в планината. Там в съботния ден буквално гъмжеше от народ – млади и стари, от близо и далеч, нашенци и чужденци.
Екипирахме се по туристически на момента и поведох групата към най-близкото езеро – Окото. Докато направих десетина нормални стъпки по каменистия терен и внезапно десният ми глезен се усука болезнено – навяхване
Сега ли трябваше да ми се случи? Стиснах зъби и продължих напред. По пътеката за езерото се нижеха хора и в двете посоки. Около него също заварихме малки и по-големи групи туристи. Едни се грееха на слънце по полянките, а други обикаляха насам-натам, правеха снимки, любуваха се на прекрасния планински пейзаж. Просто не можеше да се изварди момент за снимка на езерото, необезпокоявано от ничие присъствие. Експанзия!

Към Рибното езеро движението беше същото – народ, народ! Имаше едно детенце на 5-6 годинки, а баба на 62 се хвалеше, че геройски преминала сама през връх Тодорка и вече слизаше към хижата. На езерото също имаше пъстра смесица от посетители.
Всички се впечатляваха от белоцветните дребни водорасли, които покриваха голяма част от езерната повърхност. Казвах им, че тези плевели ще влошат състоянието на езерото и ще го заблатят по подобие на Смоленските езера. Дано не се стигне до това!
Връщането ми към хижата беше още по-болезнено, но търпях и вървях. Даже избързах в аванс до буса, за да не забавя групата. После си спестих посещението на Байкушевата мура – имах снимки на великана отпреди две години. Едва вечерта в хотела направих компрес на навехнатия си крак и през нощта болката позатихна.
На другия ден, на връщане към Габрово, отново минахме през Велинград. Усетих го като едно блажено място за уют и спокойствие. Заслужава си с моята половинка да направим тук една почивка и да полекуваме с минерална вода някои свои заболявания. Ако е рекъл Господ.

                                              

Няма коментари:

Публикуване на коментар